Определение № 50200 от 13.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1589/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, гр.София с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 12291 от 10.11.2020 г. по гр.д.№ 4838/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 15346/ 2018 г. и по този начин по предявения от Ц. И. Н. против касатора иск, квалифициран по чл.439 ГПК, е признато за установено, че Ц. И. Н. не дължи на „Юробанк България“ АД сумата 127 500 лв главница, предмет на изпълнителен лист от 14.06.2012 г. по ч.гр.д.№ 25922/ 2012 г. на Софийски районен съд. Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол твърдение за очевидна неправилност на този акт – чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Според него тази неправилност се състои в прилагането към правоотношението на тълкувателен акт, който не е бил действащ към момента на възникването му, в резултат на което се стигало до напълно различен краен извод. Касаторът поддържа, че до 26.05.2015 г., когато с Тълкувателно решение № 2/ 2015 г., ОСГТК, ВКС е обявено за загубело сила ППВС № 3/ 1980 г., давност по изпълнителното дело не е текла и направеният в обратния смисъл извод от въззивния съд счита за очевидно неправилен. Ответната страна Ц. И. Н. оспорва касационната жалба. Счита, че Тълкувателно решение № 2/ 2015 г., ОСГТК, ВКС е прилежно правилно от въззивния съд, поради което обжалвания акт не можело да се счете за очевидно неправилен. Евентуално излага съображения по правилността на този акт. Към делото е присъединено ч.гр.д.№ 1588/ 2021 г. по описа на ВКС, ІV-то г.о., образувано по частна жалба на „Юробанк България“ АД, гр.София срещу определение на Софийски апелативен съд № 10014 от 12.01.2021 г. по гр.д.№ 4838/ 2019 г., с което е изменено постановеното от същия съд по същото дело решение № 12291 от 10.11.2020 г. в частта за разноските, като частният жалбоподател е осъден да заплати на адвокат М. И. П. 5 100 лв хонорар за процесуално представителство пред въззивната инстанция. Съдът намира касационната жалба за допустима, а основателно е и искането за допускането й до разглеждане по същество. Въззивният съд приел за установено, че по образуваното за събиране на вземания на ответника срещу ищцата изпълнително производство на 23.10.2012 г. било осъществено възлагане на придобит въз основа на осъществена публична продан имот, а на 05.11.2012 г. постъпилите от проданта суми били разпределени между взискатели. След това по делото не били извършвани никакви процесуални действия. От момента на последното извършено изпълнително действие – 23.10.2012 г. – за спорното вземане започнал да тече нов давностен срок, който към 23.10.2017 г. бил изтекъл и от този момент не съществувало подлежащо на принудително изпълнение вземане на ответника. Към датата на предявяване на исковата молба – 15.11.2018 г - ищцата имала интерес да предяви отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането. Относно довода на ответника за нетечение на давността през време на изпълнителното производство съдът посочил, че с т.10 от ТР 2/ 2015 г., ОСГТК, ВКС било обявено за изгубило сила Постановление № 3/ 1980 г. на Пленума на Върховния съд и това тълкуване било задължително за него. С оглед тези мотиви на въззивния съд и постановеното Тълкувателно решение № 3/ 28.03.2023 г. по т.д. № 3/ 2020 г., ОСГТК, ВКС, твърдението на касатора за очевидна неправилност на обжалвания акт при разрешаването на въпроса текла ли е погасителна давност за вземания, за събирането на които са образувани изпълнителни дела преди 26.06.2015 г., е основателно. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, а останалите доводи на страните във връзка с течението на давностните срокове съдът ще обсъди при разглеждане на спора по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд