Определение № 3307 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3589/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. Ш. М., със съдебен адрес в [населено място], представляван от адв. М. И., и насрещна касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез К. Г. – прокурор в Апелативна прокуратура София, против решение № 855 от 22 юни 2023 г., постановено по в.гр.д. № 1298/2022 г. по описа на Апелативен съд София, с което се отменя решение № 260136 от 10 януари 2022 г., постановено по гр.д. № 8765/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на М. М. разликата над 15000 лева до 30000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на делото до окончателното изплащане, като вместо него е отхвърлен предявеният от М. М. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 15000 лева (разликата над 15 000 лева до определените от първоинстанционния съд 30000 лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на делото до окончателното изплащане. Решението се обжалва и в частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на М. за разликата над 30000 лева до пълния претендиран размер на обезщетението от 100000 лева. С касационната жалба на М. Ш. М. въззивното решение се обжалва в частта му за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение над присъдения размер от 15000 лева до пълния предявен размер на претенцията. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Въззивният съд е нарушил задължението си да обсъди всички конкретни, обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, които имат своята значимост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване на правото на касатора по чл. 2б ЗОДОВ; неизпълнението на тези задължения на въззивния съд е довело до неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД в контекста на специалния деликт по чл. 2б ЗОДОВ. Изтъкнато е, че съдът е допуснал логическа грешка като следствието (самите неимуществени вреди), е представено като причина (конкретни обстоятелства, имащи обективни характеристики, които служат за остойностяване на вредите), за определяне размера на обезщетението. Въззивният съд е пропуснал да анализира конкретните и релевантни за делото обстоятелства, в т.ч. значението, което процесното досъдебно производство, продължило повече от 30 г., има за касатора, както и всички други обстоятелства, имащи значение за спора – не е отчетен интересът на ищеца да предяви иск срещу виновниците за причинените му неимуществени вреди от престъпленията, предмет на досъдебното производство, в рамките на наказателното производство, както и степента на упражнената спрямо него репресия в периода 1984 г.-1989 г., от които се извежда и значимостта на процесното досъдебно производство. Въззивният съд се е дистанцирал от изследване тежестта на всяко едно от обстоятелствата, които имат значение при определяне на обезщетението; въззивният съд не е изследвал всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“, като: секретността (и до днес) на процесното досъдебно производство, невъзможността на касатора да има достъп до досъдебното производство и до събрания доказателствен материал, залогът, който делото има за него, продължителността на процесното разследване, което многократно надхвърля абсолютната давност на разследваните деяния, поведението на компетентната прокуратура – целенасочено бавене и тенденциозност при разследването, вида на процесното досъдебно производство (в т.ч. деянията, които са предмет на разследване и нарушените с тях права и обществени отношения), изтеклата абсолютна давност на разследваните деяния, нарушеното право да упражнява правата си на пострадал в наказателния процес чрез поддържане на обвинението наравно с прокуратурата и искане за репариране на накърнените права на ищеца, активната му заинтересованост от развитието на процеса (лично и чрез учреденото за тази цел сдружение), загубата на доверие в институциите и върховенството на закона, ускоряването му по реда на чл. 368 НПК, но без никакъв ефект. Съдът не е отчел, че преди 2017 г. не е имало подобна законова възможност да се влияе върху развитието на процеса. Твърди се, че се наблюдава разнопосочност и липсва методичност в практиката за това кои обстоятелства и критерии съдът следва да вземе предвид при определяне размера на обезщетението спрямо пострадалия от досъдебното производство и как следва да формира и обоснове оценъчния си извод за тях. В процесния случай обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, но не го е сторил във въззивното решение, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са изключителната продължителност на производството, значително надхвърляща законоустановените срокове, изтичането на абсолютната давност още през 2000 г. на разследваните деяния, предмета на производството – разследване на извършени престъпления от висши държавни служители чрез използване на целия държавен апарат за насилствена асимилация на цял един етнос (чрез лишаване от свобода без съд и присъда, нечовешко и унизително третиране), нарушаване правото на самоопределяне и на семеен живот, правото на труд и правото на достойнство, поведение на компетентните органи и на страните в него (прокуратурата изобщо не е организирала разследването по начин, който да допринесе за ефективното приключване на разследването, отказала се е от задължението да изпълни указанията на върховната инстанция, въпреки че същите са били изпълними), умишлено бавене на разследването (включително и ненужното изпращане на молби за правна помощ до Република Т. за разпит на пострадали-свидетели), значимостта на накърнените с разследването престъпление права, както и залогът по делото, продължителността на периода, през който ищецът е бил лишен от свобода (02.01.1985 г. – 11.10.1988 г.), и извършените спрямо него репресии, оценени през призмата на залога на делото за него, възрастта му по време на извършване на престъпленията и отчитане на факта, че към настоящия момент още не е получил справедливост и постигане на удовлетворение и репариране на преживените от него страдания по врече на т.нар. „Възродителен процес“, лишаването му от възможността да се възползва от предоставеното му от закона право, наравно с прокуратурата да поддържа обвинение с цел получаване на справедливо възмездие. Подробно се сочат критерии и стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетението за нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Изложени са съображения, че въззивният съд не е развил обосновани доводи, изведени от конкретно установени факти по делото, за да намали размера на присъденото от първата инстанция обезщетение, като са представени само общи съждения и недоказани твърдения, стоящи извън предмета на делото. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът Прокуратурата на Република България не представя отговор на касационната жалба. Насрещна касационна жалба на Прокуратурата на Република България е подадена срещу частта на въззивното решение, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. М. сумата от 15000 лева на основание чл. 2б ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, образувано и водено за престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за периода от образуване на делото на 30.01.1991 г. до предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва върху тази сума, считано 02.07.2019 г. до окончателното изплащане. В насрещната касационна жалба се твърди, че е налице касационното основание на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че присъденият от въззивния съд размер на обезщетението, което следва да получи ищеца за претърпените неимуществени вреди от нарушеното му право на разглеждане на делото в разумен срок, е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от него; нарушен е принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички относими обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от тях по отношение размера на присъденото обезщетение; не са отчетени и взети предвид при определяне размера на обезщетението обстоятелства, които имат съществено значение за това и обуславят присъждането на по-нисък размер, а именно: в резултат на продължителността на наказателното производство не са настъпили трайни вредни последици за ищеца – той е претърпял неимуществени вреди в резултат на извършеното престъпление, изразяващи негативни изживявания и безсилие от ненаказване извършителите на деянието, но тези вреди не са пряка последица от действията на правозащитните органи и не са свързани с неприключилия наказателен процес; по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението, които се претендират от ищеца в настоящия казус. В конкретния случай съдът е взел предвид единствено неразумната продължителност на производството, но не е обсъдил и взел предвид неговата изключителна фактическа и правна сложност (множество пострадали лица, повечето от които се намират извън пределите на страната, извършените редица действия по разследването, сред които и изпратени молби за правна помощ до Република Т.), поведението на пострадалите лица, а още по-малко – поведението на компетентните органи; прекомерната обща продължителност на производството се дължи на особени обстоятелства, които не са свързани с поведението на длъжностните лица от прокуратурата, и които не са взети предвид от страна на въззивната инстанция, като по този начин съдът е нарушил съществено съдопроизводствените правила и е постановил решението си в противоречие със задължителната практика на ВКС. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към насрещната касационна жалба се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В отговор на насрещната касационна жалба ищецът М. Ш. М., чрез адв. М. И., излага доводи за неоснователност на жалбата, както и за липса на основания за допускане на касационното обжалване по тази жалба. Предявен е иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780 - II/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП-София, по което има качеството на пострадал. По време на т.нар. „Възродителен процес“ рождените турски имена на ищеца са били принудително променени на български; поради несъгласие с мероприятията на народната власт по отношение етническите турци в страната, след задържане в полицейско управление за времето 15.06.1984 г.-21.12.1984 г., ищецът бил под домашен арест, после в периода 1984 г.-1989 г. последователно приведен в затвора Б., преместен в затвора [населено място] дол, през 1987 г. принудително заселен в [населено място] баня, а след връщането му в [населено място] през 1989 г. принудително изселен в Република Т.. На 30.01.1991 г. с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. на ВОП-София, а след това преобразувано в ДП № II-048 от 1999 г. на ВОП-София, за разследване на извършени през време на „Възродителния процес“ престъпления. Не се спори, че и към момента наказателното производство е висящо. Установява се, че сл.д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК - за това, че в периода 1984 г.-1988 г., при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода 1984 г.-1988 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Б., принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. Установено е, че на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. в съда са били внесени два обвинителни акта срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са били прекратени, съответно през 1994 г. и през 1998 г., поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е било върнато на прокуратурата за отстраняването им; през 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено; през 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е било спряно, поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани, след което е било възобновено. В хода на наказателното производство в периода 05.02.2001 г.-04.02.2004 г. са били установени общо 439 пострадали лица, както и техните законните наследници, от тях са били разпитани общо 184 души. Ищецът е бил разпитан в качеството на свидетел по сл.д. №, II-048/99 на 20.07.2006 г. На 07.12.2012 г. последният останал жив обвиняем е бил разпитан и е поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на давността относно наказателното преследване за престъплението, по което му е било повдигнато обвинение. С постановление от 04.10.2018 г. на прокурор при ВОП-София наказателното производство е било спряно, поради това, че 35 от пострадалите лица, които са и очевидци на извършеното деяние, не са разпитани, включително и по делегация. С молба на основание чл. 75, ал. 3 НПК до ВОП-София от 21.05.2018 г., ищецът е поискал да участва като пострадал в досъдебното производство; с молба от същата дата е поискал премахване на нивото на класификация на информацията и материалите, поставен върху някои от документите по делото, за да не бъде ограничаван достъпа му до тях. Заедно с други лица, ищецът е подал жалба срещу постановлението за спиране на производството по ДП № II-048/1999 г. по описа на СВОП. Във връзка с установяване на твърдението на ищеца за претърпени неимуществени вреди, пред първата инстанция са събрани гласни доказателства. От показанията, кредитирани от съда като пресъздаващи преки и непосредствени впечатления за състоянието на ищеца, съдът приема за установено, че ищецът се интересувал от делото, следил развитието му и във връзка с него няколко пъти посещавал страната; поради изтеклия голям период от време изгубил надежда за наказване на виновниците, изгубил вяра и бил разочарован от властите в страната. За неоснователно е счетено възражението на прокуратурата, че след като един от свидетелите по делото има висящ съдебен спор с държавното обвинение по идентичен казус, то неговите показания не следвало да бъдат кредитирани; прието е, че показанията на свидетелите кореспондират с другите доказателства по делото, а и взаимно не си противоречат. От изслушаното пред първата инстанция заключение на психологична експертиза, кредитирано от съда, се изяснява, че преживяното от ищеца в периода 1985 г.-1989 г. е психотравмено събитие, повлияло му негативно с потиснато настроение, негативни мисли и емоции, песимизъм, повишена тревожност; негативните емоции се запазили във времето на наказателното дело и подсилили безпокойството, повишили тревожността с развито чувство за малоценност от продължителното му водене. По делото са представени доказателства за учредяване на сдружение с наименование „За справедливост, права, култура, и солидарност на Балканите“, на което ищецът е член; сдружението е било особено активно във връзка с наказателното производство. Въззивният съд приема за неоснователно възражението на прокуратурата, че ищецът не е процесуално легитимиран, тъй като не притежава качеството на страна по воденото досъдебно производство, тъй като това възражение по своята същност е свързано с материалноправната легитимация на ищеца. По отношение на материалноправната легитимация, въззивният съд приема, че ищецът излага твърдения, че е пострадал от престъпления, изразяващи се в незаконно задържане, изпращането му в концлагер на остров Б. и принудително изселване, извършени по време на т.нар. „Възродителен процес“, за който е образувано следствено дело, което и към момента е висящо на досъдебна фаза и няма възможност да се конституира като частен обвинител и граждански ищец, което е допустимо само в съдебната фаза; в резултат на продължилото повече от 27 години наказателно производство е претърпял вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги години няма изгледи за приключване на делото, страх, че обвиняемите ще останат ненаказани, излъгани очаквания за възмездие за погазените му права и достойнство, загуба на доверие в институциите и усещане за липса на справедливост, безпомощност, раздразнителност, затваряне в себе си, постоянно емоционално напрежение, стрес, депресия, безсъние. Счетено е, че материалноправно легитимирано да предяви този иск е лицето, което има статут на „жертва“ по смисъла на чл. 34 ЕКЗПЧОС носител на права, признати от националното право, които са засегнати от неоправданото забавяне, и изходът на производството има решаващо значение за тези права. В случая ищецът е сред лицата, легитимирани да предявят иск за присъждане на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, доколкото в обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС попадат както страните в наказателното производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от производството; част от вредните общественоопасни последици на престъплението, по което е повдигнато обвинение в процесното досъдебно производство, са именно засягането на основни граждански права - на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсва спор, че ищецът е сред тези лица, които са засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт; след като е засегната неимуществената сфера на ищеца чрез описаните действия, той има качеството на пострадал от престъпление, предмет на разследване, и обосновава правото му да се ползва от търсената с предявения иск защита, обусловена от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. Качеството жертва/пострадал от престъплението ищецът е придобил от момента на образуване на досъдебното производство, който е и началният момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване. Съдът взема предвид критериите, дефинирани в закона по начин вече установен в практиката на ЕСПЧ, за определяне на обезщетение по претендирания ред, а именно общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилната преценка за разумност на периода. Процесното следствено дело е било образувано на 30.01.1991 г. и към момента (след повече от 30 години), е на фазата на досъдебното производство; фактите, обосноваващи обвиненията, видно от представените копия от обвинителни актове, са многобройни - посочени са множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т.нар. „Възродителен процес“; повдигнатите обвинения са първоначално срещу три лица, а впоследствие срещу пет лица, и са за извършването на отделни деяния, което предполага и извършване на множество процесуално-следствени действия, включително и такива в чужбина. Въззивният съд отрича тази фактическа сложност на следственото дело да може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите. Счетено е за неоснователно възражението на ответника, че от общата продължителност на наказателното производство следва да бъде приспаднат периодът, през който делото е било в съдебна фаза. Приет е за неоснователен и необоснован и доводът на прокуратурата, че досъдебното производство е приключило за две и половина години, но наказателният съд на два пъти прекратявал производството и връщал делото с указания – общата продължителност на делото в наказателния съд, преди да бъде върнато на прокуратурата със съответните указания, е незначителна в сравнение с продължителността на досъдебното производство; двукратното прекратяване на образуваните по внесените обвинителни актове съдебни наказателни производства е поради едни и същи допуснати нарушения от страна на прокуратурата; всички указания са били свързани с непрецизно изготвения обвинителен акт, несъответен на разпоредбата на чл. 246 НПК, като действията по съставянето на обвинителния акт са в правомощията на прокуратурата. За необосновано е прието и възражението на прокуратурата, че за забавянето били от значение и осъществените, по разпореждане на ВС, международни поръчки за правна помощ, чието изпълнение зависело от органите на чужда държава. Подчертано е, че видно от приложените по делото два броя разпореждания, в нито едно от тях не е записано указание да се установят и издирят лицата, преминали през затворите в България за сочения от прокуратурата период 08.05.1984 г.-15.12.1988 г., нито същите да бъдат разпитвани, както и че липсват данни за изпратени, респ. получени съдебни поръчки от Република Т.. Предвид изложеното, е счетено за необосновано възражението на прокуратурата, че забавянето на досъдебното производство се дължи и на необходимостта да бъдат разпитани като свидетели всички пострадали от престъплението. Приема се, че прокуратурата не е изпълнила своевременно задължението си за пълно и всестранно разследване, че не е създала организация за приключване на разследването в разумни срокове, не е извършила своевременно необходимата оперативно-издирвателна работа по установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци на инкриминираните деяния, както и не е предприела в предвидените в НПК срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина и целите на разследването. Заключено е, че балансът между интересите на лицето да бъде разгледано и решено в разумен срок наказателното дело и необходимостта от пълно и всестранно разследване на наказателното производство е нарушен в ущърб на пострадалото лице. Не са налице доказателства ищецът, като пострадал, да е препятствал развитието на досъдебното производство, в което е разпитван като свидетел. Прието е, че в случая досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок, а прокуратурата не е направила необходимото, за да обезпечи своевременното извършване на необходимите процесуално-следствени действия; не съществува фактическа и правна сложност, която да обоснове разумна продължителност на досъдебната фаза на конкретния наказателен процес повече от 30 години. Ищецът е бил лишен от възможността да се ползва от предоставените му от закона права на пострадал, като основен елемент на това право е поддържането на обвинението, наред с държавата, с цел получаване на справедливост, в случай на наказване на виновните. Изложени са съображения във връзка с критерия за определяне разумната продължителност на делото „значението на делото за лицето“ според практиката на ЕСПЧ. В хипотезата на неразумно продължило наказателно производство отговорността на държавата произтича от това, че производството е инициирано от държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс (процесуални средства и компетентни лица) да организира провеждането на наказателното преследване в разумен срок. Правото да се получи справедливост, възмездие и спокойствие, че виновните ще бъдат наказани е толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са накърнените от престъплението права или критерият „значение на делото“ за пострадалия, залогът за него е ключов за спора. Отбелязано е, че мерки по т.нар. „Възродителен процес“ са предприети и спрямо ищеца, в резултат на което са били засегнати основни негови човешки права. Деянията, довели да накърняване на тези основни права, са извършени от конкретни физически лица, висши държавни служители, които са ги извършили именно в това си качество и използвайки целия държавен ресурс, като предприетата по отношение на ищеца репресия е единствено заради етническия му произход и е с цел насилствена промяна на етно-културната му идентичност, от една страна, така и с цел подчиняването на останалите лица в общността. С оглед изложеното, въззивният състав е приел, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, като именно действията на ответника са довели до настъпването в правната сфера на ищеца на неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Посочено е, че по чл. 2б ЗОДОВ подлежат на обезщетяване всички установени вреди. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Счетено е, че от гласните доказателствени средства в обсъдената част се установяват конкретни негативни психо-емоционални преживявания на ищеца, именно вследствие на неразумната продължителност на процесното следствено дело: ищецът се е чувствал разочарован, изпитвал чувство на неудовлетворение, излъган е бил в очакванията си да получи по-бързо морално възмездяване на преживените репресии спрямо него, бил отчаян и изнервен от продължителността на делото, въпреки подаването на молби за ускоряването на движението му. Взети са предвид и нарушеното чувство за справедливост на ищеца, загубата на вяра в институциите, напредналата му възраст - към 1991 г. е бил на 30 години, а към днешна дата е на 62 години, което засилва чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще получи справедливо разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните лица, поведението на ищеца, който по никакъв начин не е станал причина за допуснатото забавяне на процеса. Предвид изложеното, съдът е счел, че справедливият размер на обезщетение е 15000 лева. Отбелязано е, че по-голяма част от възраженията на ищеца, свързани със занижения размер на присъденото от първата инстанция обезщетение, са свързани именно с преживените от пострадалия негативни изживявания по време на репресията. Прието е, че само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи подлежат на обезщетяване по чл. 2б ЗОДОВ, но не и вредите от престъплението, както и че при определяне на обезщетението не следва да се взема предвид обстоятелството, че ищецът не е бил обезщетен по предвидената процедура в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица от 1991 г., тъй като непредявяването по този закон на претенция за обезщетение не би могло да бъде компенсирано с определянето на по-висок размер на обезщетението по предявения в настоящото производство иск. За да намали присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, въззивният съд е съобразил обстоятелството, че изходът на следственото дело касае само моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица, т.е. това дело няма да рефлектира пряко върху личността на ищеца. Подчертано е, че българското общество и държава многократно по различни поводи са демонстрирали своята непримиримост, като остро е бил осъждан начинът, по който се е осъществил т.нар. „Възродителен процес“ и предприетата срещу българските граждани от турски произход репресия. В потвърждение на проявената от обществото ни съпричастност и реакция за случилото се са посочени факти за получена от ищеца по официален път реабилитация от Комисия на Народното събрание, както и декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г., с която категорично се осъжда асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България, включително и т.нар. „Възродителен процес“, и определянето на този режим като престъпен и античовешки. Посочено е, че тези обстоятелства би трябвало да се отчетат и да имат значение за пострадалите в контекста на обсъжданата морална удовлетвореност. Въззивният съд приема и че по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Не се установява продължителността на воденото производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. Касационното обжалване следва да се допусне и по двете касационни жалби по обусловилия изхода на спора въпрос за задължението на съда при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок да съобрази всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“. Касационното обжалване се допуска, за да се провери налице ли е противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/2004 г., ОСГК, както и практиката на ВКС, обективирана в решение № 60242 по гр.д. № 339/2021 г., ІІІ г.о., решение № 6 по гр.д. № 1555/2021 г., ІV г.о., решение № 50060 по гр.д. № 2528/2022 г., ІV г.о., решение № 62 по гр.д. № 4227/2022 г., ІІІ г.о. За касационното обжалване жалбоподателят М. дължи държавна такса от 5 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,