Определение № 2537 от 07.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 882/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

М. Д. А. обжалва Решение № 573/03.12.2025 г. по в.гр.д. № 930/2025 г. на ОС-Велико Търново, с което е потвърдено Решение № 1133/01.08.2025 г. по гр.д. № 3736/2026 г. на РС-Велико Търново за отхвърляне на осъдителните му искове, предявени срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД на основание чл. 100, ал. 3 вр. чл. 97, ал. 1 ЗТ вр. чл. 469 КЗ и чл. 86 ЗЗД, за обезщетения за вреди, претърпени от неизпълнение на задълженията на туроператор, чиято гражданска отговорност е задължително застрахована от ответника, и за забава.

Касаторът навежда касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че по силата на процесния договор за задължителна професионална застраховка ответникът отговаря за вредите, причинени от неизпълнение на възложената на застрахования туроператор „В. Т.“ ЕООД (н.) услуга за закупуване на самолетни билети, щом те са настъпили в срока на застрахователното покритие, независимо кога е сключен договорът за туристическа услуга и дали тя касае туристически пакет или съставлява само агентска услуга. Допълва, че съдът не му е указал необходимостта да докаже съществуващо застрахователно покритие към момента на възникване на правоотношението с туроператора, не е отчел признанието на последния за наличие валиден застрахователен договор, покриващ отговорността му за възложеното посредничество, нито е обсъдил съвкупно всички доказателства и доводи. Заявява нарушение на материалните разпоредби на чл. 97, чл. 97г и чл. 103 ЗТ относно обхвата на задължителната застраховка на туроператора и противоречие с Директива (ЕС) 2015/2302 относно пакетните туристически пътувания и свързаните пътнически услуги, недопускаща ограничаване на отговорността на туроператора чрез формални или технически критерии, каквито са моментът на сключване/прекратяване на договора за туристическа услуга и квалификацията на изпълнителя като агент, а на услугата - само като агентска. Позовава се и на установената в Директивата и разтълкувана от СЕС с решение на по съединени дела С-771/22 и С-45/23 засилена потребителска защита в случаите, когато пътуващият е прекратил договора за пакетно пътуване, а неплатежоспособността на туроператора е настъпила впоследствие, но потребителят не е получил възстановяване на сумите именно поради тази причина. Според касатора съдът неправилно е игнорирал и разпоредбата на чл. 109 ТЗ, съгласно която декларирането на туроператора, че действа като посредник или че предоставената от него услуга не е туристически пакет, не го освобождава от задълженията му като туроператор. В обосноваване на касационното обжалване касаторът сочи очевидната неправилност на решението и поставя въпроси, които счита за решени в противоречие с практиката на СЕС и за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК).

Ответникът по касационната жалба „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Намира решението за съобразено със закона и релевантната практика.

Помагачът на ответника „В. Т.“ ЕООД (н.) не взима становище.

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваемо решение на въззивен съд. При преценка на заявените предпоставки за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и на тези по ал. 2 ГПК съдът съобрази следното:

Касаторът е предявил срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 100, ал. 3 вр. чл. 97 ЗТ вр. чл. 469 КЗ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 14 184,05 лв. – обезщетение за вреди, претърпени от неизпълнение на задълженията на туроператора „В. Т.“ ЕООД (н.), чиято гражданска отговорност е задължително застрахована от ответника, и 1 202,23 лв. – обезщетение за забава за периода 19.04.2024 г. – 27.11.2024 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: на 12.12.2023 г. ищецът е сключил с „В. Т.“ ЕООД (н.) – тогава регистриран като туроператор и туристически агент, договор за посредническа услуга с туристически характер, по силата на който довереникът е поел задължение да закупи от името и за сметка на ищеца самолетни билети за организирано от доверителя пътуване в периода 28.03.2024 г. – 09.04.2024 г.; ищецът е заплатил на довереника сумата от 10 305 лв., формирана от стойността на разходите за изпълнение на поръчката (продажната цена на билетите) и възнаграждение на довереника, но последният не е изпълнил задължението си (предоставил е невалидни билети), а впоследствие е бил обявен в несъстоятелност с начална дата на неплатежоспособността 28.03.2024 г.; за да осъществи планираното пътуване, ищецът е закупил сам билети на стойност 14 184,05 лв.; между ответника и „В. Т.“ ЕООД (н.) е била сключена задължителна застраховка „Отговорност на туроператора“ със срок на застрахователно покритие 27.02.2024 г. – 26.02.2025 г.

При тези факти съдът е заключил, че поетото от застрахования задължение за закупуване на самолетни билети, но за организирана от самия потребител екскурзия, е такова за туристическа услуга по смисъла на § 1, т. 90, б. „г“ ДР ЗТ, а не за туристически пакет съгласно § 1, т. 67 ДР ТЗ, поради което отговорността за неизпълнението му не е покрит риск по задължителната застраховка на помагача в качеството му на туроператор. Допълнил е, че договорът между ищеца и застрахования не е сключен и заплатен в срока на застрахователното покритие съгласно изискването на чл. 103, ал. 5 ЗТ. В резултат исковете са отхвърлени.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил изцяло установената фактическа обстановка, както и е достигнал до идентични правни изводи. В частност, счел е, че процесната задължителна застраховка покрива съгласно чл. 97, ал. 1 вр. чл. 103, ал. 1 ЗТ вреди от неизпълнение на сключен от туроператор, вкл. чрез туристически агент, договор за туристически пакет по смисъла на § 1, т. 67 ДР ЗТ (за осъществяване най-малко две различни туристически услуги – напр. превоз и настаняване). Намерил е, че процесният договор между ищеца и помагача не е такъв, защото включва единствено задължение за осъществяване на посредничество при закупуване на самолетни билети, т.е. за туристическа агентска дейност по смисъла на § 1, т. 61 ДР ЗТ, а не за туроператорство по смисъла на § 1, т. 59 ДР ЗТ, и поради това не попада в обхвата на задължителното застраховане. Аргументирал е, че подобно тълкуване на договора за застраховка не е в противоречие на чл. 97, ал. 4 ЗТ, която разпоредба, забраняваща изключване или ограничаване на правата на пътуващия, е приложима при туроператорската, а не при агентската дейност. С тези съображения съдът е приел, че неизпълнението на „В. Т.“ ЕООД (н.), макар да се дължи на настъпилата му неплатежоспособност, не съставлява застрахователен риск по задължителната застраховка по чл. 97, ал. 1 ЗТ, каквато е процесната. Посочил е още, че застраховането по ЗТ е уредено със специални разпоредби спрямо КЗ и че според същите, за да е налице покрит риск, договорът с туроператора трябва да е сключен и заплатен в срока на покритие, независимо кога е настъпило събитието (неизпълнението на туроператора), което условие също не е изпълнено по отношение на процесната застраховка.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да я обоснове, касаторът се позовава на видимо нарушение на разпоредбата на чл. 109 ЗТ, съгласно която декларирането от туроператора на туристическия пакет, че действа изключително като доставчик на туристическа услуга или като посредник, или че даден туристически пакет не съставлява такъв, не го освобождава от предвидените в закона туроператорски задължения, а всяка клауза в договор или изявление на пътуващ, които пряко или косвено водят до отказ от права или до ограничаване на права на пътуващите, предоставени им като договарящи с туроператори, или имащи за цел заобикаляне прилагането на тези права, не са обвързващи за потребителя. От текста на посочената разпоредба ясно личи нейният предметен обхват – тя действително създава защита за пътуващия в отношенията му с туроператора (и с търговеца, улесняващ предоставянето на свързани услуги, какъвто не се поддържа да е помагачът), но само когато той действа като такъв. Единствено в този случай – когато обективно (действително) съдържанието на договора между пътуващия и туроператора разкрива белезите на договор за туристически пакет съгласно § 1, т. 67 вр. т. 59 и т. 60 ДР ЗТ, ще е без правно значение какво е декларирал туроператорът по повод характера на това съглашение, и правата и задълженията на страните ще се регулират от разпоредбите относно туроператорската дейност независимо от декларираното. В настоящата хипотеза обаче въззивният съд е намерил, че процесният договор не е за туристически пакет (нито за свързани туристически услуги), тъй като не включва комбинация от две услуги по смисъла на § 1, т. 90 ДР ЗТ (впрочем – безспорен между страните факт), а е за осъществяване на посредничество при закупуване на билет за пасажерски авиационен превоз, което съставлява дейност на туристическия агент съгласно § 1, т. 61 ДР ЗТ (в този смисъл е и съображение 15 от Директива (ЕС) 2015/2303, чиито изисквания, вкл. и това по чл. 109 ЗТ, са въведени с разпоредбите на Раздел ІІ и ІІІ от Глава VІІ ЗТ съгласно § 1б ДР ЗТ). При това изводът на съда не е обоснован с декларация на помагача относно дейността му, а с анализ на съдържанието на договора (възлагане за купуване на самолетни билети без осигуряване на друга услуга), което означава, че разпоредбата на чл. 109 ЗТ, дефинираща приоритет на съдържанието, а не на декларирането, е неотносима не само към релевантните за спора факти, но и към решаващите мотиви на съда, за да може нейното нарушение да обоснове очевидна неправилност на акта.

Сам по себе си изводът на съда, че задължителната застраховка на туроператора по чл. 97, ал. 1 ЗТ не покрива отговорността на застрахования, когато той действа единствено като туристически агент, дори в регистъра по чл. 166, ал. 1 ЗТ да е вписан с двете си качества, също не е в очевидно нарушение на материалния закон. Както от заглавието на раздел ІІІ, глава VІІ ЗТ, така и от текста на чл. 97 ЗТ е изводимо категорично, че задължени да застраховат отговорността си са само две групи лица: туроператорът и търговецът, улесняващ предоставянето на свързани туристически услуги, като целта на застраховането е обезщетяване на вреди, произтекли от дейността на тези лица в горепосочените две качества, а не от всяка друга тяхна дейност, дори тя да е осъществена при условията на ЗТ, вкл. туристическата агентска (арг. чл. 97б, чл. 97в, чл. 97г, чл. 102, чл. 103, ал. 1 и 2 и чл. 105, ал. 1 ЗТ и § 1, т. 68б, които ограничават предмета на застрахованите правоотношения по задължителната застраховка само до рискове при предоставяне на туристически пакет или свързани туристически услуги, независимо от качеството на лицето, което ги е извършило). Подобен извод личи и от анализа на други разпоредби, като например чл. 63, ал. 1, т. 2, б. „в“, ал. 2 и ал. 3 ЗТ, от които е видно, че когато лицето се вписва в регистъра като туристически агент, то не следва да представя доказателство за сключена застраховка по чл. 97 ЗТ за разлика от случаите, когато желае да бъде вписано (и) като туроператор (впрочем, това е видно и от съдържанието на регистъра, в който за лицата, вписани само като агенти, не се отразява информация за застраховка). Че агентът не дължи да застрахова задължително дейността си, осъществявана в агентско качество, независимо от притежавания лиценз и за туроператор, е видно и при анализ на чл. 177, ал. 2, т. 2, б. „б“, чл. 203 и чл. 203а ЗТ – разпоредби, предвиждащи прилагане на административни последици от липсата на сключена или обявена задължителна застраховка, но само спрямо туроператора и търговеца, улесняващ предоставянето на свързани туристически услуги, а не и спрямо туристическия агент.

За поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3, пр. 2 ГПК първата селективна предпоставка е формулирането на правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Следва ли задължителната застраховка „Отговорност на туроператора“ по чл. 97 и сл. ЗТ, транспонираща чл. 17 от Директива (ЕС) 2015/2302, да обезпечава възстановяването на всички суми, платени от пътуващия при настъпила неплатежоспособност на лицензиран туроператор, когато същият притежава лиценз за осъществяване на туроператорска и туристическа агентска дейност, но получените суми са във връзка с услуга на пътуващия, квалифицирана от съда като изпълнение на „туристическа агентска дейност“, или допустимо ли е чрез такава квалификация да се изключи застрахователната защита, която следва да бъде дадена на пътуващия съгласно Директивата?

Първата част от въпроса засяга решаващия извод на съда, че защитата срещу неплатежоспособност, осигурена от застрахователя по силата на професионалната застраховка, не се разпростира спрямо правоотношения, които са извън дейността на туроператора в това му качество. Доколкото питането касае обема на задължителната (и поради това – уредена по своето съдържание в закон) застраховка, то отговорът му не зависи от конкретните уговорки в полицата и в този смисъл може да бъде даден абстрактно. Ето защо и тъй като е свързан с наведен касационен довод, въпросът следва да се окачестви като правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е изпълнен обаче допълнителният критерий на заявените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК. Решението на СЕС по съединени дела С-771/22 и С-45/23 не тълкува Директива (ЕС) 2015/2302 в посока на разширяване на приложимостта на транспониращите я разпоредби към случаи, в които туроператорът действа само като агент, а единствено дава разяснение за темпоралното действие на застрахователното обезпечение и за важимостта на застрахователното покритие в случаи на прекратен по волята на пътуващия туристически договор. От нито едно съображение в мотивите на решението не може да се изведе предложеното от касатора тълкуване, че защитата, която Директивата цели да даде, трябва да бъде разширена и до хипотези, в които туроператорите/търговците, улесняващи предоставянето на свързани услуги, не действат като такива. Напротив, в дадения от СЕС отговор изрично е упоменато, че се касае до договор за пакетно туристическо пътуване, какъвто процесният не е. Същевременно, цитираните по-горе разпоредби на транспониращия ЗТ, както и самата Директива, не оставят съмнение относно приложното поле на задължителната застрахователна защита по чл. 97 ЗТ/чл. 17 Директива (ЕС) 2015/2302, така както то е възприето от въззивния съд, и липсва нужда от тяхното (ново) тълкуване.

Втората част от въпроса не отговаря на възприетите от съда съображения, тъй като съдът не е изходил от „формалната“ квалификация на правоотношението като агентско, а е изследвал неговото съдържание и го е подвел под нормите, установяващи легална дефиниция за всяка от туристическите дейности. Следователно в тази част питането не удовлетворява общия селективен критерий.

2. Покрива ли задължителната застраховка „Отговорност на туроператора“ по чл. 97 ТЗ вреди, причинени на пътуващия при неплатежоспособност на туроператора, когато последният е приел плащане за самолетни билети и не ги е осигурил, независимо дали услугата формално представлява туристически пакет или туристическа агентска дейност?

Този въпрос по същество припокрива питането по т. 1, но съдържа фактологична част, която не позволява да бъде дефиниран като правен. Но и при удовлетворяване на общия селективен критерий, по изложените по т. 1 съображения за него не биха били изпълнени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК.

3. Кой е релевантният момент, към който се преценява дали пътуващият се ползва от защитата на сключена застраховка по чл. 97 ЗТ, респективно към кой момент се задейства отговорността на застрахователя: момента на сключване на договора с пътуващия, момента на понасяне на вреда от пътуващия или момента на настъпване на неплатежоспособността на туроператора/туристическия агент?

Мотивите на съда относно темпоралното действие на застрахователния договор имат само допълващ, а не решаващ характер Съдът е изложил съображения по този въпрос, но той би могъл да е значим за спора, само ако се стигне до извод, че застраховката покрива риска от вреди, произтичащи от правоотношение като това между касатора и помагача, какъвто извод съдът не е формирал. Питането относно допълващите мотиви обаче не може само по себе си да обоснове допускане на касационно обжалване, ако касационният контрол е отречен за решаващите съображения на съда, както е в настоящия случай.

4. Допустимо ли е съдът чрез тълкуване на застрахователния договор и специалните условия към него да стеснява императивно установения от закона обхват на задължителната застраховка „Отговорност на туроператора“ в ущърб на правата на пътуващите?

Въпросът не покрива общата селективна предпоставка, защото решаващите изводи на съда не са формирани след тълкуване на застрахователния договор, а след анализ на закона, като същият е приложен спрямо установените факти от правоотношението между касатора и помагача.

5. Следва ли задължителната застраховка „Отговорност на туроператора“ по чл. 97 и сл. ЗТ, транспонираща чл. 17 от Директива (ЕС) 2015/2302, да обезпечава възстановяването на всички суми, платени от пътуващия потребител при настъпила неплатежоспособност на лицензиран туроператор, вкл. когато:

1. същият притежава лиценз едновременно за извършването на туроператорска и туристическа агентска дейност и за обезпечаването на тези лицензирани дейности е сключена една застраховка по чл. 97 ЗТ;

2. при сключване на договора за предоставяне на услуга по закупуване на самолетни билети туроператорът е действал като туристически агент (посредник), а самият договор е сключен преди влизането в сила на застрахователния договор по чл. 97 ЗТ, но

3. изпълнението, респ. неизпълнението на договора, както и несъстоятелността на туроператора, настъпват по време на действието на застрахователния договор,

или е допустимо по закон или съдебна практика да се изключи застрахователно покритие за получени от туроператора плащания по договор за закупуване на самолетни билети (агентска дейност), които билети не е заплатил, респ. не е предоставил на пътуващия, поради това, че договорът за закупуването на самолетни билети е сключен преди сключване на застрахователния договор по чл. 97 ЗТ, но понасянето на вредата от пътуващия е настъпило в срока на действие на застрахователния договор?

Този въпрос на практика обобщава фактите по спора, като засяга двата довода на съда – решаващия (относно релевантността на вида на правоотношението между касатора и помагача с оглед конкретното му съдържание и неотносимостта на качеството на помагача като туроператор, щом не е действал като такъв) и допълнителния (относно темпоралното действие на застраховката). Поради това за негодността на питането да обоснове допускане на касационно обжалване важат съображенията, изложените вече за всеки от доводите (съответно по т. 1 и т. 3).

С тези мотиви следва да бъде отказан достъп до касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,