Определение № 2306 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4047/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ответника Л. М. С. срещу решение № 350 от 23.10.2024 год., постановено по в. гр. дело № 42/2024 год. по описа на Окръжен съд – София и срещу решение № 173 от 28.03.2025 год. по същото дело, постановено по реда на чл. 247 ГПК, с които след отмяна на решение № 133 от 09.11.2023 год., постановено по гр. дело № 51/2023 год. по описа на Районен съд – Пирдоп, поправено с решение № 135 от 10.11.2023 год., Л. М. С., действаща като ЕТ „Ч.-21 – Л. С.“ е осъдена да предаде на Национална федерация „Металургия“ към КТ „Подкрепа“ нает имот, представляващ бунгала с номера 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24 /къща В./, 54 и бунгало склад, находящи се в южната част на станция Поморие, [населено място], Бургаска област, заедно с прилежащия им терен съгласно скица номер 1 /приложение № 1 към договор за наем от 18.03.2021 год./ и цялото оборудване, намиращо се в тях. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирана страна срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите. В жалбата срещу основното решение се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че по силата на договор за продажба на търговско предприятие по чл. 15, ал. 1 ТЗ от 09.04.2024 год. ответникът прехвърлил търговско си предприятие „Ч.-21 – Л. С.“ на „СИМ-ТУР“ ООД. На 07.05.2024 год. „СИМ-ТУР“ ООД заличило в търговският регистър „Ч.-21 – Л. С.“, като обстоятелството било отбелязано по партидата на търговеца/ЮЛНЦ. Към момента на разглеждането на делото пред въззивния съд ответникът бил заличен и не съществувал в правният мир. Липсвал субект, който да има правна легитимация за участие в спора /чл. 27, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 ГПК/. За търговските дружества и едноличните търговци правоспособността била налице от възникването им с вписването им в търговския регистър, съгласно чл. 67 ТЗ, до момента на тяхното заличаване от търговския регистър, предхождано от прекратяване и ликвидация, изтичане срока за който дружеството е учредено, обявяване за недействително, обявяване в несъстоятелност, по решение на съда и други. Със заличаването на търговското дружество същото преставало да съществува и загубвало правоспособността си. В този случай не настъпвало приемство на съществуващите права и задължения на заличения търговец в лицето на друг правен субект, поради което нормата на чл. 227 ГПК за участие на процеса на правоприемника не можела да намери приложение. Загубата на процесуална правоспособност водела до нередовност на сезирането и невъзможност да бъдат предприети исканите процесуални действия, поради липсата на насрещна страна. В това число не можело да бъде разрешен повдигнатия правен спор, тъй като постановяването на съдебен акт по съществото на спора не можело да обвърже несъществуващата страна и съответно да породи търсените правни последици. Ответникът не бил пасивно легитимиран по предявения иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Доказано било, че той не бил подписвал договора за наем от 18.03.2021 год., а същият, както и всички представени по делото документи, относими към наемното правоотношение, били подписани от Н. Ц., за чиято представителна власт нямало доказателства. Въззивният съд не бил отчел това обстоятелство, както и не бил взел предвид липсата на протокол за предаване на държане. Нямало доказателства, че наемодателят бил предал наетия имот на ответника. Следвало да бъде изследвана и собствеността на вещта, но по аргумент за противното в този случай нямало пречка да бъде сключен договор за наем с лице, което реално не държало вещта на това основание. Дори и да се приемело, че част от фактическите отношения – плащания, били извършвани със средства на ответника, то това били взаимоотношения между сключилото договор за наем лице и лицето което държало, ползвало или владеело имота и в този смисъл последното не може да отговаря като ответник по предявения иск. Неправилни били изводите на въззивния съд във връзка установяването на правнолерелевантен факт чрез „верига от косвени доказателства“ – в случая съществуването на наемни правоотношения между страните по делото. Косвените доказателства трябвало да са в логическа връзка, с която се установява главният факт. Въззивният съд не бил преценил поотделно и в съвкупност тези доказателства, съгласно чл. 235 и чл. 12 ГПК. Въз основа на косвените доказателства можело да се приеме, че процесните вещи се управляват от ответника, но не било изяснено дали той ги държал, ползвал на някакво основание или владеел с намерението да ги свои. Неправилно въззивният съд бил изключил от доказателствения материал договор за дарение от 08.01.2013 год., извършен в полза на ответника. Независимо от правната си природа, този акт на дарение бил възможно и валидно основание ответникът да е променил във времето отношението си към вещите и да е започнал да осъществява оригнерният способ на владението. Неправилно и в нарушение на състезателното начало въззивният съд не бил допуснал счетоводна експертиза, която да установи по категоричен начин дали са осчетоводявани представените от ищеца касови приходни ордени в счетоводствата на двете дружества, тъй като само по този начин категорично можело да се докаже налице ли са облигациони взаимоотношения между страните в производство. Ответникът бил собственик на процесиите бунгала, тъй като партидите за комунални разходи били на негово име. По делото не било представено нито едно банково извлечение за заплатен наем, както и за платени комунални разходи в изпълнение на чл. 7 от представеният по делото договор за наем. Въззивният съд неправилно бил счел, че договорът за наем бил прекратен, като се позовал на чл. 12, т. 3 от процесния договор за наем. Уведомлението за прекратяване на договора не било получено от страната, посочена като наемател в договора. Нямало как договорът да бъде прекратен и с исковата молба. Оспореният договор за наем бил нищожен поради обстоятелството, че същият не бил подписан от посочения в него наемател – чл. 26, ал.2, предл. 2 ЗЗД. Въз основа на заключенията на вещите лица по единичната и повторната разширена съдебно-почеркови експертизи било доказано, че подписът в договора за наем не бил положен от Л. С.. Това се отнасяло и за останалите оспорени документи по дело – договор за възмездно стопанисване и управление и анекс от 2017 год. По делото не бил представен докамент, който да е подписан от Л. С.. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение, като са поставени следните правни въпроси: 1/ Съдът следи ли служебно за правната легитимация, респективно правоспособността на страните по делото? 2/ При заличаването на юридическо лице следва ли да бъде конституиран по делото неговият правоприемник като страна и/или делото продължава срещу физическото лице при заличаване на ЕТ? 3/ Допустимо ли е производството по делото между юридически лица да продължи между първоначалните страни, определени с исковата молба в случай, че едната от тях е заличена и е прекратила съществуването си в правния мир? В изложението са формулирани и следните правни въпроси, за които се поддържа, че са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност? 2/ Ако наемната вещ не е предадена на наемателя, договорът за наем възпроизвежда ли правно действие и наемателят носи ли договорна отговорност? 3/ Произвежда ли правно действие договор за наем с лице, което не държи вещта и ако произвежда, кой е отговорна страна по него – сключилият договора или държателят на вещта? Каква би била квалификацията на иска спрямо лицето, което държи вещта – договорна или за обезщетение за ползване без основание? 4/ При липсата на главно доказателство, което точно въззивният съд е отказал да събере /поискана от ответника по делото счетоводна експертиза/ и липса на косвени доказателства, които да подкрепят други косвени доказателства, изяснена ли е фактическата обстановка по делото въз основа на която съдът да постанови решение, по силата на което да уважи безрезервно предявените искове? 5/ Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото? 6/ Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства? 7/ Произвежда ли действие отправено предизвестие за прекратяване на договор за наем до ненадлежна за случая страна? 8/ Прекратен ли е с исковата молба наемен договор, в който изрично е разписано, че се прекратява с предизвестие, ако към момента на завеждане на исковата молба срокът за предизвестие не е изтекъл? 9/ Допустимо ли е по сключен писмен договор за наем наемодателят да договаря и осъществява правни и фактически действия по него с лице без представителна власт, предоставена му от наемателя? 10/ Съдът следи ли служебно за нищожността на договор без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства? 11/ Длъжен ли е възивният съд да разпредели доказателствената тежест, ако първоинстанциониат съд не го е направил и/или го е направил неправилно? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/. Ответникът по касационната жалба Национална федерация „Металургия към КТ „Подкрепа“ счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната му част. В жалбата срещу въззивното решение, постановено по реда на чл. 247 ГПК, са изложени оплаквания за неговата неправилност поради съществено нарушение на процесуалните правила. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд бил допуснал поправка в диспозитива на основното решение на кода по БУЛСТАТ на ищеца. Грешката в индивидуализиращи ищеца белези следвало да бъде отстранена по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, тъй като исковата молба нямало да отговаря на съдържанието по чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК. В случая се касаело до грешка, допусната от ищеца в исковата молба, а не до грешка на съда. Тази грешка не била отстранена в хода на исковото производство нито чрез изменение на иска, нито чрез неговото уточнение. Недопустимо било съдът да тълкува волята на ищеца, след като петитумът на иска бил ясно формулиран. Недопустимо било да се иска промяна на страна по реда на чл. 247 ГПК. В частност не била допусната грешка от следното естество: погрешното посочване на имената на страните, на размера на присъдената сума, погрешно пресмятане на суми, произнасяне по част от искането в мотивите и пропуск съдът да се произнесе в диспозитива на решение и др. Не било допустимо чрез поправка на явна фактическа грешка да се измени формираната воля на съда в съдебния акт и/или на заявена страна. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд след постановяване на съдебно решение по пътя на поправка на очевидна фактическа грешка на основание чл. 247 от ГПК да поправи чрез решение индивидуализиращи белези на страна – ЕГН, ЕИК и/или дата на раждане /в зависимост от страна на произход/ и/или страна, без да е допусната очевидна фактическа грешка в съдебното решение и без да е направено искане от ищеца за поправка на исковата молба? 2/ При направено искане от ищеца за отстраняване на допусната очевидна фактическа грешка, която произтича от исковата молба, допустимо ли е съдът да поправи съдебното решение без да е направено изявление за поправка и на самата искова молба. Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по тях липсва съдебна практика. Ответникът по касационната жалба Национална федерация „Металургия към КТ „Подкрепа“ не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното основно решение въззивният съд е изложил съображения, че уважаването на предявения иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД е обусловено от установяването на следните предпоставки: че страните по делото са били обвързани от договор за наем /1/, който е прекратен /2/– само в такъв случай задължението за връщане на вещта може да се обоснове със съществуването на предходно наемно правоотношение, което обуславя иск за връщането й именно на това основание; че ответникът държи наетата вещ /3/. Доказването на всички тези предпоставки е в тежест на ищцовата страна. По отношение на третата предпоставка въззивният съд е приел, че са налице съвпадащи изявления на страните по делото, че към настоящия момент процесните бунгала се държат и ползват от ответника – освен изявленията в процеса, такива изрични твърдения, респ. признания, се съдържали в исковата молба и в становището на процесуалния представител на ответника в хода на устните състезания пред въззивния съд. В подкрепа на този факт били събрани и писмени доказателства. Съгласно писмо изх. № К.-1 от 31.08.2023 год. на „Водоснабдяване и канализация“ АД – [населено място], титуляр на партида с абонатен № 201401 от 2012 год. до датата на издаване на писмото бил ответника. На л. 95 от първоинстанционното дело се откривало писмо от [община], съгласно което ответникът имал подадени декларации за облагане с патентен данък за 2021 год., 2022 год. и 2023 год., като заплатеният патентен данък за 2021 год. и 2022 год. бил в размер на по 600 лв. „…за 20 бр. стаи“, т.е. колкото били на брой процесните бунгала. От писмо от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД се установявало, че титуляр на партида с И. 2730470 за периода от 2021 год. до момента бил ответникът. От заверено копие от фискален бон се установявало, че същият бил издаден от ответника за четири нощувки в почивна станция „Л.“, [населено място], местност „Косата“. Доколкото по делото не се твърдяло и не се доказвало, че ответникът стопанисвал други имоти на територията на [населено място], а и броят на стаите, за които заплащал патентен данък, съответствал на броя на процесните бунгала, въззивният съд е счел, че горните писмени доказателства, в съвкупност със съвпадащите изявления на страните, безспорно доказват, че към настоящия момент ответникът държи именно процесните бунгала. Въззивният съд е посочил, че във връзка с доказването на първата от горепосочените предпоставки, ищецът е представил писмен договор за наем от 18.03.2021 год. и други писмени доказателства, касаещи отделни елементи от съдържанието на това правоотношение, като е ангажирал и свидетелски показания. Според заключението по допуснатата в първоинстанционното производство почеркова експертиза, обаче, процесният договор за наем не бил подписан лично от посочения в него наемател, а именно Л. С., в качеството й на ЕТ „Ч.-21 Л. С.“. Независимо от това въззивният съд е приел, че няма пречка съществуването на наемно правоотношение между страните по делото да бъде доказано с други доказателствени средства, доколкото законът не поставя изисквания към формата на наемния договор. Също така, като се е позовал на практиката на ВКС, е счел, че дори да липсват преки доказателства за така претендираното наемно правоотношение, няма пречка, то да бъде доказано чрез съвкупност от косвени доказателства, каквато хипотеза била налице в разглеждания случай. По делото бил представен договор с нотариална заверка на подписите за възмездно стопанисване и управление на недвижим имот от 06.01.2012 год., с който Синдикална секция „Подкрепа“ – [населено място] към „Аурубис България“ АД възлагала на ответника да стопанисва и управлява срещу възнаграждение същите бунгала с номера 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24 /къща В./, 54 и бунгало склад, находящи се в южната част на станция Поморие, [населено място], Бургаска област, заедно с цялото оборудване, намиращо се в тях. Представен бил и анекс с нотариална заверка на подписите към горния договор от 03.01.2017 год. Въззивният съд е намерил, че тези два документа свидетелствали за преуреждане на трайни отношения за временно възмездно ползване на процесните бунгала от страна на ответника, които по съдържанието си съответствали на такива, възникнали от договор за наем. При това документите били подписани за ответника от Н. Ц., като последната се легитимирала като управител на едноличния търговец и подписът й бил заверяван именно в това качество. Въззивният съд е посочил, че вещото лице, изготвило заключението по едноличната съдебно-почеркова експертиза, назначена във въззивното производство, допуска, че подписите след думата „наемател“ и на всеки лист в процесния договор за наем от 18.03.2021 год. са положени от Н. И. Ц. с елементи на автоподлог, а според заключението по тричленната съдебно-почеркова експертиза, изслушана във въззивното производство, подписите на отделните листи от същия договор са положени от Н. И. Ц., а за подписа след думата „наемател“ не може да се даде категорично заключение. Въз основа на показанията на свидетелката Г. въззивният съд е счел за установено, че Л. С. била предоставила на дъщеря си да се занимава с почивната станция в [населено място]. Фактическите отношения на синдикалната секция по повод бунгалата били с Н. Ц., тъй като Л. С. я била упълномощила. В тази връзка е изложил съображения, че с оглед стойността на договора и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, показания на посочения свидетел не можело да се ценят като доказателство за сключване на процесния договор за наем, но нямало пречка да се ценят като доказателство за качеството, в което Н. Ц. била контактувала с ищеца, както и за нейната ангажираност с почивната база. Формирал е изводите, че ответникът бил трайно представляван от дъщеря си Н. И. Ц. в отношенията си с ищеца във връзка с почивната база в [населено място], а с оглед установеното авторство на подписите под отделните страници от договора – че последният бил сключен от ответника, чрез Н. И. Ц.. Независимо че нямало категорични данни за авторството на подписа след думата „наемател“, подписването на всяка страница от договора недвусмислено свидетелствало за запознаване на Ц. с неговото съдържание и изразявало воля за сключването му от името на едноличния търговец. В пълно съответствие с горното бил приходният касов ордер от 15.10.2021 год., за който било безспорно установено, че бил подписан от Ц. и с който на ищеца бил заплатен наем в размер на 8 000 лв. от името на ответника за 2021 год. Освен това партидата за вода № 201401 към „ВиК“ ЕАД – [населено място] била открита на ответника именно в качеството му на наемател на обекти, предоставени от наемодателя Синдикална секция „Подкрепа“ при „Аурубис България“ АД, като по делото нямало данни за промяна на това качество на титуляра на партидата до настоящия момент. Така въз основа на посочените косвени доказателства в тяхната съвкупност въззивният съд е приел, че е доказано наемното правоотношение между страните и че ответницата дължи процесните бунгала в качеството си на техен наемател. По отношение на представения от ответника договор за дарение на процесните бунгала от 08.01.2013 год. въззивният съд е приел, че по иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД наемателят не може да противопоставя на наемодателя възражение за собственост върху наетия недвижим имот, тъй като отношенията между тях са облигационни и въпросът за собствеността е ирелевантен и не подлежи на изследване, тъй като не е условие за основателност на този иск. Договорът за дарение бил представен след изтичане на преклузивния срок по чл. 146, ал. 3 ГПК. Доколкото ответникът бил изложил твърдения, че този договор бил сключен още през 2013 год., то последният не бил доказателство по чл. 147 ГПК, пред чието своевременно представяне съществувала някаква извинителна пречка /а и такава въобще не се твърдяла/. Представянето на договора не било обусловено нито от указания на съда, нито от обстоятелства, чиято релевантност била станала известна в хода на процеса, които обстоятелства евентуално биха могли да оправдаят представянето му в последното заседание по делото пред първата инстанция. Поради това приемането му било извършено в нарушение на процесуалните правила и той следвало да бъде изключен от доказателствата по делото, а съдът не следвало да го взема предвид при формиране на вътрешното си убеждение. Дори този договор да бил счетен за процесуално редовно прието доказателство, въззивният съд е счел, че той не следва да бъде ценен в подкрепа на тезата на ответника. Изложил е съображения, че по аргумент от чл. 181, ал. 1 ГПК и заявено от насрещната страна оспорване на датата, за достоверна дата на договора следвало да се приеме не посочената в него такава – 08.01.2013 год., а датата, на която бил представен в открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд – 12.10.2023 год. Това, обаче, не изключвало възможността да е бил създаден след началото на процеса и във връзка с него, а това компрометирало доказателствената му стойност. Доказателствената стойност на договора се компрометирала и от факта, че той противоречал на останалите събрани по делото доказателства, които били в съответствие помежду си и взаимно се подкрепяли и допълвали. Договорът за стопанисване и управление от 2012 год., анексът към него от 2017 год. и договорът за наем от 2021 год., в съвкупност, свидетелствали за трайни отношения по отдаване за временно възмездно ползване на процесните бунгала на ответника, но те били несъвместими с евентуалното придобиване на бунгалата по дарение от едноличния търговец през 2013 год., тъй като това обезсмисляло последващото сключване на анекса от 2017 год. и договора от 2021 год. Също така, ако ответникът наистина бил ползвал процесните бунгала в качеството на собственик /както се поддържало в хода на устните състезания и в писмените бележки/, нелогично и необяснимо оставало заплащането на наем за тях от името на едноличния търговец през периода 2020 год. – 2023 год., съгласно представените приходни касови ордери. Освен това по делото не били събрани доказателства за това, дали процесните бунгала са движими или недвижими вещи. Ако те били недвижими вещи, представеният от ответника договор за тяхното дарение, сключен във частна писмена форма, бил нищожен поради липса на форма и не пораждал целените с него правни последици /арг. от чл. 18 ЗЗД вр. с чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД/. В заглавната част на този договор като дарител била посочена Синдикална секция „Подкрепа“ – [населено място] към „Аурубис България“ АД, но, съгласно пълномощното на л. 11 от първоинстанционното дело, собственик на процесните бунгала била НФ „Металургия“ към КТ „Подкрепа“, докато синдикалната секция била упълномощена единствено да ги управлява, опазва, поддържа и отдава под наем, но не и да ги продава. Поради това, дори хипотетично да се приемело, че бунгалата са движими вещи и било възможно валидното им даряване с договор в частна писмена форма, то дарителят не бил техен собственик, нито бил упълномощен да се разпорежда с тях, поради което договорът за дарение нямал вещно-транслативен ефект и не бил прехвърлил права в полза на дарения. Следователно договорът за дарение не легитимирал ответника като собственик на процесните бунгала, а това изключвало възможността той да ги държи в качеството на собственик. Единственото доказано по делото правно основание за това държане /макар и въз основа на съвкупност от косвени доказателства/ бил договорът за наем. На следващо място въззивният съд е приел, че съгласно клаузата на чл. 12, т. 4 от процесния договор за наем, същият се прекратявал едностранно и без предизвестие от наемодателя при неплащане на наемна цена, режийни разноски или други дължими суми от наемателя със забава повече от тридесет дни. По делото не се твърдяло и не се доказвало наемателят да е заплащал надлежно и в срок наемната цена, режийни разноски или други дължими суми, поради което налице била предпоставката за прекратяване на договора на това основание. С уведомление на л. 12 от първоинстанционното дело ищецът бил уведомил ответника, че разваля договора за наем от 18.03.2021 год. Уведомлението било връчено на Н. Ц. на 10.01.2023 год., за която имало данни, че представлява едноличния търговец в отношенията му с ищеца. Поради това уведомлението било породило ефект и довело до прекратяване на процесния договор. Дори уведомяването на ответника чрез Н. Ц. да било ненадлежно поради липса на изрично нейно упълномощаване да го представлява, то следвало да се приеме, че прекратяването било извършено чрез връчване на препис от исковата молба, доколкото с нея се претендира последица от прекратяването на договора. С тези мотиви на въззивния съд е отменено първоинстанционното решение, като предявеният иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД е уважен. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, а според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По касационната жалба срещу решение № 173 от 28.03.2025 год., с което по реда на чл. 247 ГПК е поправена допусната в решение № 350 от 23.10.2025 год. очевидна фактическа грешка: С поставените в изложението два въпроса се отправя идентично питане, което обуславя изхода от спора, но същото няма претендираното от касатора значение. Според последователната практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, за да е налице очевидна фактическа грешка в решението, която може да се поправи по реда на чл. 247 ГПК, следва да се констатира несъответствие между формираната истинска воля на съда в мотивите на решението и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Поправянето на очевидна фактическа грешка никога не представлява промяна на решаващата воля на съда /в този смисъл решение № 692 от 30.12.2009 год. на ВКС по гр. дело № 6386/2007 год., II г. о., ГК, решение № 76 от 27.04.2021 год. на ВКС по гр. дело № 2516/2020 год., II г. о., ГК, решение № 321 от 26.09.2012 год. на ВКС по гр. дело № 54/2012 год., I г. о., ГК, решение № 50055 от 29.05.2023 год. на ВКС по т. дело № 2018/2022 год., I т. о., ТК1 решение № 50 от 04.06.2018 год. на ВКС по гр. дело № 1910/2017 год., II г. о., ГК и др./. По реда на чл. 247 ГПК може да бъде отстранена грешка в номера на делото /определение № 50355 от 16.12.2022 год. на ВКС по гр. дело № 3512/2020 год., IV г. о., ГК, решение № 302 от 14.10.2019 год. на ВКС по т. дело № 2097/2018 год., II т. о., ТК/; грешка в имената на страните, респ. грешка, изразяваща се в посочване на цифри, идентифициращи страните или спорното право /решение № 18 от 16.02.2011 год. на ВКС по гр. дело № 3056/2007 год., I г. о., ГК, решение № 94 от 30.04.2009 год. на ВКС по гр. дело № 66/2008 год., II г. о., ГК/; грешка в името на съда /определение № 375 от 01.07.2009 год. на ВКС по ч. гр. дело № 301/2009 год., I г. о., ГК/; грешка в номера на имота /решение № 135 от 16.09.2009 год. на ВКС по гр. дело № 2121/2007 год., I г. о., ГК, решение № 76 от 21.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1339/2009 год., II г. о., ГК, решение № 132 от 5.10.2018 год. на ВКС по гр. дело № 3178/2017 год., II г. о., ГК/; грешка в площта на имота /решение № 89 от 10.06.2010 год. на ВКС по гр. дело № 387/2009 г., I г. о., ГК/; грешка в една от границите на недвижим имот поради допусната техническа грешка в официален документ /решение № 199 от 15.06.2012 год. на ВКС по гр. дело № 153/2012 год., II г. о., ГК, решение № 120 от 12.07.2022 год. на ВКС по гр. дело № 887/2008 год., І г. о, ГК/. В разглеждания случай въззивния съд е приел, че е налице очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправяне по реда на чл. 247 ГПК – касае се за едно и също юридическо лице с нестопанска цел, по отношение на което е формирал истинската си воля, изразена в решението, но тази воля външно е изразена в погрешно изписване на кода му по БУЛСТАТ. Грешката е установена по съответния ред, в т.ч след служебна проверка на данните, съдържащи се в регистър БУЛСТАТ към Агенцията по вписванията. Само за пълнота трябва да се посочи, че твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и данните в приложенията към нея – и в частност справка за субект на БУЛСТАТ /на л. 13 от първоинстанционното дело/ ясно сочат, че ищец по делото е „Национална федерация „Металургия“ към КТ „Подкрепа“ с БУЛСТАТ[ЕИК]. По касационната жалба срещу решение № 350 от 23.10.2024 год.: По основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК: Преценени във връзка с данните по делото /на 09.04.2024 год. ответникът е прехвърлил търговското си предприятие на едноличен търговец, след което на 07.05.2024 год. е бил заличен от търговския регистър/, поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи не обосновават съмнение за недопустимост на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл. 101 ГПК, съдът следи служебно за надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална правоспособност и надлежното им представляване. В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 год., ОСГТК, съгласно които съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно в изпълнение на задължението си по чл. 5 ГПК и чл. 7, ал. 1 ГПК. С регистрирането на физическото лице като едноличен търговец не възниква нов правен субект, различен от самото физическо лице, съответно загубването на търговското качество на лицето при заличаването му от търговския регистър не води до загубване на правосубектността му. Физическото лице продължава да бъде титуляр на права и задължения. При прехвърляне на предприятието на едноличния търговец на търговско дружество в течение на производството делото следва своя ход между първоначалните страни и ако няма друго споразумение с кредиторите /както е в частност/ отчуждителят – физическо лице отговаря за задълженията солидарно с правоприемника – чл. 15, ал. 3 ТЗ /мотиви към т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 03.12.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2017 год., ОСТК, определение № 730 от 21.09.2011 год. на ВКС по ч. т. дело № 558/2011 год., II т. о., ТК, определение № 87 от 22.02.2018 год. на ВКС по т. дело № 2034/2017 год., I т. о., ТК/. Следователно ответникът не е загубил надлежната си процесуална легитимация да отговоря по предявения срещу него иск. По основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Първият поставен от касатора въпрос е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като е анализирал всички събрани по делото доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, обсъдил е обстойно и задълбочено предпоставките от състава на приложимия по правоотношението материален закон, а така също релевираните от страните доводи и възражения. Въпросите по т. 2 и 3 от изложението нямат обуславящ характер, доколкото не кореспондират с мотивите на обжалваното решение, в което е прието, че процесните вещи са предадени на наемателя, който продължава да ги държи след прекратяване на сключения между страните договор за наем. В този смисъл тези въпроси не осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът по т. 4 от изложението е фактически и не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото отговорът му предполага обсъждане и оценка на доказателствата с оглед конкретиката на спора по делото. Същият отразява несъгласието на касатора с формирания от въззивния съд решаващ извод за възникването между страните на валидно облигационно правоотношение по договор за наем и в този смисъл представлява довод за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, който може да бъде преценяван от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Петият повдигнат от касатора въпрос е от значение за изхода на спора, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.2.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, е прието, че въззивният съд е длъжен служебно да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е оставало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Когато в първата инстанция е приета експертиза и нейните констатации и крайното заключение не са оспорени от страните, както и когато не се налага допълнително изясняване чрез вещо лице на факти, необходими за служебно прилагане на императивна правна норма, въззивният съд не може служебно да назначава нова експертиза – решение № 174 от 03.12.2018 год. на ВКС по гр. дело № 4430/2017 год., І г. о., ГК. В разглеждания случай не се прилага императивна материалноправна норма /такава не се сочи и от касатора/, която да налага служебното събиране на доказателства, а в първоинстанционното производство е допусната и изслушана съдебно-счетоводна ексеприза със следната задача: „Осчетоводявал ли е ответникът дейност от процесните обекти, заплащал ли е електроенергия и други консумативи за тези търговски обекти? Как това е отразявано счетоводно“, като заключението на вещото лице не е било оспорено от страните. Шестият поставен от касатора въпрос обуславя решаващите изводи на въззивния съд за уважаване на иска, но не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според установената практика на ВКС, израз на която са решение № 226 от 12.07.2011 год. на ВКС по гр. дело № 921/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 80 от 03.05.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2560/2017 год., IV г. о., ГК, решение № 60197 от 23.11.2021 год. на ВКС по гр. дело № 636/2021 год., III г. о., ГК, решение № 113 от 16.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 3340/2021 год., III г. о., ГК, решение № 124 от 27.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 3377/2021 год., III г. о., ГК, решение № 64 от 08.08.2022 год. на ВКС по гр. дело № 1679/2021 год., IV г. о., ГК, решение № 50018 от 07.02.2023 год. на ВКС по гр. дело № 1644/2022 год., IV г. о., ГК, решение № 207 от 02.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4817/2022 год., IV г. о., ГК, решение № 10 от 16.01.2026 год. на ВКС по т. дело № 207/2025 год., II т. о., ТК и др., пълното доказване може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник на косвено или пряко доказване, като гражданският процес не въздига определени видове доказатествени средства /веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещи лица/ като по-значими в сравнение с други. Всички те се прецяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 12 и чл. 235 ГПК. В този смисъл пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига последните да са установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. В случая тези правни разрешения са съобразени от въззивния съд. Решаващите мотиви за възникването на облигационно правоотношение между страните са изградени след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е относимо към проверката за правилност на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите по т. 7 и т. 8 от изложението, както и свързаният с тях въпрос по т. 9, са обосновани с твърденията, че договорът за наем не е бил прекратен нито с отправено по надлежния ред преидизвестие, нито с исковата молба, както и че на Н. Ц. не е била учредена представителна власт във връзка с този договор. Тези въпроси са фактически, а не правни, тъй като касат обсъждането на доказателствата по делото, респ. обосноваността на извода на въззивния съд, че договорът е бил развален, съгласно чл. 12, т. 4 /а не съгласно чл. 12, т. 3, както твърди касаторът/ и в този смисъл представляват доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да бъдат преценявани от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Десетият повдигнат въпрос не е релевантен, тъй като не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд. В Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 год., ОСГТК, е прието, че не във всички случаи съдът следи служебно за нищожността на правни сделки, а само в определени хипотези, при които тази нищожност е от значение за решаване на правния спор и ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Това тълкуване обаче е неотносимо към случая, доколкото поставеният въпрос е обоснован от касатора с оплакването, че въззивният съд е счел за действителен сключения между страните договор за наем, въпреки липсата на доказателства, че е бил подписан от наемателя, респ. негов надлежно упълномощен представител. Несъгласието с мотивите на съда, обаче, е ирелевантна за настоящата фаза на касационното производство. По отношение на последния въпрос също не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, предвид липсата на оплаквания в подадения от касатора отговор на въззивната жалба за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила при изготвяне на доклада по делото – чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Изключение от правилото, че въззивният съд не следи служебно за нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, е приложимо в хипотезата, в която въззивният съд прецени, че дадената от първата първата инстанция правна квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти – в тази хипотеза въззивният съд е длъжен да обезпечи правилното приложение на императивна правна норма, като даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства, дори да не е бил сезиран с такова оплакване в жалбата. В конкретния случай не е налице нито една от разгледаните в горепосоченото Тълкувателно решение хипотези, изискващи от въззивния съд да предприема процесуални действия във връзка с доклада по делото и да предоставя възможност на страните да попълват делото с доказателства, необходими за установяване на факти, които са от значение за правилното разрешаване на спора по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Ето защо не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение и на решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,