Определение № 1598 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 519/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 316/07.10.2022 г. по гр.д. № 400/2022 г., с което Окръжен съд – Русе: · като е потвърдил решение № 194/18.02.2022 г. по гр.д. № 1949/2021 г. на Районен съд – Русе в обжалваните части, по исковете на Б. Б. Е. и С. Л. Е. срещу Е. Ф. Е. и Е. З. И. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е прогласил за нищожен арендния договор от 24.06.2015 г. в частта за новообразувания имот № 050037, с площ от 6 дка в землището на [населено място] поле, обл. Русе, в м. „Турски гробища“, представляващ по скица имот № 67444.50.37. в землището на [населено място] поле, с площ от 6 002 кв.м., попадащ изцяло в земеделския имот от 12 дка, обект на договора, а на основание чл. 108 ЗС е осъдил Е. З. И. да предаде имота на съпрузите Б. и С. Е. и · като е обезсилил решение № 194/18.02.2022 г. по гр.д. № 1949/2021 г. в обжалваната част, с която Е. Ф. Е. е осъден да заплати на съпрузите Б. и С. Е. на основание чл. 30, ал. 3, пр. 1 ЗС сумата 180.00 лв. – аренда за стопанската 2019/2020 г., ведно със законната лихва от 12.04.2021 г., е прекратил производството поради отказ от тези искове (чл. 233, ал. 1 ГПК). Решението се обжалва от Е. Ф. Е. и Е. З. И. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси (материално-правен и процесуално-правен), уточнени и конкретизирани съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС: 1. Нищожен ли е на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД договор за аренда, в който арендната цена е значително по-ниска от пазарната; срокът е 30-годишен и няма уговорка (клауза), която предвижда механизъм за индексация на арендната цена в съответствие с пазарните изменения и инфлация в срока на договора? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по възраженията, с които ответникът своевременно е оспорил иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, когато те са пренесени и като оплаквания във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърдят, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По същество се оплакват, че решението е неправилно, защото: 1) договорът не противоречи на добрите нрави (нарушение на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) и 2) въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като при решаването на спора не се е произнесъл по част от възраженията по иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, пренесени пред него като оплаквания срещу първоинстанционното решение, и не е обсъдил в съответствие с чл. 172 ГПК гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетелите, доведени от ищците (съществено нарушение по чл. 269, изр. 2, вр. чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК). Претендират разноските по делото. Ответниците по касация съпрузите Б. и С. Е. възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендират разноски пред касационната инстанция. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за гражданските дела, с изключение на решенията по исковете за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове с обуславящо значение за иска за собственост. Исковете по чл. 30, ал. 3, пр. 1 ЗС, за които първоинстанционното решение е обезсилено, а производството – прекратено, са с цена 540.00 лв. и не попадат в изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Настоящият състав не следва да разглежда по същество касационната жалба в тази част. В останалата тя е с допустим предмет. Цената на уважените искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е определена от първостепенния съд на сумата 5 400 лв. и стабилизирана с изтеклия срок по чл. 70, ал. 1, изр. 2 ГПК, а разгледаните искове по чл. 108 ЗС са в първото изключение по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, а обжалваното решение следва да се допусне до касационен контрол. Съображения: Въззивният съд е приел, че договорът от 24.06.2015 г., с който първият ответник предоставя на втория под аренда един земеделски имот от 12 дка в землището на [населено място] поле, обл. Русе, м. „Турски гробища“, включващ изцяло новообразуваният имот от 6 дка, предмет на исковете: 1) е с арендна цена на половина от пазарната стойност за подобни имоти; 2) с 30-годишен срок и 3) не предвижда механизъм за индексация на арендната цена в съответствие с пазарните изменения и инфлация в уговорения прекалено дълъг срок на договора. Добавил е, че естеството на порока по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД (противоречие с добрите нрави) го задължава да прецени значението на всички тези характеристики на договора и съпътстващите го обстоятелства комплексно. Като съпътстващи обстоятелства е окачествил това, че: 1) арендатор е първият ответник, като към сключването на договора той притежава Ѕ ид. част от имота, останалите Ѕ ид. части са притежание на ищците в режим на имуществена общност, но договорът е сключен без тяхното съгласие; 2) страните по договора са близки роднини (арендодателят е баща на арендатора); 3) първият ответник е облагодетелстван от договора, а ищците са ощетени, защото договорът възпрепятства правото им те да обработват имота, и 4) е сключен в момент, в който личните отношения между съсобствениците са враждебни – обстоятелство, установено от гласните доказателства, събрани чрез разпит на доведените свидетели, като от него също произтича извода, че единствената му цел е била ощетяването на ищците. Въззивният съд е заключил, че крайният резултат от договора е несъвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, поради което той противоречи на добрите нрави, а исковете по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са основателни. Не са разгледани възраженията на ответниците, сега касатори, пренесени пред втората инстанция и като оплаквания във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, че основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не е осъществено, защото: 1) чл. 9 ЗЗД допуска при двустранните възмездни договори известна обективна нееквивалентност в насрещните престации и само когато неравностойността е такава, че практически се свежда до липса на престация, договорът е нищожен; 2) Законът за аренда в земеделието предвижда минимален, но не и максимален срок за арендния договор, включително да е пожизнен (чл. 4, ал. 1 и чл. 28, ал. 2 ЗАЗ); 3) Законът урежда възможността за изменение на договора при трайно поскъпване на уговорената арендна цена, и 3) от сключването на договора ищците не са ощетени, защото законът им признава право на половината от арендните доходи (чл. 30, ал. 3, пр. 1 ЗС) – вземания, които първият ответник е опитвал да погаси, но не е получил необходимото съдействие. Разгледано и отхвърлено е само възражението, че за установеното основание за нищожност на договора е без значение дали са верни твърденията на ответниците, че по същото време и ищците са сключвали подобни договори за аренда на земеделски имоти, също съсобствени с първия ответник. Въззивният съд е приел, че на 22.05.2017 г. по съдебна делба при способа по чл. 352 ГПК новообразуваният имот от 6 дка е поставен в дял на ищците. На основание чл. 108 ЗС вторият ответник е осъден да им предаде имота, защото нищожният аренден договор не е породил правно действие и не е основание за осъществяваната от втория ответник фактическа власт върху имота. При тези мотиви на въззивния съд въпросът, нищожен ли е на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД договор за аренда, в който арендната цена е значително по-ниска от пазарната; срокът е 30-годишен и няма уговорка (клауза), която предвижда механизъм за индексация на арендната цена в съответствие с пазарните изменения и инфлация в срока на договора, обуславя решението. Въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, според която при двустранните каузални възмездни договори (договорът за аренда е такъв) свободата по чл. 9 ЗЗД допуска известна обективна нееквивалентност в насрещните престации, а само когато неравностойността свежда практически едната от тях до липса на престация, договорът е нищожен (Решение № 277/26.01.2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г. IV-то ГО, Решение №24/09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г. на III-то ГО и цитираните в него). Друг критерий за нищожност на тези договори, възприет в практиката на Върховния касационен съд, е изключително голямата разлика в насрещните престации. В Решение № 615/15.10.2010 г. по гр.д. № 1208/2009 г. III-то ГО е прието, че нищожност има при дванадесет пъти по-ниска цена от пазарната, а в Решение № 119/22.03.2011 г. по гр.д. № 485/2010 г. I-во ГО – при двадесет и осем пъти по-ниска цена. Въпросът е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По начинът, по който е формулиран, отговорът му налага да се изясни дали основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато срокът е прекалено дълъг в аспекта на това, че ЗАЗ предвижда минимален, но не и максимален срок на договора за аренда, включително да е пожизнен (чл. 4, ал. 1 и чл. 28, ал. 2). Чл. 16 ЗАЗ урежда условия/материално-правни предпоставки и ред за изменение на договора и без страните да са постигнали съгласие за това. Следователно по материално-правният въпрос са налице общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Допълнително, първият въпрос разкрива и необходимост от изясняване на правния интерес от иск за прогласяване на абсолютна нищожност на договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % в съсобствеността, когато искът е предявен от друг съсобственик/ от другите съсобственици. В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че такъв договор за аренда е непротивопоставим на другия съсобственик, освен ако го е потвърдил (Решение № 115/21.11.2017 г. по гр.д. № 997/2017 г. II-ро ГО, Решение № 12/01.03.2018 г. по гр.д. № 1251/2017 г. II-ро ГО и Решение № 73/08.12.2020 г. по гр.д. № 2929/2019 г. II-ро ГО). Налице е и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационния контрол, което настоящият състав може и констатира служебно (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС). По процесуално-правния въпрос са налице общата и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото спестените от въззивния съд разсъждения по основната част от своевременно въведените възражения, които ответниците (сега касатори) са поддържали и като оплаквания във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, са в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (напр. Решение № 227/22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. III-то ГО и Решение № 50250/17.01.2023 г. по гр.д. № 667/2022 г. IV-то ГО).