Определение № 547 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2435/2014 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Н. Г. М. и Л. Н. М. срещу определение № 8863/10.05.2013 г., постановено по гр. дело № 2861/2013 г. от Софийски градски съд. С него съдът е потвърдил определение, с което Софийски районен съд е изпратил делото на местно компетентния по спора съд – РС Разлог. Насрещните страни не са изразили становище по частната жалба. Частната жалба е подадена в срок, от легитимни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Съставът на Върховяния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Н. М. и Л. М. са предявили искове против А. З. и М. З. за предаване владението върху собствените им недвижими имоти, описани в исковата молба. Твърдят, че правото им на собственост е възникнало по наследствено правоприемство от М. И., която била собственик на имотите. Недвижимите вещи са с местонахождение в [населено място], което е в землището на съдебния район на Районен съд Разлог. Исковете са предявени по местоживеенето на наследодателя М. И. – пред Софийски районен съд. Сезираният съд, като се позовал на чл. 109 ГПК, прекратил производството пред себе си, и изратил делото по компетентност на Разложкия райоен съд. Това определение е потвърдено от въззивния Софийски градски съд, който е изложил съобаржения, че предявените искове са по чл. 108 ЗС, а не за наследство по см. чл. 110 ГПК и обстоятелството, че своето право на собственост ищите се основават на наследствено правоприемство, не променя този извод. Срещу това определение е подадена частна касационна жалба, която, за да бъде разгледана по същество, трябва да е допусната до касационно обжалване поради наличие на някоя от хипотезите по чл 280, ал. 1 ГПК. Във всички случаи, касационната инстанция следва да прецени дали поставен от касаторите правен въпрос е разгледан от въззивната инстанция, той има ли значение за постановения резултат и съответно дали даденото по него разрешение в обжалвания въззивен акт противоречи на задължителна съдебна практика (чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК), или се установява противоречивото му разрешаване от съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), или произнасянето е необходимо с оглед точното приложене на закона, както и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По настоящото дело, в процедура по чл. 275, ал. 2, вр. чл. 262, ал. 1 ГПК, М. са подали молба вх. № 90697/05.08.2013 г., с която се иска удължаване на срока за отстраняване нередовностите по частната касационна жалба, като се излагат съображения, че страната не може да представи преписи от съдебни актове по гр.д. № 330/2009 г. на РС Разлог и грз.д. № 1274/2005 г. на РС Разлог. От съдържанието на цитираната молба не е ясно във връзка с какви правни въпроси, ще се представят съдебните актове, нито по-късно те са приложени. По делото има и документ, наименован изложение на основанията за допускане до касационен контрол, в който единственият въпрос е «длъжен ли е собственикът, претендиращ да му бъде предадено владението от друго лице, включително и сънаследник, да води само установителен иск за собственост или ревандикационен такъв, или може по своя преценка, сочейки като основание наследяването като придобивен способ на собствеността, да претендира връщането в негови ръце владението й, не само от сънаследника, в равна степен срещу съсобственика, както и срещу всяко трето на собствеността лице». Поддържа се противоречие на разрешението, прието с обжалавното въззивно определение и особеното мнение на член от съдебния състав, постановил решение № 605/06.01.2011 г., постановено по гр. д. № 1285/2009 г. І ГО ВКС. Уточнен от състава на Върховния касационен съд, правният въпрос е за правната квалификация на иск за собственост, основан на наследствено правоприемство. Въпросът е от значение за постановения резултат, но не са налице основания за допуоскане на касационно обжалване. Както е разяснено в ТР 1-2009-ОСГТК ВКС, съдебна практика е влязъл в сила съдебен акт, а това е приетото разрешение от мнозинството на съдебния състав. Изразеното от член на състава особено мнение не формира съдебна практика. В случая, при това, казусът не е един и същ, доколкото според твърденията в исковата молба, ответниците по иска, предявен от М. не са техни сънаследници. От друга страна, няма съмнение в съдебната практика, че исковете, с които се иска само установяване правото на собственост, или установяване правото на собственост и предаване на владението върху собстената вещ, са от една група – петиторни, и са в категорията на чл. 109 ГПК, когато обектът на защитата е недвижим имот. Защитаваното субективно право е на собствеността, а правопораждащите юридически факти по см. чм. 77 ЗС за придобиване на субективното право, са с преюдициално значение, като не те са определящи за квалификацията на иска. Страната е в правото си да предяви какъвто иск желае в защита на свое субективно право, стига да има правен интерес. Съдът е този, който определя правната квалификация по предявен иск според изложеното в исковата молба, а не с оглед на правните възможности за реализиране правния интерес на страната и с други правни средства. В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, съдът