Определение № 2781 от 28.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 601/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, представлявано от юрк. Х. Д., срещу решение № 303 от 03.11.2023г. по в.т.д. № 374/2023г. на Апелативен съд Варна, I състав, с което е потвърдено решение № 194 от 27.04.2023г. по т.д. № 322/2022г. на Окръжен съд Варна. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД срещу В. И. П. искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ за осъждане на ответницата в качеството й на солидарен длъжник – съпруга на починалия кредитополучател С. М. П., да заплати на ищеца суми, дължими по договор за ипотечен кредит от 04.06.2008г., сключен между ищеца като кредитор и С. М. П. като кредитополучател, възлизащи общо на 64 209,56 евро, от които: 41 327,01 евро – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 23.06.2020г. до окончателното изплащане на вземането; 13 382,98 евро – договорна лихва, начислена за периода 15.09.2015г. - 22.06.2020г.; 241,05 евро – обезщетение за забава до датата на настъпване на изискуемостта, начислена за периода 15.10.2015г. - 22.06.2020г.; 8036,14 евро - законна лихва на основание ТР № 3/2017г. за периода 23.06.2020г. - 26.05.2022г. /за периода на обявеното извънредно положение от 13.03.2020г. - 14.05.2020г. по кредита не е била начислявана законна лихва и/или лихва за забава/; 1222,38 евро, включващи 60 евро – разходи по изискуем кредит, 41,86 евро – застраховка обезпечение, 826,50 евро – такса управление и 294,02 евро – такса подновяване на договорната ипотека.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че по отношение на ответницата в качеството й на съпруга на кредитополучателя не е възникнала солидарна отговорност за поетото от последния по време на брака задължение. Поддържа, че в този случай солидарната обвързаност за съпругата възниква по силата на законовата презумпция по чл.32, ал.2 СК, по смисъла на която предоставената като заем сума се използва за задоволяване на нужди на семейството. Счита, че правните изводи на въззивния съд са в нарушение на изискванията за разпределение на доказателствената тежест относно оборване на презумпцията. Във връзка с това сочи, че ответницата не е провела пълно и главно доказване, че ипотечният кредит не е за задоволяване на нужди на семейството. Поддържа, че волеизявленията, съдържащи се в договора за кредит, нямат задължително за съда обвързващо действие, а съдържанието му следва да се прецени от съда по вътрешно убеждение във връзка с останалите събрани по делото доказателства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. При парично задължение, поето от единия съпруг, възниква ли солидарна отговорност за другия съпруг по силата на законовата презумпция на чл.32, ал.2 СК?

Касаторът намира, че по поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 68 от 27.07.2020г. по гр.д. № 2077/2019г. на ВКС, ГК, II т.о., решение № 293 от 19.11.2013г. по гр.д. № 3267/2013г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 75 от 30.06.2020г. по гр.д. № 3594/2019г. на ВКС, ГК, III г.о.

2. При предявен от кредитора иск срещу единия съпруг за парично задължение, поето от другия съпруг, в тежест на коя от страните в процеса е да докаже за какво са послужили средствата в хипотезата на чл.32, ал.2 СК? В тежест на коя от страните в процеса е да докаже наличието или липсата на общи семейни нужди при задължения по сключен договор за кредит?

Касаторът намира, че по поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 211 от 23.07.2012г. по гр.д. № 177/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 68 от 27.07.2020г. по гр.д. № 2077/2019г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 75 от 30.06.2020г. по гр.д. № 3594/2019г. на ВКС, ГК, III г.о.

3. При паричното задължение, поето от единия съпруг, възниква ли по силата на закона оборимата презумпция за солидарна отговорност на другия съпруг в хипотезата на чл.32, ал.2 СК, ако целта на кредитирането не е упомената в договора за кредит?

4. В хипотезата на чл.32, ал.2 СК, при парично задължение, поето от единия съпруг, ако целта на кредитирането не е упомената в договора за кредит, кой следва да докаже за какво са послужили средствата – за семейна нужда или не?

Касаторът счита, че третият и четвъртият въпроси отговарят на критерия за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика на Апелативен съд Варна.

Касаторът навежда доводи и за очевидна неправилност на обжалваното решение поради неправилно разпределение на доказателствената тежест за установяване на факта дали средствата са послужили за семейни нужди.

Ответникът В. И. П., представлявана от адв. Н. Т., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба, като навежда доводи, че направените от въззивния съд изводи за неприложимост на презумпцията по чл.32, ал.2 СК са в съответствие с постоянната практика на ВКС. Моли атакуваното въззивно решение да не бъде допускано до касационно обжалване, евентуално да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за установено, че на 04.06.2008г. ищецът „Банка ДСК“ АД е договорил със С. М. П. предоставяне на кредит в размер на 45 900 евро, със срок на погасяване от 360 месеца, с вноски, разсрочени в погасителен план и уговорени общи условия, лихви и такси, при условие на учредяване на договорна ипотека върху жилище, съпритежавано от кредитополучателя и съпругата му В. И. П.. Намерил е, че в изпълнение на уговорения със С. П. начин на усвояване на паричната сума банката е предоставила главницата от 45 900 евро по негова лична разплащателна сметка, от която последният е нареждал до края на август 2008г. поредица от тегления и два превода за погасяване на задължения, с които е изчерпил наличността, като след това е започнал да внася периодично суми, ползвани от банката за погасяване на падежирали вноски и текущи такси. Намерил е още, че С. П. е починал на 13.08.2015г., като наследниците му – съпруга и двама сина, са се отказали от наследството с изявления, вписани в особената книга на Районен съд Варна под номер № 80/2017г.

По спорния въпрос дали сключването на договор за кредит от С. П. поражда автоматично задължение и за неучаствалата в него съпруга В. П. въззивният съд е акцентирал върху обстоятелството, че банката изрично е приела участието на ответницата само като гарант при договаряне на ипотеката, а не и като длъжник, чрез документирането на сделката в нотариална форма. Изложил е съображения, че учредяването на ипотечни права за обезпечаване на чужд дълг не поражда солидарност между собственика на обременения с ипотека имот и длъжника по обезпеченото вземане, като отговорността на гаранта остава лимитирана до обекта на обезпечението, поради което единственото му задължение е да търпи насочване и провеждане на принудително изпълнение върху своята собственост. С оглед на това решаващият състав е приел, че учредяването на ипотеката не е индиция за наличие на съгласие на съпругата да участва и в кредитното задължение, както и не индикира признание за договорено или само очаквано ползване лично от нея или съвместно със съпруга й на получената след обезпечаването парична сума. В допълнение е отбелязал, че съвместната декларация за липса на публични задължения и предприети действия по ГПК и ДОПК също не е индиция за наличие на съвместен интерес на съпрузите да получат общо финансиране в хипотеза на заявление само от С. П. за получаване на кредит, съответно на сключване на договор за кредит само от него, без обозначение за предназначение на средствата за семейно ползване въпреки поетото условие за осигуряване на съгласие на съпругата му за учредяване на ипотеката.

Въззивният съд е изследвал и наличието на конкретно нормативно основание за солидарността /по арг. на чл.121 ЗЗД/. Намерил е, че приложими спрямо имуществените отношения на съпрузите са правилата на Семейния кодекс от 2009г., доколкото бракът е прекратен по време на неговото действие. По спорния въпрос за приложението на установената в чл.32, ал.2 СК презумпция решаващият състав е изложил съображения, че регламентираното в разпоредбата правило има строго очертано приложно поле, ограничено до разходите, които по естеството си са предназначени за задоволяване на нужди на семейството /например разходи за консумативите, необходими за битови потребности на общото домакинство/. Отбелязал е, че характеристиката на разход „за нуждите на семейството“ има и всичко закупено от съпрузите по време на брака, независимо от това кой от тях участва в договарянето, като за разлика от вещите, извън съпритежанието на съпрузите остават паричните вземания, независимо дали се влагат в банка като спестявания или постъпват като плащания в полза на титуляра на сметката. С оглед на това и при позоваване на разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 2/2001г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че липсата на законова презумпция за общи права на двамата съпрузи върху всяко парично вземане, придобито по време на брака, не обосновава пряко и обща полза от всеки получен от който и да е от съпрузите кредит, за да има приложение и свързаната със семейни ползи солидарност на задължението, поето като насрещна престация при кредитирането. Заключил е, че солидарната отговорност по чл.32, ал.2 СК не възниква автоматично с получаване на заемна сума, а е обусловена от това дали същата сума е била усвоена пряко за задоволяване на нуждите на семейството. В допълнение е посочил, че ако дългът е личен на единия съпруг, обезпечението му се покрива само от Ѕ идеална част от имуществото на съпрузите, което налага предложената за обезпечение обща вещ да бъде обременена с изявление на съпругата именно като гарант за чуждия дълг.

Въззивният съд, позовавайки се на постоянната съдебна практика относно солидарната отговорност на съпрузите при заемите за закупуване на вещи, удовлетворяващи нужди на семейството, е приел, че в процесния случай кредитирането не е свързано с пряко придобиване на налични или бъдещи вещи или с влагане на сумата в ремонт или подобрения на съпритежавана вещ. Акцентирал е, че доколкото целта на кредитирането не е упомената в договора, липсва основание да се предполага, че същата е за задоволяване на семейна нужда. Във връзка с това е споделил преценката на първоинстанционния съд за възлагане на доказателствената тежест за установяване на целевото кредитиране на страната, позоваваща се на последиците на законовата презумпция. Изложил е съображения, че поради липсата на пряко доказателство за изричното фиксиране на предназначението на кредитната сделка като „текущи нужди на семейството“, което недвусмислено да се възприеме и от гаранта, даващ обезпечението, ищецът „Банка ДСК“ АД е следвало да проведе доказване с косвени доказателства, които убедително да формират такава връзка, че житейската ситуация да изключва друго интерпретиране. Отбелязал е, че извлечението, отразяващо операциите по разходването на кредита от съпруга – кредитополучател, опровергава, а не установява употребата на получената значителна като стойност главница за семейни нужди в рамките само на два месеца. С оглед на тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че липсва установеност на семейното предназначение на получената главница като един от елементите на фактическия състав на презумпцията за съвместно поемане на задължението.

На последно място, решаващият съдебен състав е посочил, че в случай че се приеме предложеното от ищеца широко тълкуване на уредбата на имуществените отношения между съпрузи, се налага допълнително да се изследват основанията за недействителност, които дори и да не са въведени с надлежно възражение от страните, следва да се преценяват при всеки случай на договор с потребителски характер. С оглед на това е счел за приложима само най-общата рамка на закрила, регламентирана в чл.143 ЗЗП, доколкото към процесния момент все още не е била въведена специалната уредба за ипотечните кредити, а сделките, обезпечени с ипотеки, са изрично изключени от приложното поле на специалните правила за другите потребителски кредити. Съобразил е практиката на Съда на ЕС и е приел, че не са налице данни банката в качеството на специализиран търговец на финансови услуги да е съобразила поведението си с изискуема от доставчик на потребителски кредит грижа за интереса и на двамата потребители, които обвързва със сключения договор. Изтъкнал е, че не може да се приеме за изпълнено изискването В. П. да е получила адекватно разяснение за обвързването й като съдлъжник, след като само С. П. е бил запознат с текста на съглашението, погасителния план и приложимите общи условия, вкл. начина на определяне на основните разходи и неблагоприятните последици от неизпълнение на поетите задължения. Изтъкнал е още, че дори и съдържанието на цялата сделка да е било известно на ответницата поради участието й в учредяването на ипотеката, за да може да се възприеме като задължителен потребител по главния дълг, същата е следвало да получи специфичната преддоговорна информация, дължима на съкредитополучател, или поне ясно обозначение за разликата в обема на отговорността и правните последици, с които несъмнено професионалният доставчик е бил запознат. Посочил е, че тъй като обвързването на ответницата, неполучила адекватна преддоговорна грижа, е резултат от рефлексно действие на договаряне със съпруга й, отпадането на обвързаността й няма да засегне останалата част на договора, съответна на личното задължаване на С. П., както и акцесорното, но относително самостоятелно съглашение по обезпечаване на чуждия дълг. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че липсва както законова, така и валидна договорна връзка, която да задължава ответницата като солидарен длъжник по процесния кредит.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси са зададени в контекста на оплакването на касатора за неправилност на решаващия извод на въззивния съд, че по отношение на ответницата не е възникнала солидарна отговорност за поетото от нейния съпруг по време на брака задължение. Доколкото всички въпроси се отнасят до приложението на законовата презумпция по чл.32, ал.2 СК в имуществените отношения между съпрузите, респ. относно нейното оборване, същите се явяват обуславящи изхода на спора. По обобщения въпрос е създадена постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 50253 от 22.12.2022г. по гр.д. № 393/2022г. на ВКС, ГК, III г.о. и цитираните в него решение № 68 от 27.07.2020г. по гр.д. № 2077/2019г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 293 от 19.11.2013г. по гр.д. № 3267/2013г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 428 от 11.04.2016г. по гр.д. № 6452/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., съгласно която предвид императивната разпоредба на чл.32, ал.2 СК /чл.25, ал.2 СК от 1985г., отм./ съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството; под „нужди на семейството“ се разбират общите потребности на членовете на семейството, които според практиката главно са за снабдяване с храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи /включително за оправданите лични нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Счита се, че всичко закупено от съпрузите по време на брака /включително и закупуването на недвижими имоти/ с посочената цел е за нуждите на семейството. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна; ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството. Щом вещите, удовлетворяващи нужди на семейството, са по начало общи, независимо от това на чие име са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция следва да бъдат солидарни независимо дали са поети от единия от съпрузите. В цитираното от касатора решение № 75 от 30.06.2020г. по гр.д. № 3594/2019г. на ВКС, ГК, III г.о. изрично е посочено, че при оборване на презумпцията важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания за факти, които следва да бъдат ценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Когато солидарните длъжници са съпрузи и един от тях е получил заем, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата. Същевременно това е предпоставено и от наличие на конкретизация в исковата молба на съответните договори за кредит, във връзка с които се твърди, че са били задоволявани съответно посочените във връзка с всеки кредит от ищеца семейни нужди. В този смисъл е и решение № 60266 от 23.12.2021г. по гр.д. № 1136/2021г. на ВКС, ГК, III г.о., според което, ако получилият заема съпруг не заяви за какви конкретни семейни нужди е разходвана сумата, следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Само при надлежна индивидуализация на твърденията на ищеца, би могло да се прецени дали е проведено пълно обратно доказване от страна на ответника, че сумата не е изразходвана за нужди на семейството.

В конкретния случай въззивният съд изрично е отбелязал, че солидарната отговорност на съпрузите е обусловена от това дали заетата сума е ползвана за нужди на семейството, като солидарната отговорност в хипотезата на чл.32, ал.2 СК не възниква автоматично единствено с получаване на заемната сума, а е обусловена от това дали тя е била усвоена пряко за задоволяване на нуждите на семейството. За да достигне до извод, че за ответницата не е възникнала съобразно презумпцията по чл.32, ал.2 СК солидарна отговорност по сключения със съпруга й договор за кредит, тъй като не е установено семейното предназначение на получената главница, въззивният съд е взел предвид, че ищцовата банка изрично е приела ответницата да се задължи в качеството си на ипотекарен длъжник – лице, различно от кредитополучателя, което недвусмислено разграничава съпругата – учредител на обезпечението, от другия съучредител – съпруга, договорил и получил престацията по договора за кредит; че в конкретния случай кредитирането не е по никакъв начин свързано нито с пряко придобиване на налични или бъдещи вещи, нито с влагане на сумата в ремонт или подобрения на съпритежавана вещ, тъй като няма никакви индиции за целта на кредитирането и същата не е посочена в договора, поради което няма никакво основание тя да се предполага еднозначно като семейна нужда; че само по себе си извлечението, отразяващо операциите по разходването на кредита от съпруга – кредитополучател, по-скоро опровергава, отколкото да установява употребата на получената значителна като стойност главница, надхвърляща 26 пъти средно статистически годишен разход на лице от домакинството през 2008г. за семейни нужди само в рамките на два месеца. При така изложените мотиви на въззивния съд обжалваното решение кореспондира с постоянната практика на ВКС, съответно поставените от касатора въпроси, макар и включени в предмета на делото, не отговарят на изискването за наличие на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 8650 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение