Определение № 5273 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2316/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. С., чрез адв.Б. М., срещу решение № 76/24.03.2025г. по гр.д.№ 33/2025г. по описа на Окръжен съд Смолян, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, е развален на основание чл. 87, ал.3 ЗЗД договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане по нот.акт № ..., том ..., н.дело № .../...г. на РС гр.Смолян по предявения от С. Т. С. срещу Г. П. С. иск. Касаторът обжалва въззивното решение с доводи за неправилност. Твърди, че въззивният съд произволно е намерил възражението му за недействителност на договора за неоснователно, а в нарушение на съдопроизводствените правила се е произнесъл за първи път по относимия факт налице ли е неизпълнение на поетото с договора задължение за гледане и издръжка и необосновано е счел, че такова е установено по делото. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в контекста на оплакванията по жалбата въпросите за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото съобразно наведените от страните доводи и възражения; за начина, по който следва да процедира въззивният съд, когато първоинстанционният не е изложил мотиви по релевантните факти за предявения иск, както и за възможността да бъде развален поради неизпълнение недействителен договор. Тези въпроси, както и въпроса допустимо ли е преживелият съпруг да предяви иск за разваляне изцяло на договор за издръжка и гледане, по който прехвърлител е починалият съпруг, са поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната казуална практика на ВКС. Насрещната страна по касационната жалба и ищец по делото – С. Т. С., чрез адв. Г. Г., възразява срещу искането за допускане на касационно обжалване и оспорва оплакванията по касационната жалба. Върховният касационен съд намира касационната жалба за допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване приема следното: За да достигне до извод за основателност на предявения иск, въззивният съд е констатирал, че с нот. акт № .../...г. П. Г. С. е прехвърлил на ответника Г. П. С. 1/2 идеална част от описания там апартамент срещу задължението последния да гледа и издържа прехвърлителя и съпругата му С. Т. С.; прехвърлителят е починал през 2012г. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си – ищцата С. и двама низходящи – ответникът Г., негов син и Е. С. - дъщеря. Приел е да не се спори, че отчуждената 1/2 идеална част е била притежавана в режим на СИО с ищцата С. С., а последната не е страна по сделката. Намерил е за неоснователно възражението на ответника за недействителност на договора поради липса на съгласие от страна на съпругата С. С. с мотив, че макар декларация по чл. 13, ал.7 СК 1968г./ отм./ да не е изрично описана сред представените пред нотариуса документи, ответникът, чиято била доказателствената тежест, не е доказал несъмнено, че такава е липсвала. При обсъждане на свидетелските показания по делото, обясненията на ответника по реда на чл. 176 ГПК и медицински документи въззивният съд е заключил, че ответникът виновно не е изпълнявал задължението си по договора да гледа и издържа майка си С. С., поради което е развалил изцяло процесния договор. Разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. С оглед приетото от въззивния съд и предвид изрично поставения от касатора въпрос за допустимостта на въззивното решение, предвид качеството на ищцата С. С. на бенефициер по договора и на един от наследниците по закон на прехвърлителя по него, съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо с оглед разрешенията по ТР № 30/17.06.1981г. на ОСГК на ВС на НРБ, поради което следва да се допусне касационното му обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл.2-ро ГПК. Касаторът дължи държавна такса в размер на 42 лева. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО