Определение № 4316 от 30.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2566/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. О. М., чрез адв. Л. М., срещу определение № 1097 от 02.05.2024 г. по възз. ч. гр. д. № 1070/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2915 от 27.02.2024 г., постановено по гр. д. № 1885/2024 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото. Според жалбоподателката обжалваното определение е неправилно и е постановено в нарушение на материалния закон. Иска се неговата отмяна. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставя следният въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Отказът на съда да разгледа иск по чл. 62, ал. 4 СК, предявен от малолетно дете чрез неговата майка и законен представител, в противоречие ли е с разпоредбите на чл. 3 от Конвенцията за правата на детето? Твърди се, че невъзможността на детето да оспори бащинството до навършване на 14-годишна възраст представлява нарушение на чл. 8 ЕКЗПЧОС, гарантиращ правото на личен живот. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск по чл. 62, ал. 4 СК, предявен от Л. О. М., [дата на раждане], чрез нейната майка и законен представител Н. Л. Н., срещу О. А. М. за признаване за установено, че ответникът не е биологичен баща на детето. Иска се още на основание чл. 15, ал. 2 ЗГР да се постанови промяна в бащиното и фамилното име на детето. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска като недопустим, като се е позовал на действащата към датата на предявяването му редакция на чл. 62, ал. 4 СК, според която срокът за предявяване на иска започва да тече от навършване на 14-годишна възраст на детето, а ищцата не е навършила изискуемата възраст. Въззивният съд е цитирал разпоредбата на чл. 62, ал. 4 СК и постановеното преди изменението й ТР № 2/2015 г. по тълк.д. № 2/2014 г. на ВКС, ОСГК, според което е недопустимо малолетно дете да води този иск чрез законния си представител. Посочено е, че дадените разяснения не са изгубили значението си, а намират съответно приложение съобразно актуалната редакция на нормата. В случая искът е предявен от малолетно дете чрез майка му като законен представител, което е недопустимо. Съдът е цитирал мотивите на тълкувателното решение, според които целта на иска по чл. 62, ал. 4 СК е да се даде самостоятелна възможност на детето да оспори бащинството по своя преценка. Същевременно този иск не може да се предяви чрез законния представител, тъй като така би му се дала допълнителна възможност да оспори произхода на детето, макар че разполага със самостоятелна възможност за това чрез иска по чл. 62, ал. 2 СК. Пропускът на майката да упражни своевременно това свое право не може да се санира посредством предявяване на иск от името на детето. Посочено е още, че ако разпоредбата на чл. 62, ал. 4 СК позволява майката на детето да предяви иска по всяко време до навършване на 14-годишна възраст на детето, то би било лишено от реална възможност да извърши самостоятелна преценка дали да упражни това свое лично право след навършване на изискуемата възраст. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следното: Посоченото от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая поставеният въпрос е обвързан с приложението на чл. 3 от Конвенцията за правата на детето, прогласяващ принципа за спазване на висшия интерес на детето от държавата и нейните институции, както и с приложението на чл. 8 ЕКЗПЧОС, доколкото се излагат оплаквания за неспазване на уреденото в него право на личен живот. По същество, жалбоподателят счита, че регламентираните срокове в чл. 62, ал. 4 СК не са съобразени с висшия интерес на детето и защитата на правото на личен и семеен живот, част от което е и правото на детето да познава баща си – принципни положения, уредени в горецитираните норми на международни актове, които са приложими в националния правен ред по силата на чл. 5, ал. 4 КРБ. Най-напред следва да се посочи, че в националното законодателство, както и в съдебната практика, е утвърдено положението, че децата са под закрилата на държавата и обществото, която се основава на принципа за осигуряване на най-добрия интерес на детето (чл. 3, т. 3, вр. § 1, т. 5 ДР на ЗЗакрД). От друга страна, намесата на държавните власти в упражняването на правото на личен и семеен живот е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защита на обществения ред, здравето и морала и за защита на правата и свободите на другите – така чл. 8, ал. 2 ЕКЗПЧОС. Следователно защитата на правото на „личен живот“ налага постигане на справедлив баланс между различните интереси на заинтересуваните страни – майката, детето (навършило или ненавършило пълнолетие), вписания в акта за раждане баща, респ. лицето, претендиращо да е биологичен баща, семейството на последния, респективно – наследниците му, а не на последно място и общия интерес от защита на правната сигурност. Поначало ограниченията на индивидуалното право на личен живот са оправдани от съображения за правна сигурност в семейните отношения, като съображението за това кое е в най-добрия интерес на детето е от първостепенно значение; в зависимост от неговото естество и сериозност, най-добрият интерес на детето може да надделее над тези на родителите. Справедлив баланс обаче се изисква и по отношение на конкуриращи се частни интереси – в тази връзка следва да се подчертае, че изразът „всеки“ в чл. 8 ЕКЗПЧОС се отнася както за детето, така и за предполагаемия баща. Макар от една страна хората да имат право и жизненоважен интерес да знаят своята самоличност, от друга страна, не може да се отрече интересът на предполагаемия баща да бъде защитен от твърдения относно обстоятелства, които датират от много години. В допълнение, към този конфликт на интереси могат да се появяват и други интереси, а именно тези на трети лица – основно тези на семейството на предполагаемия баща и общите интереси за правна сигурност (Backlund v. Finland). Следва да се посочи и че съгласно приетото в решението по делото Phinikaridou с/у Cyprus изборът на средствата за осигуряване на спазването на чл. 8 ЕКЗПЧОС в областта на отношенията на лицата помежду им по принцип е въпрос, който попада в обхвата на свободата на преценка на договарящите държави. Основната цел на посочената разпоредба е да защити индивида от произволни действия на публичните власти. Границите между позитивните и негативните задължения на държавата по тази разпоредба обаче не се поддават на точно определяне. Принципните положения и в двата случая обаче са сходни – следва да се обърне внимание на справедливия баланс, който трябва да се постигне между конкуриращите се частни интереси и интереси на индивида и на общността като цяло. Изложеното налага да се прецени дали националната правна уредба, и по-конкретно приложимият чл. 62, ал. 4 СК, осигурява спазването на справедлив баланс между различните интереси на заинтересуваните страни. На първо място, уредбата на произхода в Семейния кодекс се основава на принципа на стабилност, чийто израз е формалното отразяване на майчинството и бащинството, и на истинност на произхода, чието потвърждение е допускането на възможността детето да оспорва презумпцията за бащинство – чл. 62, ал. 4 СК. Приоритет има принципът на стабилност на надлежно установения произход. Съгласно Постановление № 5/1979 г. на Пленума на ВС, при решаване на спорове за произход по СК съдилищата са длъжни да имат предвид извънредно важното значение на произхода и правилата за установяването и оспорването му за гражданското състояние и семейното положение на личността и в тази връзка задължително следва да спазват основните начала за стабилност на надлежно установен произход, за ограничена легитимация на страните и ограничената, изрична допустимост само на предвидените от закона искове за произход, както и преклузивните срокове за тяхното предявяване. На следващо място, разпоредбата на чл. 62, ал. 4 СК в действащата й редакция (обн. ДВ, бр. 103 от 2020 г.) дава самостоятелна възможност на детето да оспори бащинството от навършването на четиринадесетгодишна възраст до една година от навършването на пълнолетие. По тълкуването на разпоредбата в предишната й редакция е постановено ТР № 2 от 2015 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ВКС, ОСГК, в което е прието, че искът за оспорване на бащинство е личен, а срокът за предявяването му е преклузивен. Разполагайки със самостоятелно право на иск за оспорване на установената в чл. 61 СК презумпция за бащинство, детето следва да има правото и възможността да вземе решение дали да предяви иска по своя преценка, доколкото оспорването би могло да има за последица неустановеност на произхода по баща и то считано от момента на раждането. Предоставянето на възможност упражняването на това право да бъде осъществено чрез законния представител на малолетното дете на практика лишава същото като правен субект от възможността да вземе самостоятелно решение дали да предяви иска - а оттам и дали да търси действителния си произход по баща. Тези разяснения не са загубили актуалността си и след изменението на чл. 62, ал. 4 СК. Следователно уредбата държи сметка за правата на всички заинтересовани страни. Конкретно по отношение на предвидения в чл. 62, ал. 4 СК срок следва да се посочи, че съществуването на преклузивен срок само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията, като въвеждането му е оправдано от желанието да се осигури правна сигурност по отношение на семейните отношения и да се защитят предполагаемият баща и неговото семейство от закъснели искове (в този смисъл определение № 2146 от 30.04.2024 г. по ч. гр. д. № 1453/2024 г. на ВКС, ІІІ г.о.). При преценка дали естеството на абсолютния срок и начинът, по който той се прилага в съответната държава членка е съвместим с Конвенцията, ЕСПЧ отдава значение на конкретния момент, в който ищецът узнава за биологичната реалност; дали е било позволено правната презумпция да надделее над биологичната и социалната реалност и ако е така, дали при тези обстоятелства това е съвместимо със задължението за осигуряване на „ефективно“ зачитане на личния и семейния живот, като се вземат предвид свободата на преценка, оставена на държавата и установените факти и желания на засегнатите лица (Silva and Mondim Correia v. Portugal). Доколкото националната правна уредба не отрича правото на никое от заинтересованите в случая лица да оспори установения произход, като с оглед правната сигурност определя конкретни срокове, в които това оспорване може да се извърши, следва да се приеме, че международните актове са съобразени и висшият интерес на детето е защитен. В заключение, приложимата правна уредба е ясна, не се нуждае от допълнително тълкуване и гарантира принципите за зачитане на личния живот и закрила на висшия интерес на детето. Това води до извод за липсата на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.,