Определение № 899 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3749/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 700/12.06.2024 г. по гр.д. № 825/2024 г., с което Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 6025/23.11.2023 г. по гр.д. № 7138/2023 г. на Софийски градски съд по двете жалби от насрещните страни, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил държавата, представена от Прокуратурата на Република България, да заплати на М. Г. Т. сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 316, вр. чл. 309, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 18.06.2018 г., като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 40 000 лв. Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност в осъдителната част по материалноправния и по процесуалноправните въпроси за онези конкретно проявени обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да се обоснове. Касаторът счита, че въпросите са включени в предмета на обжалване - общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а въззивният съд им е отговорил в противоречие съответно с т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС - допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Оплакванията по същество са, че решението като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 51 ЗЗД) и необоснованост – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Ответникът по касация М. Т. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред касационната инстанция. За да постанови обжалвания резултат и да уважи частично иска за обезщетение на неимуществените вреди, въззивният съд е приел, че ищцата е била незаконно обвинена за престъпление по чл. 316, вр. чл. 309, ал. 1 НК, установявайки основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в решение от 19.04.2017 г. по нахд № 8931/2016 г. на СРС, потвърдено с решение от 18.06.2018 г. по внахд № 681/2018 г. и влязло в сила, с което ищцата е била призната за невиновна за престъплението. След това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които е приел за установени, намерил е да са в причинна връзка с незаконното обвинение и да имат значение за справедливия размер на обезщетението, което държавата дължи съгласно чл. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД, а именно: С постановление от 29.02.2016 г. ищцата е била привлечена като обвиняема за това, че по ч.гр.д. № 56367/2012 г. на СРС, в което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за сумата 2 535 лв. срещу Г. Ц., по която заповед длъжникът е възразил и е било образувано производството по иска по чл. 422 ГПК, ищцата съзнателно се е ползвала от неистински частен документ – запис на заповед, съставен на 25.06.2011 г., на който е бил придаден вид да е издаден от Г. И. Ц., за да докаже, че е кредитор по съществуващо задължение, като за самото съставяне на документа ата не може да й се търси наказателна отговорност. – престъпление по чл. 316, вр. чл. 309, ал. 1 НК. За това престъпление законът предвижда наказание лишаване от свобода до две години, т.е. престъплението не е тежко в смисъла по чл. 93, т. 7 НК. В наказателното производство на ищцата не е била взета мярка за неотклонение или друга мярка на процесуална принуда. На 17.05.2016 г. от СРП било внесено постановление за освобождаване на ищцата от наказателна отговорност за престъплението по чл. 316, вр. чл. 309, ал. 1 НК и за налагане на административно наказание (чл. 78а НК) и е било образувано нахд № 8931/2016 г. на СРС. Наказателното производство е продължило приблизително две години и три месеца, като времевият интервал включва досъдебното производство и производството пред двете съдебни инстанции, т.е. било е проведено в разумен срок, т.е. не е било нарушено правото на ищцата по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Въззивният съд е намерил, че тези обстоятелства налагат да приеме, че фактът на незаконното обвинение в престъплението, което ищцата не е извършила, е достатъчен да индицира претърпени от нея неимуществени вреди – били са засегнати нейните чест и достойнство, търпяла е негативни преживявания, изпитвала е страх от възможността да бъде осъдена за престъплението, което не е извършила, като в случая, силно травмиращи за нея са били действията по извършената полицейска регистрация – така свидетелските показания. Въззивният съд е намерил също така за доказано от заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, че в следствие на незаконното обвинение ищцата е проявила стресова реакция, която е била протрахирана и понастоящем – неовладяна, лечението на която следва да бъде медикаментозно без данни да е провеждано. Въззивният съд е намерил, че от показанията на разпитан по делото свидетел, се установява, че в периода на висящност на наказателното производство ищцата е преживяла и друг стресов епизод – загубила е съпруга си. Приел е за недоказан конкретния начин, по който близките на ищцата и обществото са се отнесли към нея като обвиняем – да е била изолирана, да е пострадала личната или професионалната й сфера. Съобразявайки всички тези доказани обстоятелства, които имат за причина незаконното обвинение, но и недоказаните, които са били въведени в исковата молба, въззивният съд е приел, че сумата 10 000 лв. справедливо обезщетява понесените неимуществени вреди от незаконното обвинение. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че решението следва да се допусне до касационен контрол при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Повдигнатите въпроси са обуславящи. Решението не изяснява проведено разграничение между различните групи обстоятелства – между онези, които въззивният съд е намерил за доказани и е приел да имат причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, от онези, които ищцата твърди в исковата молба и са с възможна връзка с незаконното обвинение, но по делото са останали недоказани. Решението не съдържа и мотиви, какво е значението на това, че обвинението е било за престъпление, което не е тежко в смисъла по чл. 93, т. 7 НК, че ищцата не е търпяла никаква мярка за процесуална принуда в наказателното производство, а и на това, че в СРС не е бил внесен обвинителен акт, а постановление на СРП по чл. 78а НК. Отразено е, но не е посочен начинът, по който другия, приет за установен стресов фактор, настъпил в периода на висящност на наказателното производство – смъртта на съпруга на ищцата, се е отразил на определеното обезщетение. Липсват и мотиви за това, как се е отразило обвинението според възрастта на ищцата, предполагаща житейска опитност и устойчивост. Така определеният размер на обезщетението за неимуществените вреди от незаконното обвинение за сумата 10 000 лв. е в противоречие с разясненията, дадени в т. II ППлВС № 4/1968 г., а и с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС. При тези мотиви, съдът