Определение № 3447 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4703/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Н., чрез адв. В. В., адв. Г. Г. и адв. К. К., срещу въззивно решение № 4593 от 21.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 14671/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20021796 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 29520/2020 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявен от И. С. Н. против Д. С. Н. /починала в хода на производството и заместена от наследника й Н. М. И./ с искане за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място] на [улица], ет. ..., срещу издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № ... по нот. дело № .../... г. до размера на 1/4 идеална част. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото по същество да направи самостоятелен анализ на всички доказателства, върху които основава своето решение, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тяхната допустимост и относимост, при наличие на такова оплакване във въззивната жалба?“ – сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решение № 109/13.07.2016 по т. д. № 1050/2015 г. на I т.о., решение № 1156/05.04.1979 г. по гр. д. № 595/1979 г. на II г.о., решение № 57/08.06.2015 г. по гр. д. № 6396/2014 г. на I г.о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т.о., ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/04.01.2001 г. /т. 19/ на ОСГК, решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV г.о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на IV г.о., решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на IV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г.о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г.о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т.о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на IV г.о., ППВС № 1/13.07.1953 г., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о.; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“ – твърди се наличието на противоречие с ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/04.01.2001 г. /т. 19/ на ОСГК на ВКС и решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г.о. на ВКС; 3/ „Вътрешното убеждение на съда за надлежно изпълнение на задължението за издръжка, трябва ли да се основава на установени по делото обективни факти и длъжен ли е съдът да ги посочи в мотивите на решението?“ – касаторът поддържа противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. и решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., всички на IV г.о.; 4/ „Дължи ли приобретателят по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане заплащане на потребените комунални услуги за жилище, което се ползва съвместно от прехвърлителя и трето външно за договора лице?“ – твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 5/ „Как следва да се обсъждат свидетелските показания на свидетел, който е в роднинска връзка и с двете страни по делото и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетеля в хипотезата на чл. 172 ГПК?“; 6/ „Съществено ли е неизпълнението по договор за издръжка и гледане, ако не е доказано изпълнение на задължението за предоставяне на цялостна издръжка – храна, облекло, лекарства, режийни разноски и др. – всичко това не за сметка на доходите на прехвърлителя, а за сметка на приобретателя?“ – касаторът се позовава на практика на ВКС, обективирана в решение № 109/13.07.2016 г. по т. д. № 1050/2015 г. на I т.о., решение № 343/26.05.2004 г. по гр. д. № 609/2003 г. на II г.о., решение № 26/06.02.2009 г. по гр. д. № 5524/2007 г. на II г.о., решение № 70/05.07.2011 г. по гр. д. № 612/2010 г. на III г.о., решение № 82/05.04.2011 г. по гр. д. № 1313/2009 г. на IV г.о., решение № 1014/20.12.1999 г. по гр. д. № 550/1999 г. на II г.о.; 7/ „Длъжен ли е съдът преди да възприеме продължителността на договора за издръжка и гледане като индиция за неговото изпълнение – да обсъди освен психическата годност на прехвърлителя да развали договора и физическата му такава?“; 8/ „Извършено ли е успешно пълно и главно доказване на изпълнение на договорно задължение по договор за издръжка и гледане при ангажиране само на гласни доказателства, когато насрещната страна е представила множество писмени доказателства, които опровергават гласните такива?“. Жалбоподателят поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответната страна по жалбата Н. М. И. /конституиран на мястото на починалата Д. С. Н./, в писмен отговор, подаден чрез адв. Р. Н., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че с нотариален акт № ..., т. ..., дело № .../... г. на І – ви нотариус при Софийски районен съд С. И. Н. е прехвърлил на дъщеря си Д. С. Н. собствената си 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ апартамент в [населено място], [улица], на ... етаж, с площ 150 кв. м., заедно с избено и таванско помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо парцел ... от кв. ... по плана на [населено място], [местност], срещу задължението на Д. С. Н. да поеме гледането и издръжката на С. И. Н. като му осигури нормален и спокоен живот, какъвто е водил досега, като му осигури жилище, храна, дрехи, осветление, отопление, почистване и грижи при болест и немощ до края на живота му. Констатирал е, че С. И. Н. е починал на 23.07.2015 г. и негови законни наследници са двете му деца – страните по делото. От представеното по делото експертно решение на ТЕЛК от 2001 г. е установено, че на С. И. Н. е била определена пожизнено 97 % трайна намалена работоспособност с чужда помощ, с начален момент на инвалидност 1959 г., със следните заболявания: ампутация на левия крак, мозъчна и сърдечна атеросклероза, паркинсов синдром, хипертонично сърце, артериална хипетртония ІІ степен, атеросклеротична миокардиосклероза, стенокардия, захарен диабет. Съгласно показанията на св. С. Р., въззивният съд е посочил, че последният познавал С. Н. от 2003 г., живеел близо до дома му. За С. се грижела И., която живеела с него – тя пазарувала, готвела, чистела, обслужвала го, тъй като той бил с влошено здравословно състояние през последните години, за което помагал и внукът му С.. Свидетелят не бил виждал Д. в дома на С., като контактувал с И. постоянно. С. му казвал, че има и друга дъщеря, но тя не му се обаждала и не идвала да го види. В показанията си свидетелят К. С. сочи, че бил в приятелски отношения със сина на И., бил техен съсед и е посещавал дома им. Свидетелят знае, че И. и синът ѝ С. се грижели за С. Н. – пазаруване, готвене, обгрижване, купуване на лекарства. Свидетелят твърди, че е виждал Д. в имота рядко. Откакто С. се влошил, свидетелят не е виждал други хора да се грижат за него, освен И. и сина ѝ. Имало период, в който И. имала втори брак и живеела на „Обувен завод“. От показанията на св. Р. П. /едноутробна сестра на страните/, от 14-15 годишната си възраст тя си спомня, че Д. живеела в процесния имот заедно с баща си и сина си, като много често там бил и синът на И. – С.. Според свидетелката, И. не е била на този адрес от около 20 години – след като се омъжила през 1985 г. близо 15 години тя живеела със съпруга си на „Обувен завод“, а след това отишла да живее в [населено място] за около 2-3 години, след което се прибрала за около месец и отишла да живее в [населено място]. През цялото време Д. се грижела за баща си като вършела всичко необходимо за домакинството – пране, гладене, чистене, готвене, пазаруване, купуване на лекарства. С. Н. споделял на свидетелката, че Д. много добре се грижи за него. Според свидетелката, С. Н. можел сам да се обслужва, но се залежал през последния месец преди да почине. Д. живяла с баща си до 2013 г., а след това заживяла на [улица], но и след това не преставала да се грижи за него. Според показанията на св. Т. Т., тя заживяла в процесния апартамент на съпружески начала със сина на ответницата Н. през 2003 г. Тогава в апартамента живеели Д., баща ѝ, Н. и братовчед му С.. И. не живеела там, но идвала от време на време. Свидетелката живяла в имота с Н. около година и половина. Д. живеела в жилището около две години преди смъртта на дядо С., но продължила да се грижи за него и за цялото домакинство. Купувала храна, лекарства, правела ремонти. С. Н. споделял пред свидетелката, че е горд, че е закупил апартамент в центъра на София и е отгледал сам две дъщери, но не могъл да вземе целия апартамент и една от дъщерите му, която не е била омъжена, е станала съсобственик с него. При тези фактически данни въззивният съд е намерил от правна страна, че предявеният иск е с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД – за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между наследодателя на страните и ответницата, до размера на наследствената на ищцата идеална част от имота, предмет на договора. Констатирал е, че в производството по иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на договора поради неизпълнение ищецът следва да докаже сключването на договора, а в тежест на приобретателя – ответник е да докаже пълното и точно изпълнение. В обжалваното решение е установено като безспорно от представения нотариален акт самото сключване между наследодателя на ищците и ответницата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. Прието е, че ако в договора не са уговорени ограничения в обема на дължимите грижи и издръжка, приобретателят следва да осигури цялостни грижи по гледане и пълна издръжка на прехвърлителя с оглед конкретните му нужди. Използваната в процесния договор бланкетна формулировка „като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил досега“ и липсата на уговорени ограничения в обема на дължимите грижа и издръжка, са тълкувани в смисъл, че страните са се съгласили да се осигурява цялата необходима на прехвърлителя издръжка и да бъдат полагани всички необходими за него грижи, на база на действителните му конкретни нужди във всеки едни момент. Въззивният състав е приел, че от събраните по делото доказателства се налага извод, че от сключването на договора до смъртта на прехвърлителя ответницата е изпълнявала точно договорните си задължения, като е осигурявала всичко необходимо за спокойния и нормален живот на прехвърлителя и му е доставяла необходимата издръжка. Този извод е формиран от показанията на свидетелите Р. П. и Т. Т., които са приети за непротиворечиви, логични и съдържащи непосредствени възприятия относно поведението на ответницата спрямо нейния баща и отношенията между тях. Изтъкнато е, че посочените свидетелки са близки на семейството на прехвърлителя – първата е едноутробна сестра на страните, а втората е в семейна връзка с внука на прехвърлителя, и имат непрекъснати непосредствени наблюдения относно начина му на живот и отношенията му в семейния му кръг. Въззивният съд не е намерил обосновани от доказателствата по делото основания за съмнение в обективността на показанията на тези свидетелки. Посочил е, че близката родствена или друга аналогична семейна връзка на свидетелите със страна по делото не създава априори презумпция за тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съобразил е, че свидетелката П. се намира в еднаква роднинска връзка и с двете страни по делото, поради което не може да се преценява като евентуална предпоставка за заинтересованост по отношение само на една от страните. От показанията на двете свидетелки е установено, че ответницата е живяла заедно със своя баща почти през целия процесен период и двамата са били в близки отношения. Изложени са съображения, че ответницата е полагала ежедневни грижи за баща си и е поддържала изцяло общото домакинство – пазарувала всичко необходимо, включително лекарства за баща си, готвела, чистела, ремонтирала жилището. Прието е, че през целия този 30 – годишен период от сключването на процесния договор до смъртта му, бащата на страните е водел нормален живот и не се е оплаквал от липсата на грижи и внимание от страна на ответницата Д.. Формиран е извод, че конкретните нужди на прехвърлителя с оглед възрастта и здравословното му състояние са били удовлетворени, извод за което следва от показанията на всички свидетели. Изтъкнато е, че по делото няма данни за отрицателна промяна в стандарта на живот и състоянието на прехвърлителя в битов план след сключването на договора. В обжалваното решение е прието, че показанията на свидетелите П. и Т. относно полаганите от ответницата грижи за прехвърлителя не са опровергават от показанията на водените от ищците свидетели К. С. и С. Р.. Въззивният състав е намерил, че последните двама свидетели, дори и да са живели в съседство с жилището на прехвърлителя и да са поддържали близки съседски взаимоотношения, не могат да имат непосредствени и постоянни възприятия относно ежедневния бит на прехвърлителя и конкретните му отношения с ответницата и нейното поведение спрямо него. Посочил е, че контактите на тези свидетели с наследодателя на страните са били епизодични и инцидентни, и те не могат да бъдат източник на непосредствена информация относно ежедневния живот на прехвърлителя и полаганите за него фактически грижи. Констатирано е, че и двамата свидетели С. и Р. в показанията си акцентират на факта, че само ищцата И. се е грижела за баща си и поддържала домакинството, и те не са виждали ответницата Д. в жилището. Обобщено е, че тези твърдения не могат да обусловят извод, че последната не е изпълнявала поетите с процесния договор задължения за гледане и издръжка на прехвърлителя. Съобразено е, че тези свидетели нямат непрекъснати преки възприятия относно ежедневния личен живот на прехвърлителя и дори и да се приеме, че ищцата е полагала грижи за домакинството и обслужването на прехвърлителя и за материалната му издръжка, то полагането на тези грижи от нейна страна е преценено като израз на естествените морални задължения на помощ и подкрепа, каквито децата дължат на своите родители. Въззивната инстанция е приела, че полагането на грижи от ищцата за баща ѝ, не доказва липса на изпълнение на договорните задължения от страна на ответницата. Полагането на такива грижи от ответницата е намерено за доказано от обсъдените показания на свидетелите П. и Т.. От тях е установено, че ответницата е живяла заедно с прехвърлителя в процесния апартамент почти в целия 30-годишен период от сключването на договора до смъртта му /с изключение на последните 1-2 години/. Поради това без доказателствено значение за спора е намерено изложеното в показанията на свидетелите на ищцата, че не са виждали Д. в имота. Без значение са намерени и представените фактури и фискални бонове за заплатена електрическа енергия, доколкото не доказват релевантното по делото обстоятелство за неизпълнение на договорното задължение на ответницата за гледане и издръжка на прехвърлителя. Отчетено е и обстоятелството, че ищцата е съсобственик на процесния имот, поради което тя е заплащала свое задължение за доставена ел. енергия. Взето е предвид, че дори и да е заплащала сметките за целия имот, то това не може самостоятелно да бъде основание за относимия към предмета на спора извод за неизпълнение на договорните задължения от страна на ответницата. Въззивният съд е отчел и обстоятелството, че процесният договор за издръжка и гледане е бил сключен 30 години преди смъртта на прехвърлителя, в който значителен период последният не е предприел действия по развалянето му, а и не са налице доказателства той да е изразявал недоволство от изпълнението му от страна на приобретателката /при липсата на данни за нарушена негова психическа годност/. Това обстоятелство е взето като индиция, че прехвърлителят е приемал съществуването и изпълнението на облигационното правоотношение по сключения договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка, което кореспондира с основания на кредитираните гласни доказателства извод, че приобретателката по договора е изпълнявала поетите с договора задължения. С оглед изложеното, въззивният състав е намерил за недоказано наличието на неизпълнение на поетите с процесния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане задължения, поради което предявеният иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е приет за неоснователен, а обжалваното решение е потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи, втори и трети въпрос са процесуални и касаят правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора. По смисъла на Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, цитираната от касатора практика на ВКС по чл. 290 ГПК, както и служебно известните на настоящия състав многобройни други решения по чл.290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани във въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 2 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая с поставените въпроси касаторът изразява несъгласие с аргументацията на въззивния съд, а не обосноваване на довода му, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС. В мотивите на решаващия състав са изложени както фактическите му констатации, основани на събраните писмени и гласни доказателства, така и формираните му правни изводи въз основа на приетите за установени обстоятелства, като съдът е отговорил на защитните възражения на касатора, отразени във въззивната жалба. Поставеният под номер пет в изложението въпрос, свързан с приложението на чл.172 ГПК, се явява обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но по отношение на същия не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съдебните актове, на които се позовава касаторът, е направен преглед на практиката на Върховния касационен съд по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката, като дали е установен релевантният за спора факт съдът преценява при комплексна преценка на всички събрани доказателства. Не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани и ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети или не показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал /недопустими или ирелевантни/, защо не ги кредитира или дори да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти. Съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда, като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. В настоящия случай, извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията на свидетелите, допуснати по делото, съвкупно с целия доказателствен материал, и е посочил фактите, които се установяват с тях. Изложил е съображения, поради които кредитира показанията на свидетелите Р. П. и Т. Т., както и защо и в каква част не кредитира показанията на свидетелите К. С. и С. Р.. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с горепосочената практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поставя под №4, №6 и №7 въпроси, които обобщено се свеждат до това по кои критерии се определя обемът на престацията за гледане и издръжка по алеаторен договор и в каква степен интензивността на грижите се определя и от факта, че грижи за прехвърлителя са полагани и от трето лице, което е чуждо на облигационното отношение. Този обобщен от съда въпрос също не обуславя допускането на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. Съгласно установената съдебна практика, в това число и посочената от касатора, ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка-храна, режийни разноски, дрехи и други, независимо от това че кредиторът разполага с достатъчно имущество и доходи да си я осигурява и сам; и всички необходими грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според нуждата и възможностите му да се справя сам. Поетото задължение за предоставяне на грижи е лично, поради което длъжникът не може да бъде заместен от друг, без съгласието на кредитора. Такова съгласие е налице, ако липсват каквито и да било доказателства кредиторът да се е противопоставял и да не е приемал предлаганите му от друго лице грижи; а и правилото не е абсолютно-длъжникът винаги може да бъде заместен при извършването на действия, за които са необходими специални знания или умения, или по друга причина не може да бъдат извършени лично от длъжника, напр. оказване на медицинска помощ или извършването на манипулации, при които полът и възрастта на страните имат значение и др. Оказването на внимание и грижи от близки на прехвърлителя не изключват надлежното изпълнение от длъжника, когато те са предоставени по желание на предоставящия, а не защото длъжникът не изпълнява задълженията си. В тази връзка обстоятелството, че грижи за кредитора са полагани и от трето лице и не са предприети действия за преустановяване на грижите от третото лице (което е било в правомощията на кредитора) означава, че той е приел приобретателя да полага грижи и да дава издръжка, заедно с това трето лице. Поради това полаганите от това трето лице грижи не обосновават неизпълнение на задълженията от страна на приобретателя-длъжник, а обстоятелството, че кредиторът не е предприел действия по разваляне на договора приживе сочи, че същият е бил съгласен с предлаганото от приобретателя изпълнение. Въззивното решение не е в противоречие с тези правни разрешения. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че част от обобщените по-горе въпроси и обосновката към тях не са правни, а са фактически. Отговорът им предполага анализ на събраните доказателства, какъвто не може да бъде извършен в тази фаза на касационното производство. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване и във връзка с последния въпрос – номер осем в изложението. Въпросът не е правен, а по естеството си е оплакване за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Ето защо касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на основание този въпрос. Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или "extra legem", когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Не е налице и вероятна нищожност или недопустимост на постановеното решение, нито касаторът се позовава на тези основания за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,