Определение № 50269 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2596/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответник в производството – Ф. П. Ф., чрез процесуалния му представител адв. М. И. П.-А. от САК, срещу въззивно решение № 260191 от 29. 06. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, Трети състав по в.т.д. № 681 по описа на съда за 2020 г. Въззивното решение е обжалвано по касационен ред в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 260004 от 14. 08. 2020 г., постановено от Хасковски окръжен съд по т.д. № 86 по описа на съда за 2018 г. в неговата част, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД от „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД срещу касатора установителни искове за разликата над сумата 4847.91 евро до сумата 24797.59 евро – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25. 10. 2017 година до изплащане на вземането; за разликата над сумата 345,78 евро до сумата 720.37 евро и за периода 01. 01. - 15. 08. 2017 година, представляваща възнаградителна лихва; за разликата над сумата 39,87 евро до сумата 1459.70 евро - обезщетение за забава на просрочени плащания по т. 4.2 от договор за банков кредит № 171/26. 06. 2008 г. и за периода 01. 01. - 15. 08. 2017 година, както и в частта за разноските, вместо това е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД обективно съединени установителни искове, че Ф. П. Ф. дължи по договор за банков кредит № 171/26. 06. 2008 г. на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД сумите, както следва: сумата 24797.59 евро, представляваща предсрочно изискуема главница към 24. 10. 2017 г. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25. 10. 2017 година до изплащане на вземането; сумата 720.37 евро, представляваща възнаградителна лихва върху вноски с настъпил падеж за периода от 01. 01. 2017 г. до 04. 05. 2017 г.; сумата 1459.70 евро, представляваща обезщетение за забава на просрочени плащания по т. 4.2 от договора за периода 01. 01. 2017 г. – 24. 10. 2017 година, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 1392/26. 10. 2017 година и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2668/2017 година по описа на Районен съд – Хасково, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба, съдържаща и инкорпорирано в нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, се излагат оплаквания за очевидна неправилност, както и за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както следва: Основания за допускане до касационно обжалване: l. По чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - с твърдение, че материалноправни и процесуалноправни въпроси, пряко свързани с предмета на делото, са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: 1.1. Тълкувателно решение № 4 по тълк.д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса относно констатацията за настъпила предсрочна изискуемост на кредита; 1.2. Тълкувателно решение № 8 от 2017 г. от 02. 04. 2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 8/2017 г. по въпроса относно присъждането единствено на вноските с настъпил падеж, но не и на цялата неизискуема главница, при липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; 1.3. решение № 148 от 02. 12. 2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС по въпроса за осъществено редовно връчване по реда на чл. 47 от ГПК на отправено от кредитора волеизявление, съдържащо уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита чрез двете нотариални покани, приложени поделото; 1.4. решение № 14 от 20. 04. 2015 г. по гр.д. 5741/14 г. на ВКС, I г.о. и решение № 233 от 03. 07. 2014 г. по гр.д. №7723/13 г., ВКС, IV г.о. по въпроса досежно предпоставките за редовност на връчването на нотариалните покани на адресата по реда на чл. 47 от ГПК в редакцията му преди изменението с ДВ бр. 86/17 г.; 1.5. решение № 77/22. 04. 2015г. по гр. дело № 4452/2014 г. на Трето г.о. на ВКС, решение № 424/02. 12. 2015 г. по гр.д. № 1899/ 2015 г. на IV-то г.о. на ВКС, решение № 95 от 13. 09. 2016 г. на ВКС по т.д. № 240/2015г., решение № 23 от 07. 07. 2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС и всички други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК по въпросите за начина на сформиране на ГЛП по договорите за кредит, начина на съставяне и описване в договорите на методиката за изчисление и за изменение на лихвите по кредита; 2. По чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК с твърдения, че съдът се е произнесъл по материалн оправния въпрос досежно приложимия размер на възнаградителната лихва и валидно уговорената методология за нейното изменение в противоречие със следните актове на Съда на Европейския съюз: решение на СЕС по дело С-243/08, решение на СЕС по дело С-397/11, решение на СЕС по дело С-472/11 и Решение на СЕС дело С-488/11, като конкретно се твърди, че въпреки вмененото служебно задължение да следи за наличие на неравноправни клаузи и да не допуска тяхното приложение, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като не е предприел никаква служебна активност да назначи служебно ССЕ, която да изчисли размера на дължимите вноски по главницата с настъпил падеж до датата на приключване на съдебното дирене, без да се прилагат нищожните поради неравноправност договорни разпоредби и без да се отчитат клаузите на нищожните четири анекса, но като се зачита единствено валидно уговорената между страните методология за изчисление на възнаградителната лихва по кредита в чл. 4.1.а от процесния договор за кредит в двете хипотези - при настъпила и без настъпила предсрочна изискуемост по кредита; В пар. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със с.з. са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93813/Е. /тук явно се има предвид Директива 93/13/ЕИО – бел. на докладчика в касационната инстанция/ на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори; Във връзка с преюдициални запитвания по приложението на Директивата е формирана многобройна практика на Съда на Европейския съюз, вкл. по чл. 6, пар. 1 по въпроса дали съдилищата са длъжни служебно, без наличие на възражение, да се произнесат относно неравноправност на уговорка в потребителски договор; В т. 2 от решение по дело С-243/08 на СЕС е прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства; Когато счете клаузата за неравноправна, тя не се прилага, освен ако потребителят се противопостави на това; Националният съд има такова задължение и когато проверява собствената си териториална компетентност; Според т. 2 от решение по дело С-397/11 на СЕС, чл. 6, пар. 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, ко йто констатира неравноправния характер на договорна клауза е длъжен, от една страна, без да чака потребителят да направи искане в този смисъл, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза; В т. 1 е изведено, че национална юрисдикция, сезирана в качеството й на въззивна инстанция със спор относно валидността на клаузи, включени в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, има правомощието, според вътрешните процесуални норми да разгледа всяко основание за нищожност, което ясно следва от представените пред първата инстанция обстоятелства, като трябва да направи служебна преценка на неравноправния характер на клаузите; В т. 1 по дело С-472/11 на СЕС е прието, че за да може да изведе последиците от констатирането на неравноправния характер на договорна клауза, националният съд, който е направил служебно тази констатация, не е длъжен да чака потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза; В т. 2 по дело С-488/11 на СЕС също е предвидено, че сезираният съд трябва да отмени служебно договорна клауза, по отношение на която е констатирал, че е с неравноправен характер с оглед установените в Директивата критерии, след като предостави възможност на страните да обсъдят този въпрос при условията на състезателност; 3. По чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК - съдът се е произнесъл неправилно по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото и същите правни въпроси са довели до неправилен правен извод за реализирането на обективната и субективната предпоставки за настъпване предсрочна изискуемост на кредита, както следва: 1. Първият правен въпрос, пряко относим към предмета на делото, който е решен в противоречие с т. 9 на ТР № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. №п4/2013 г., респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е дали нотариалните покани за обявяване на предсрочна изискуемост, приложени като доказателство към заявление, подадено в рамките на производството по установителен иск по чл. 422 от ГПК, но самите покани съставени и връчени на дата, предхождаща датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съответно предхождащи датата на подаване на установителния иск по чл. 422 от ГПК /в случая нотариалните покани са съставени на датата 11. 07. 2017 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на датата 25. 10. 2017 г./, представляват нов факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК, който следва да бъде зачетен от съда, и дали този нов факт е настъпил след подаване на заявлението за издаване на процесната заповед за изпълнение, при липса на нарочно инкорпорирано заявление в самата искова молба и/или в последващите подадени заявления в рамките на производството по установителния иск по чл. 422 от ГПК за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита?; 2. Вторият правен въпрос, пряко относим към предмета на делото, който е решен в противоречие с т. 18 на ТР № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е дали е настъпила първата материална предпоставка - забава на длъжника за плащане на месечните погасителни вноски по кредита, обосноваваща обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, при условие че кредиторът със своето поведение сам е поставил длъжника в забава за плащане на задълженията по договора за кредит, като е увеличил размера на начисляваните месечни погасителни вноски по кредита в частта за дължимата главница при липса на валидно договорно основание за гази промяна?; 3. Третият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен в противоречие с т. 18 на ТР № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е дали е осъществена втората субективна предпоставка за редовно връчване па уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, при условие че волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост не изхожда от кредитора, а от лице без представителна власт /което е подписало нотариалните покани от името на кредитора без да разполага с пълномощия за същото действие/?; 4. Четвъртият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен в противоречие с т. 18 на ТР № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., респ. който е от значе ние за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е дали е осъществена втората субективна предпоставка за редовно връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, при условие че кредиторът „Уникредит Булбанк“ АД не е приемал решение съгласно действащите в банката вътрешни правила за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита?; 5. Петият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен в противоречие с т. 18 на ТР № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е дали е осъществена втората субективна предпоставка за редовно връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, при условие че самото уведомление за предсрочна изискуемост, инкорпорирано в нотариалните покани, съставени на 11. 07. 2017 г., е връчено чрез нотариус в нарушение на процедурата по чл.47 от ГПК?; 6. Шестият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен в противоречие с т. 9 и т. 18 на ТР № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е дали е осъществена втората субективна предпоставка за редовно връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита с факта на връчване на исковата молба в производството по чл. 422 от ГПК, когато се претендира предсрочната изискуемост да е настъпила с факта на връчване на исковата молба, но в самата искова молба не се съдържа изрично ново волеизявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, нито към исковата молба са приложени каквито и да е доказателства, съдържащи волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита?; 6.а Дали е осъществена втората субективна предпоставка за редовно връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита след датата на подаване на исковата молба, при условие че в производството по чл. 422 от ГПК нито исковата молба, нито последващите заявления на ищеца не съдържат изрично ново волеизявление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита?; 7. Седмият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен в проти воречие с т. 9 и т. 18 на ТР № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е дали е осъществена втората субективна предпоставка за редовно връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита след датата на подаване на исковата молба в производството по чл. 422 от ГПК, при условие че уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост /в случая приложените като доказателство към молба вх. № 5746/27. 06. 2018 г. две нотариални покани от дата 11. 07. 2017 г./ е връчено не лично на длъжника, а на неговия адвокат - процесуален представител, който е лице без представителна власт да приема материални изявления по договора за кредит?; 8. Осмият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен в противоречие с т. 18 на ТР № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е дали е осъществена втората субективна предпоставка за редовно връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, а оттам - дали е настъпила предсрочна изискуемост на кредита спрямо кредитополучателя и спрямо всички солидарни длъжници, когато и докато уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост не е връчено на всички солидарни длъжници но договора за кредит?; 9. Деветият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен в противоречие с цитираните по-долу решения на ВКС, както и с практиката на СЕС по преюдициални запитвания, свързани с тълкуване на Директива 93/13/ЕИО, респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е дали съдът е обвързан от договорената между страните методология за изчисление размера на възнаградителната лихва по кредита в първоначалния договор за кредит, при прогласена нищожност на последващите анекси, или съдът има право да дописва и изменя уговореното между страните договорно съдържание досежно размера на лихвата, месечните погасителни вноски и останалите дължими разходи по кредита?; 10. Десетият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен противоречие с цитираните по-долу решения на ВКС, респ. който е от значение за точното прилагане н а закона и за развитието на правото, е какви са предпоставките за редовност на връчването на адресата по реда на чл. 47 ГПК, в редакцията му преди изменението с ДВ бр. 86/17 г.?; 11. Единадесетият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен противоречие с цитираните по-долу решения на ВКС, респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е: От кого следва да изхожда волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита?; 12. Дванадесетият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен противоречие с цитираните по-долу решения на ВКС, респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е: какво следва да бъде съдържанието на материалното волеизявление за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, за да настъпят целените правни последици?; 13. Тринадесетият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен противоречие с цитираните по-долу решения на ВКС, респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е: Какво следва да бъде съдържанието на волеизявлението на кредитора, инкорпорирано в исковата молба, за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, за да се приеме фактът на връчването на самата искова молба като нов факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК и да се зачете в производството по чл. 422 от ГПК?; 14. Четиринадесетият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен противоречие с цитираните по-долу решения на ВКС, респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е: Следва ли исковата молба да съдържа изрично волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита с факта на нейното връчване на длъжника, или волеизявлението на кредитора по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита може да не бъде изрично, ясно и точно формулирано, но да се предполага чрез конклудентни действия на кредитора? Прилагането към исковата молба на нотариални покани, с които кредиторът претендира да е обявил предсрочна изискуемост на кредита на една предходна дата, съставляват ли подобни конклудентни действия, чрез които кредиторът демонстрира своята воля да обяви предср очна изискуемост на една последваща дата - датата на връчване на самата искова молба, или при липса на изрично волеизявление в самата искова молба по чл. 422 от ГПК съдът не би могъл да приеме факта на нейното връчване като новонастъпил факт по чл. 235, ал. 3 от ГПК, който обосновава настъпила предсрочна изискуемост по кредита в хода на процеса?; 15. Петнадесетият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен противоречие с цитираните по-долу решения на ВКС, респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е: Включва ли се в задължението на съда, регламентирано в чл. 235, ал. 3 ГПК, разглеждане на посочено в исковата молба изявление на кредитор, упражнил преди това правото си по чл. 410 ГПК, че счита задълженията на длъжника си за предсрочно изискуеми?; 16. Шестнадесетият правен въпрос, пряко свързан с предмета на делото, който е решен противоречие с цитираните по-долу решения на ВКС, респ. който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е: Включва ли се в задължението на съда, регламентирано в чл. 235, ал. 3 ГПК, разглеждане настъпването на предсрочна изискуемост на кредита в хода на процеса посредством обективирани пред съда конклудентни действия на кредитора, упражнил преди това правото си по чл. 410 ГПК, ако самата искова молба не съдържа изрично волеизявление на кредитора, че ще счита задълженията на длъжника за предсрочно изискуеми с факта на нейното връчване?; Двете нотариални покани, в които се съдържа волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, са представени пред нотариус на датата 11. 07. 2017, т.е. те са съставени на една предходна дата, преди датата на подаване на процесното заявление за издаване на заповед за изпълнение, поради което не представляват нов факт по смисъла на чл. 235, ал. 2 от ГПК; Същите нотариални покани са връчени при липса на предпоставките по чл. 47, ал. 5 от ГПК от нотариус на датата 21. 09. 2017 г., която отново предхожда датата на подаване на процесната искова молба, поради което този факт на тяхното връчване отново не попада в хипотезиса на чл. 235, ал. 3 от ГПК; Двете нотариални покани, също така, не са подписани от кредитора „Уникредит Булбанк АД“ /не носят подпис на лице, упълномощено от неговите изпъл нителни директори с материални права да отправя от името на банката волеизявления, с които да упражнява потестативни права по договорите за кредит, като изменя тяхното съдържание, отменя преимуществото на срока и обявява кредитите за предсрочно изискуеми/; Лицето, подписало и двете нотариални покани, е адв. В. А. В., като адв. В. не разполага с подобни материални пълномощия да действа от името на банката, като интервенира сключените договори за кредит и обявява тяхната предсрочна изискуемост; По делото не е представено решение на „Уникредит Булбанк“ АД за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, въпреки че съдът задължил банката с нарочно определение по чл. 190 от ГПК да представи това си решение, поради което на основание чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 от ГПК първоинстанционният съд е приел, че „Уникредит Булбанк“ АД не е приемала по надлежния ред подобно решение за обявяване предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор за кредит; Същевременно, визираните две нотариални покани са единствените приложени по делото доказателства, които съдържат нарочно волеизявление за обявяване на предсрочна изискуемост по кредита, макар изходящо от неупълномощено лице адв. В.. Кредиторът „Уникредит Булбанк“ АД не е отправял друго волеизявление, нито е представял други доказателства по делото, с които да установи, че ще счита кредита за предсрочно изискуем на една последваща дата /примерно считано от датата на връчване на исковата молба/; Всички изброени по-горе правни въпроси са пряко свързани с предмета на делото, за тях е постановена противоречива съдебна практика, която се нуждае от уеднаквяване, поради което същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото; С определение № 39/20.01.2021 г. по т.д. № 2122 по описа за 2020 г. на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивно решение по друго дело за отговор на въпрос № 15, посочен по-горе, „Включва ли се в задължението на съда, регламентирано в чл. 235, ал. 3 ГПК, разглеждане на посочено в исковата молба изявление на кредитор, упражнил преди това правото си по чл. 410 ГПК, че счита задълженията на длъжника си за предсрочно изискуеми?“; По същото т.д. № 2122 по описа за 2020 г. ВКС е постановил и решение № 60048/20. 08. 2021 г., което обаче не дава отговор на въпроса как следва да се процедира, ако самата искова молба не съдържа изрично волеизявление на кредитора, с което той цели настъпване на нейната предсрочна изискуемост с факта на връчването ѝ; По въпросите относно тълкуването съдържанието и значението на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК е налице според касатора противоречива съдебна практика, подробно описана в изложението; Наличието на противоречива практика по тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК предполага спиране на настоящото производство и отправяне на предложение за образуване на тълкувателно дело пред ОСГТК на ВКС, което да се произнесе по противоречиво решения правен въпрос какво следва да бъде съдържанието на волеизявлението на кредитора, инкорпорирано в исковата молба, за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, за да се приеме фактът на връчването на самата искова молба като нов факт но смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК и да се зачете в производството но чл. 422 от ГПК; Решение № 60048/20. 08. 2021 по дело № 2122/2020 г. на ВКС не дава отговор на въпроса какво следва да бъде съдържанието на волеизявлението, инкорпорирано в исковата молба, с което се цели обявяване на предсрочна изискуемост по кредита? Следва ли подобно волеизязвление да бъде изрично формулирано или е достатъчно кредиторът да приложи към самата искова молба преждевръчени на длъжника /макар нередовно/ нотариални покани, без да манифестира, че цели настъпването на нов факт - предсрочна изискуемост в хода на процеса? А как следва да процедира съдът, когато нотариалните покани, приложени към исковата молба, не са подписани от кредитора, а от лице, което не е упълномощено от него с материални права да отправя волеизявления за предсрочна изискуемост на кредита, и самата искова молба отново не съдържа изрично волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост? Процесната искова молба отново не е подписана от кредитора, нито от негов пълномощник, разполагащ с материални права да обявява предсрочна изискуемост на кредита, а е подадена от упълномощен адвокат, който обаче разполага единствено с процесуални права - за процесуално представителство по делото; В текста на исковата молба не е формулирано каквото и да е ново волеизявление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита; 4. По чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК - обжалваното решение е очевидно неправилно. Твърди се, че то е постановено в явно нарушение на материалния закон /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл, а така също е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика/; Видно от мотивната част на обжалваното решение, както и от чл. 4.1а от процесния договор за кредит, страните валидно са уговорили методология за изчисление и за изменение на възнаградителната лихва по кредита, която включва сбора на два компонента - обективния пазарен индекс 1-месечен EURIBOR и договорна фиксирана надбавка в размер на 5,035 %; Изчисленията относно размера на дълга по кредита при тази приложима методология за изчисление на възнаградителната лихва по кредита - 1-месечен EURIBOR и договорна фиксирана надбавка в размер на 5,035 %, са направени във вариант трети на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, но процесното решение не е основано на изчисленията на вариант трети от ССЕ, а на изчисленията на вариант втори от ССЕ, който обаче прилага възнаградителна лихва във Фиксиран размер на 9.5 % през целия живот на договора за кредит; Съгласно констатациите на ПАС, изложени на стр. 4, предпоследен абзац, „Уговорката по чл. 4.1а за Формиране на годишния лихвен процент върху редовна главница и тази по чл. 4.2 - за размера на годишния лихвен процент върху просрочена главница, относно правилата за формиране на тези лихви, препраща към раздел III, чл. 9 от Общите условия; И в двата случая, единствената променлива величина, формираща посочените лихвени проценти, е базовият лихвен индекс /в случая EURIBOR - чл. 9.2.2 от ОУ/, равен на индекса, публикуван на страницата EURIBOR на REUTERS в 11 часа централноевропейско време два работни дни преди първия работен ден на всеки месец, и прилагащ се от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително.“; Въпреки тази констатация на съда относно наличието на валидно уговорена методология между страните за изчисление и за изменение в двете посоки /увеличаване и намаляване/ на лихвата по кредита, в следващото изречение в същия абзац на стр. 4 от процесното решение съдът решава , че поради частична нищожност на друга разпоредба на чл. 9.4 от Общите условия на банката, която предоставя възможност на банката в ущърб на потребителя да променя възнаградителната лихва по кредита единствено в посока на нейното увеличение, то валидната договорна разпоредба на чл. 4.1.а от договора не следва да бъде прилагана, а възнаградителната лихва по кредита за целия период следва да се определи във фиксиран размер, равен на размера на първоначалната възнаградителна лихва 9,50 % към датата на сключване на договора за кредит; Така на стр. 4, предпоследен абзац, съдът постановява следното: „Макар с чл. 9.4. която е приложима към процесния договор за кредит, да е предвиден ясен алгоритъм, чрез който се променя годишния лихвен процент в зависимост от промяната на EURIBOR, то безусловната промяна на ГЛП е предвидена единствено в интерес на банката – „при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0,5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер.“; В посочената разпоредба обаче липсва реципрочно задължение за банката да намалява ГЛП при намаляване на базовия лихвен индекс, като това е предвидено само като възможност по преценка на банката.“; Предвид изложеното, посочените клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 12 ЗЗП, действаща при сключването на договора.“; По-нататък, на стр. 5, първи абзац от процесното решение, ПАС споделя изводите, че при това положение, зачитайки нищожността на разпоредбата на чл. 9.4 от ОУ в частта “при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0,5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер“, първоинстанционният съд е редуцирал размера на задълженията. възприемайки заключението по вариант втори от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, /вариант втори на ССЕ прилага възнаградителна лихва във фиксиран размер 9,5 %/; Съгласно втори абзац, на стр. 5, Пловдивски апелативен съд споделя единствено доводите относно приложимия /вариант втори на ССЕ относно приложим фиксиран лихвен процент в размер на 9,5 %/, предвид приетата недействителност на анексите и клаузите за лихви, вариант за преизчисляване на дълга от заключението на вещото лице.“; Като резултат, в диспозитива на съдебното решение са присъдени суми за гл авница, възнаградителна лихва и наказателна лихва, изчислени по вариант втори на ССЕ при приложима възнаградителна лихва във фиксиран размер 9,5 %; Присъдените суми, обаче, са по-големи от дължимите суми, изчислени във вариант трети на ССЕ, при приложима възнаградителна лихва, изчислена по валидно уговорената между страните методология за нейното изчисление и изменение: 1-месечен EURIBOR и договорна фиксирана надбавка в размер на 5,035 %; Съобразно изчисленията на вариант трети от ССЕ, при съобразяване на указаната лихвена методология, към 04. 05. 2017 г. размерът на дълга /падежирала и непадежирала главница/ възлиза на 16712,39 евро; Този размер на дълга 16093,74 евро остава непроменен и към датата на приключване на съдебното дирене; Стойността на 1-месечния EURIBOR се определя съгласно чл.9.2.2. от Общите УСЛОВИЯ на банката; При условията на задача трета от ССЕ дължимите и неплатени възнаградителни лихви за процесния период от 01. 01. 2017 г. до 24. 10. 2017 г, са в общ размер на 382,48 евро, и същите са указани в таблицата на стр. 19 от ССЕ, както и в Таблица - Приложение 3 към експертизата; От помесечните стойности в тази таблица може да бъде пресметната дължимата възнаградителна лихва за по-кратък период от 01. 01. 2017 до 04. 05. 2017 г., при условие че предсрочната изискуемост е настъпила на тази дата; При заложената методология за изчисление на възнаградителната лихва във вариант трети на ССЕ няма извършени изчисления относно размера на дължимите вноски по главницата с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене, при условие че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, както и няма изчисление за дължимите наказателни лихви по чл. 4.2, от договора, изчислени по същата лихвена методология; Цитираният по-горе порок на обжалваното съдебно решение, при който е приложен явно неправилно материалния закон, може да бъде установен пряко от мотивите към решението; Особено тежко нарушение на закона е налице, доколкото въззивният съд е приложил закона /разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП/ „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, и не е приложил императивна правна норма на чл. 146 от ЗЗП, която прогласява нищожността единствено на неравноправните договорни разпоредби, но запазва валидността на договора в останалата му част. Твърди се по-натам , че цитираното нарушение е извършено и в нарушение практиката на СЕС по тълкуване на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори, като подробно се преповтарят вече изложените оплаквания за противоречие на решението с т. 9 и т. 18 от Тълкувателно решение № 4 по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса относно констатацията за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, по каквито съображения се твърди, че при зачитане на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г. съдът бил длъжен да приеме, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и приемайки обратното разрешение по този въпрос, пряко свързан с предмета на делото, съдът допуска противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд. Отново по подробни съображения, излагани неколкократно на други места в жалбата се твърди, че въззивното решение противоречи на т. 2 от Тълкувателно решение № 8 от 2017 г. от 02. 04. 2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 8/2017 г. по въпроса относно присъждането единствено на вноските с настъпил падеж, но не и на цялата неизискуема главница, при липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; на практиката на ВКС по приложението на чл. 47 от ГПК; на практиката на ВКС досежно съдържанието на волеизявлението на кредитора за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, вкл. с исковата молба; по въпросите за начина на сформиране на ГЛП по договорите за кредит, начина на съставяне и описване в договорите на методиката за изчисление и за изменение на лихвите по кредита, относимите към същата методика обективни пазарни фактори и индекси, провъзгласяването нищожността поради на неравноправност на клаузите от типовите договори, които противоречат на описаните критерии и изисквания, и последиците свързани с провъзгласената нищожност. По същество в относимата им към същинския обхват на касационната жалба – в частта и срещу въззивното решение в неговата част по исковете срещу касатора Ф. Ф. /исковете срещу ЕТ „Валпетрос-Й. Н.“ са отхвърлени изцяло и въззивното решение в частта им по тях не е предмет на производството, съобразно заявеното и в нарочна молба от касатора – бел. на докладчика в касационната инстанция/, се излагат съображения, че: Ищецът не успял валидно и безусловно да докаже в процеса, че двамата ответници - Ф. Ф. и ЕТ „Валпетрос-Й. Н.“ са се задължили валидно, като са подписали лично или чрез пълномощник съответните документи, в това число ищецът не успял да докаже, че кредитополучателят Ф. Ф. и ЕТ „Валпетрос-Й. Н.“ са подписали Анекс № 4 към Договор за кредит № 171 и погасителния план към него; Доколкото ищецът претендира вземанията по процесния иск да са породени за последващ период след сключването на Анекс № 4, като се позовава именно на същото допълнително споразумение като договорно основание за пораждане на своето вземане, при липса на валидно положен подпис за Ф. Ф. и ЕТ „Валпетрос- Й. Н.” под Анекс № 4 процесният иск следва да бъде отхвърлен изцяло както спрямо главния кредитополучател - Ф. Ф., така и спрямо ЕТ ,. Валпетрос-Й. Н.”, на аналогично правно основание - поради липса на валидно договорно основание, на което ищецът да основава своето вземане и поради недоказаност на вземането; На самостоятелно основание Анекс № 4 или съответните разпоредби от него, установяващи размера на дълга, са нищожни на основание чл. 366 от ЗЗД, тъй като представляват спогодба с невъзможен предмет и се основават на нищожните поради неравноправност разпоредби от процесния договор за кредит; До приключване на съдебното дирене ищецът не представил необходимите и стоящи в негова тежест писмени доказателства, с които да установи размера на претенцията си; По отношение на предявеното оспорване нищожността поради неравноправност на клаузи от процесния договор за кредит и анексите към него, на основание чл. 143 вр. чл. 146 от ЗЗП, в тежест на ищеца било да опровергае твърдението, като докаже, че оспорените клаузи са индивидуално уговорени, че същите са разписани на ясен и разбираем език за средния потребител и че е уговорена валидна методика за изчисление на възнаградителната лихва и останалите разходи по кредита, а до приключване на съдебното дирене ищецът не ангажирал нито едно доказателство в тази насока; Към процесния договор за кредит не намира приложение разпоредбата на чл. 301 от ТЗ, т.к. Ф. п Ф. не е търговец, поради което спрямо него изначално не намира приложение цитираната разпоредба; Същевременно, той не е обвързан от Анекс № 4 по съвсем други съображения - тъй като нито той лично, нито неговия пълномощник Р. Д. не са подписали Анекс № 4, а самият анекс е нищожен на няколко кумулативно предявени самостоятелни основания - поради липса на съгласие, противоречие с императивните норми на закона, на основание чл. 366 от ЗЗД /бидейки спогодба с невъзможен предмет/, поради неравноправност на основание чл. 143 вр. чл. 146 от ЗЗП, и поради осъществена недопустима капитализация на падежирали и просрочени възнаградителни лихви към главницата на кредита с всички анекси; Относно наличието на уговорки за анатоцизъм и нередовната счетоводна отчетност, водена по процесния договор за кредит, с приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна експертиза по безспорен начин било установено, че „Уникредит Булбанк“ АД е водила нередовна счетоводна отчетност по процесния договор за кредит и е извършила недопустима капитализация на падежирали възнаградителни лихви към главницата по кредита, поради което и счетоводната отчетност на банката и основаната на нея претенция не следва да бъдат кредитирани като законосъобразни, но същите са съставени в отклонение на процесния договор за кредит; Поради факта, че кредитополучателят Ф. Ф. е физическо лице - потребител, спрямо него е неприложимо правилото на чл. 294, ал. 2 от ТЗ, въвеждащо изключение относно начисляването на лихви върху лихви при търговци, ако са изрично уговорени; Ответникът Ф. П. Ф., кредитополучател по процесния договор за кредит, има качеството на потребител, поради което се полза със завишената защита както но Закона за защита на потребителите, така и по Закона за потребителския кредит /в частта, която се прилага по отношение на договорите за кредит, обезпечени с ипотека/; Договор за кредит № 171 от 26 юни 2008 г. е недействителен поради липса на основни реквизити - съществени елементи от предмета на договора; Същият съдържа и редица неравноправни клаузи, подробно посочени по-долу в изложението; Анекс № 1 от 24. 02. 2010 г. не съдържа уредба на всички съществени условия по кредита в писмена форма за валидност, съгласно изискванията на чл. 430 от ТЗ /цена, падеж, цел/ и чл. 58, ал. 2 от ЗКИ /разходите за кредита се формулират изрично и изчерпателно в самия договор/, а така също нарушава чл. 10, ал. 3 от ЗЗД - с Анекс № 1 е извършена недопустима капитализация на лихви и такси към главницата по кредита, а така също са въведени условия, които утежняват /вместо да облекчават/ положението на кредитополучателя, в отклонение целта за реструктуриране на кредитите, въведена с Наредба № 9 на БНБ; същият анекс е нищожен и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД - поради нарушение на закона и добрите нрави, във връзка с чл. 366 от ЗЗД - тъй като представлява спогодба върху непозволен договор /с невъзможен предмет/; Със същите аргументи подробно е оспорено и съдържанието на Анекс № 2 ат 31. 08. 2010 г., Анекс № 3 от 08 август 2011 г. и Анекс № 4 от 05. 01. 2015 г.; Анекс № 3 освен това не е относим към процесния договор, защото е съставен към друг договор, сключен през 2006 г., но не съставлява анекс към процесния договор за кредит от 2008 г. Относно ненастъпване на предсрочната изискуемост на задълженията по кредита: С оглед на събрания доказателствен материал /в това число приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна експертиза/ е установено, че отсъстват както материални, така и процесуални предпоставки за обявяване предсрочна изискуемост на кредита; До приключване на съдебното дирене ищецът не ангажирал доказателства да е връчил валидно на двамата ответници предизвестие за обявяване предсрочна изискуемост на кредита; Напротив, процесното вземане никога не е било обявявано за предсрочно изискуемо по надлежния ред, което води до неоснователност на предявения иск относно вноските но главницата, които са с ненастъпил падеж; По делото е приложено единствено пълномощно, видно от чието съдържание банката чрез своите представители е упълномощила своя служител Д. К. П. с права, изброени в десет точки, без в приложеното пълномощно изрично да е предоставено възможност Д. К. П. да отправя от името на банката уведомления за обявяване на предсрочна изискуемост по сключените договори за банкови кредити, поради което преупълномощеният от нея адвокат В. В., който е подписал от името на Уникредит Булбанк и е представил пред нотариус приложените по делото два броя нотариални покани, не разполага с пълномощия за извършените от него действия по обявяване на вземането на длъжника по процесния договор за кредит за предсрочно изискуемо; Видно от съдържанието на нотариалните покани, и двете нотариални покани не са връчени лично на кредитополучателя и солидарния длъжник; Предсрочна изискуемост по кредита не би могла да настъпи с обратна сила, но поражда действие занапред, считано от най-късната дата на уведомяване на последния длъжник по договора за кредит; Самите нотариални покани не съдържат необходимата информация за начина, по който е сформиран претендирания от банката дълг, за броя и размера на просрочените вноски, поради което нотариалните покани с приложеното съдържание не отговарят на изискванията на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и не поставят длъжниците в забава, т.е. не водят до обявяване предсрочна изискуемост на кредита; При липса на обявена предсрочна изискуемост на кредита ответникът би могъл да отговаря единствено по отношение на вноските по главницата с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене, които са останали незаплатени, а за разликата искът на банката следва да бъде отхвърлен, при съобразяване на валидните разпоредби от процесния договор за кредит и четирите анекса, в това число относно уговорената между страните методиката за изчисление и изменение на лихвата по кредита; В случай, че се приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита на твърдяната от банката дата 04. 05. 2017 г. /независимо че към 04. 05. 2017 г. не е връчено уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост по кредита на нито един от тримата длъжници по договора за кредит/, то считано от 04. 05. 2017 г. поради прекратяване действието на процесния договор за кредит за следващите периоди след 04. 05. 2017 г. не се дължат на договорно основание нито възнаградителни лихви, нито неустойки, нито други такси и разходи по кредита, но кредиторът единствено би могъл да претендира начислените до крайната дата 04. 05. 2017 г. /или до съответната дата на предсрочна изискуемост на кредита/ възнаградителни лихви, такси, разходи по кредита, остатъка от дължимата главница, ведно със законна лихва; На това основание - поради прекратяване действието на процесния договор за кредит - следва да бъдат отхвърлени като недължими до пълния им размер предявените искове за установяване дължимост на договорни възнаградителни и обезщетителни лихви, неустойки, такси и други разходи по кредита, за периода след датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем /04. 05. 2017 г. или друга релевантна дата/. Иска се отмяната на решението и решаването на делото по същество, респ. – връщането му за разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд, с даване на указания относно правилното приложение на закона, претендират се разноски за трите съдебни инстанции. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове в уважената им с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си, че: С обжалваното пред ПАС първоинстанционно решение Хасковският окръжен съд частично е отхвърлил исковете против касатора Ф., приемайки че: а) част от формираните задължения се основава на прилагането на нищожни клаузи от договора, както и на необявени и неуговорени добавки, премии и повторно олихвяване; б) капитализирането на неплатени лихви в два от анексите е довело до непозволен от закона анатоцизъм; в) липсвали предпоставки за обявената от банката предсрочна изискуемост, поради редовно погасяване от длъжника на задълженията по договора към датата на предсрочната изискуемост – 04. 05. 2017 г., при преразпределение на постъпилите погасителни вноски съобразно с първоначално уговорените с договора условия и погасителен план. Изложено е, че изводите на първоинстанционния съд относно нищожността на сключените анекси, са правилни и се споделят напълно от въззивния съд; Съответно – неоснователни са поддържаните във въззивната жалба доводи, че уговорките, постигнати в процесните анекси представлявали допустима от закона капитализация на лихви, а не водели до понастоящем забранения от закона (чл. 10, ал. 3 ЗЗД) анатоцизъм; Дори и да е номинално прибавено към главницата, по своето основание и предназначение вземането за лихви продължава да е същото вземане за лихви, защото по произход то няма общо с първоначалното договорно основание, на което е възникнало вземането за главница; А щом вземането за изтекли лихви е било променено на главница, върху която се начисляват лихви, тогава е налице класически анатоцизъм; Издадена от БНБ наредба, която да урежда олихвяването на изтекли лихви в гражданските отношения обаче няма; Неоснователно е твърдението на жалбоподателя - ищец, че Наредба № 9 на БНБ от 30. 04. 2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск, обн. ДВ, бр. 38 от 11. 04. 2008 г. /отменена/, не забранявала страните да уговарят капитализация на лихви; Наредбата наистина е действала по време на сключването на четири те допълнителни споразумения от датите 24. 02. 2010 г., 31. 08. 2010 г., 08 .08. 2011 г. и 05. 01. 2015 г., но предвидената в чл. 10, ал. 2 ЗЗД законодателна делегация на БНБ изобщо не е била упражнена и каквото и да било нормативно уреждане на олихвяването на изтекли лихви в наредбата няма, нито е била предвидена възможност, при преструктуриране на рисковите експозиции на банката чрез споразуменията по чл. 13, ал. 2, във вр. с ал. 1, да се прибавят лихви и такси към главницата на дълга; Следователно в случая не става дума „за забрана за капитализиране на лихви“ според Наредбата, а за липсата на нормативно регламентирана в съответствие с нормата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД възможност за олихвяване на изтекли лихви; Макар капитализацията на дълга да е извършена само в Анекс № 1 и Анекс № 2, доколкото остатъкът от този дълг, приет при сключването на останалите два анекса № 3 и № 4 произтича от определените с предходните недействителни анекси задължения и на уговорените в тях условия за погасяване, то тези два анекса са производни на първите два, поради което също не произвеждат предвидените в тях правни последици; Извън изложеното, Анекс № 4 и погасителният план към него не са подписани от Ф. или от сочената като негов пълномощник Р. А. Д.; Неоснователно е и изразеното във въззивната жалба становище относно неприложимостта на правилата за потребителска закрила по ЗЗП и Директива 93/13 към случая; Доколкото няма спор, че кредитополучателят по процесния договор е физическо лице, че кредитът е ипотечен и предназначението му поначало е с цел закупуване на жилище, преценката дали същият има качеството на потребител по този договор, съответно дали може се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, следва да се извърши съобразно критериите, съдържащи се в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и § 13, ал. 1, т. 1 ПЗР на ЗЗП; Въпреки различието в редакцията на двете разпоредби, смисълът при дефиниране на понятието „потребител“, с оглед целите на Директивата и на националния закон, е един и същ, тъй като това е и целта на транспонирането на съответните разпоредби от правото на ЕС в националното законодателство; Разпоредбата на чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО о пределя за „потребител“ всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност; От изложеното следва, че като страна по процесния договор и анексите към него, Ф. Ф. има качеството на потребител по смисъла на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на § 13, ал. 1, т. 1 ПЗРЗЗП, и може да се ползва от защитата, предвидена в ЗЗП за тази категория лица; Правилни са изводите на първоинстанционния съд относно недействителността, като неравноправна по смисъла на ЗЗП, на уговорката в чл. 4.3 от Договора, с която е предвидена допълнителна наказателна лихва върху текущия дълг /редовна плюс просрочена главница/, начислявана едновременно и независимо от лихвите за редовна и просрочена главница по чл. 4.1б и чл. 4.2.; Обосновани са и изводите, че всички клаузи в договора за начина на формиране на ГЛП върху редовна главница, просрочена главница и „годишен лихвен процент върху текущия дълг“ са неравноправни и от там – нищожни, макар и по различни от изложените в обжалваното решение мотиви; Уговорката по чл. 4.1а за формиране на годишния лихвен процент върху редовната главница и тази по чл. 4.2 - за размера на годишния лихвен процент върху просрочената главница, относно правилата за формирането на тези лихви, препращат към раздел III, чл. 9 от Общите условия; И в двата случая, единствената променлива величина, формираща посочените лихвени проценти, е базовият лихвен индекс /в случая – EURIBOR – чл. 9.2.2 от ОУ/, равен на индекса, публикуван на страница „EURIBOR=“ на REUTERS в 11 часа централноевропейско време два работни дни преди първия работен ден на всеки месец, и прилагащ се от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително; Макар с чл. 9.4, която е приложима към процесния кредит, да е предвиден ясен алгоритъм, чрез който се променя годишният лихвен процент в зависимост от промяната на EURIBOR, то безусловна промяна на ГЛП е предвидена единствено в интерес на банката – „при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0.5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер“; В посочената разпоредба обаче липсва реципрочно задължение за банката да намалява ГЛП при намаляване на базовия лихвен индекс, като това е предвидено само като възможност по преценка на банката; Предвид изложеното, посочените клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 12 ЗЗП, действаща при сключването на договора, тъй като длъжникът – кредитополучател, като потребител на финансова услуга, е поставен в по-неблагоприятно положение спрямо банката относно възможността да се ползва от благоприятните за него промени в базовия лихвен процент, а от друга страна - е лишен от възможността да прекрати договора, когато, заради предвидената уговорка, цената на услугата надвиши значително уговорената при сключването на договора цена; Съобразно с тези правни изводи, първоинстанционният съд е редуцирал размера на задълженията, възприемайки заключението по вариант втори от заключението на съдебно-счетоводната експертиза; По този вариант, част от внесените от длъжника суми, предназначени за погасяване на задълженията, произтичащи от нищожните анекси и уговорки, са били отнесени към други, валидно възникнали задължения по договора; Съобразявайки се с този вариант от заключението и приложените към него изчисления, Хасковският окръжен съд е приел, че към посочената от кредитора дата на предсрочна изискуемост – 04. 05. 2017 г., не е имало непогасени вноски, а дори е бил наличен излишък от 229,71 евро, поради което твърдяната предсрочна изискуемост не била настъпила; Приел е също, че към приключване на съдебното дирене или към 31. 07. 2020 г., ответникът Ф. дължал само 36 месечни анюитетни вноски с настъпил падеж и съответстващите им възнаградителна лихва, дължима за периода 15. 08. 2017 г. - 24. 10. 2017 г., общо в размер на 346,78 евро, както и уговорената т. 4.2 лихва за забава, за периода 15. 08. 2017 г. до края на исковия период 24. 10. 2017 г. върху просрочената главница по две анюитетни вноски, в размер на 39,87 евро. Пловдивският апелативен съд е споделил единствено доводите относно приложимият, предвид приетата недействителност на анексите и клаузите за лихви, вариант за преизчисляване на дълга от заключението на вещото лице. Приел е обаче за неправилни изводите на първоинстанционния съд за липсата на материалноправните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем от страна на банката, тъй като не била налице забава от страна на кредитополучателя Ф. по смисъла на т. 17 от договора, както и основаващото се на този извод решение да се признае основателността на иска единствено до вноските по главницата с настъпил падеж, към датата на приключване на устните състезания - до 30. 07. 2020 г.; Според вариант 2 от заключението на ССЕ, на който се е позовал Хасковският окръжен съд, размерът на дълга към посочените дати е изчислен без капитализация на лихви, при условие, че през целия срок на действие на договора приложимата лихва е в първоначално уговорения размер от 9.5 %, без зачитане на приложените по делото погасителни планове, които не носят подписа на тримата солидарни длъжници, без зачитане на четирите анекса към договора, при дължими месечни вноски на 30-то число от всеки месец, ако постъпилите плащания по кредита погасяват задълженията в поредността по чл. 21.1 от Общите условия; Въз основа на това заключение, Хасковският окръжен съд е приел, че към 30. 07. 2017 г., остатък по главницата е в размер на 22209,70 лева /сумата е в евро – бел. на докладчика в касационната инстанция/, и при извършените плащания до този момент, без отчитане на последното плащане на 15. 08. 2017 година, следвайки подписаният от Ф. погасителен план към договора, не само нямало закъснение по главницата и лихвите, но дори се получавало надвнасяне в размер на 229,71 евро. Според ПАС от мотивите на обжалваното решение не става ясно на какви изчисления се основават тези изводи, но те не съответстват на заключението по вариант 2 на ССЕ; Според тази част от заключението, което не е оспорено от страните /л. 509 – л. 510/, към посочената от банката дата на обявяване на предсрочна изискуемост - 04. 05. 2017 г. размерът, т.е. остатъкът от дълга възлиза на 25096.81 евро, от които начислена редовна главница – 22571.32 евро към 30. 04. 2017 г. плюс 2525.49 евро начислена, неплатена главница за пер иода от 30. 06. 2015 г. до 30. 04. 2017 г.; В тази част от заключението изрично е отбелязано, че последната платена сума до тази дата – на 10. 02. 2017 г. в размер на 106.98 евро и в приложената таблица, частично покрива лихвата, дължима към 30. 06. 2015 г.; Съответно, към 25. 10. 2017 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, дългът възлиза на 24797.59 евро, от които начислена редовна главница – 21963.82 евро към 30. 09. 2017 г. плюс 2833.77 евро начислена, неплатена главница за периода от 30. 09. 2015 г. до 30. 09. 2017 г.; Според вещото лице, това е и размерът на дълга към крайния срок на договора, тъй като след тази дата няма погасяване на суми; В обясненията си по заключението в съдебно заседание на 20. 07. 2020 г. – л. 607, вещото лице пояснява, че според изчисленията по вариант № 2, всички платени от ответника Ф. суми покриват размера на главницата по кредита до 30. 09. 2015 г.; Следователно и внасяните след тази дата суми, разпределяни при първоначално уговорените условия на договора /извън условията по нищожните клаузи и анекси/ са погасявали стари вноски, при което и към 04. 05. 2017 г., и към 24. 10. 2017 г. е имало непогасени месечни вноски; Това означава, че към посочената от ищеца дата 04. 05. 2017 г. е било налице неизпълнение по смисъла на чл. 17 от договора от страна на кредитополучателя Ф. и за банката е възникнало правото да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем; Независимо от това, дори и във възприетата от първоинстанционния съд хипотеза за погасени и дори надплатени изискуеми към 04. 05. 2017 г. вноски, предвид липсата на плащания след внесената от длъжника на 15. 08. 2017 г. сума от 229,71 евро, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 24. 10. 2017 г. пак са били налице всички предпоставки за предсрочната изискуемост на остатъка от кредита; Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми; Това означава на първо място, че с волеизявлението си за предсрочна изискуемост, кредиторът едностранно изменя договора, като съобразно с уговореното, заявява правото си да събере предсрочн о вземанията си, произтичащи от този договор в този вид и размер, който те биха имали при изтичане срока на договора; Реципрочната последица на това волеизявление е, че неизправният длъжник губи преимуществото си от разсрочено изпълнение на задължението и от момента на уведомяването на обявената предсрочна изискуемост дължи неизплатения остатък от описаните вземания на кредитора; Следователно, за да се прояви действието на предсрочната изискуемост по отношение на длъжника, е необходимо: възможността за предсрочна изискуемост на кредита да е предвидена в договора и страните да са изразили съгласие с условията за възникването й; длъжникът да бъде уведомен чрез покана от банката, съдържаща изрично волеизявление, че банката счита кредита за предсрочно изискуем от определен момент, както и да се посочат и вида и размера на неплатените задължения - главница, редовни и наказателни лихви и такси; за да породи действието си, волеизявлението на банката, че обявява вземанията си по договора за предсрочно изискуеми, следва да е достигнало до длъжника; С тълкувателни решения на ОСГТК № 4/18. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. и № 8 от 02. 04. 2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г., отнасящи се до тълкуването на разпоредби, свързани със заповедното производство, на практика е разширен обхвата на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, като е: 1. Възприета възможността предявеният по този ред иск да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, в случай че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ; 2. Прието, че крайният момент, към който следва да се установи съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение е приключването на съдебното дирене в исковия процес; Тълкуването, предвиждащо описаните възможности се основава на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК относно приложението на релевантни за това производство факти, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образ увания изпълнителен процес; Последователното прилагане на постановеното с посочените ТР, изисква решението на съда да отразява правното положение между страните по делото, към момента на приключване на съдебното дирене; Това означава, че съдът е длъжен да вземе предвид всички новонастъпили в хода на процеса факти, относими към възникването, съществуването, изменението или погасяването на спорното материално право; Следователно този подход следва да е приложим по отношение и на фактите, на които се основава и заявената от ищеца предсрочна изискуемост; В конкретният случай, последното извършено от ответника Ф. плащане по кредита е на 15. 08. 2017 г., след което плащанията са преустановени, което означава, че в най-благоприятния за длъжника вариант и най-късно след тази дата, за банката е възникнало правото, предвидено в чл. 17 от договора да обяви кредита за предсрочно изискуем; Относно уведомяването на длъжника, безспорно е установено, че това е сторено, както за твърдяната от банката предсрочна изискуемост към 04. 05. 2017 г., при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, така и при варианта на по-късно настъпила предсрочна изискуемост; Във втория случай изявлението на банката се съдържа и в подаденото пред районния съд заявление по чл. 417 ГПК, и в исковата молба по предявените установителни искове; Ето защо, дори хипотетично да се приеме, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем не е било надлежно упражнено, поради несъобщаването му на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, при междувременното настъпване изискуемостта на вземането, упражняването на това право би могло да се осъществи и в исковото производство /в този смисъл - Решение № 60009 от 02. 06. 2021 г. на ВКС по т.д. № 2891/2019 г., II т. о., ТК/; От изложеното следва, че Хасковският окръжен съд, интерпретирайки погрешно фактите относно погасената част от дълга, неправилно е приел, че банката неоснователно се е позовала на предсрочната изискуемост, тъй като на момента на обявяването й на длъжниците, остатъкът от дълга не бил предсрочно изискуем; Изчисляването на дължимия размер на отделните непогасени задължения по обявения за предсрочно изискуем кредит, в посочения вариант втори от заключението на С СЕ отчита тъкмо недължимостта на начислените от банката суми, предназначени за погасяване на задълженията, произтичащи от нищожните анекси и уговорки, поради което същите са били отнесени към други валидно възникнали задължения по договора; В този смисъл, доколкото самото заключение не е оспорено и не се твърди неточност в изчисленията при заявените условия, същото правилно е възприето от съда, включително и в обсъждания вариант; Следователно, размерът на остатъка от задълженията правилно е определен съобразно с това заключение и в съответствие с изложените от съда фактически и правни изводи относно дължимостта и размера на извършените плащания; В такъв случай останалата непогасена и предсрочно изискуема главница от кредита към датата на подаване на заявлението 24. 10. 2017 г., а и към датата на приключване на устните състезания, възлиза на 24797.59 евро, а възнаградителната лихва за исковия период от 01. 01. 2017 г. до 24. 10. 2017 г., според същия вариант от заключението на ССЕ възлиза на 1738.57 евро; Тази лихва обаче се дължи до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем т.е. до 04. 05. 2017 г., а към тази дата изискуемата възнаградителна лихва е 720.37 евро; Обезщетението за забава на просрочени плащания на главницата, изчислено по уговорения в чл. 4.2 от договора годишен лихвен процент от 11.50 %, според установените във вариант № 2 от заключението на ССЕ през исковия период размери на просрочената главница, възлиза както следва: за периода от 01. 01. 2017 г. до 04. 05. 2017 г. на 98.65 евро; за периода от 05. 05. 2017 г. до 15. 08. 2017 г. – на 814.27евро и за периода от 16. 08. 2017 г. до 24. 10. 2017 г. – на 546.78 евро, или общо – 1459.70 евро; За посочените суми предявените искове са основателни и следва да се уважат, след като се отмени решението на Х. окръжен с в частта, с която тези искове са отхвърлени до посочените размери. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основ ание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В процесният случай по отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК касаторът не формулира същински въпроси в граматически смисъл, а изброява практика на ВКС и ВС, включително задължителна за съдилищата, с препратки към правните си твърдения, поддържани по делото, възпроизведени подробно и в касационната му жалба, относно: условията за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, присъждането единствено на вноски с настъпил падеж в случаите, когато такава предсрочна изискуемост не е настъпила или не е доведена до знанието на кредитополучателя по времето и при условията, заявени от кредитора в исковата му молба, редовността на връчването по реда на чл. 47 от ГПК, начина на сформиране на ГЛП по договорите за кредит и начина на съставяне и описване в договорите на методиката за изчисление и за изменение на лихвите по кредита. Само това е достатъчно за недопускането на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото както се посочи, съобразно задължителната за съдилищата практика на ВКС, обективирана в т. 1 от ТРОСГТКВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, а Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, а непосочването на правен въпрос е достатъчно за недопускане на касационно обжалване. В допълнение следва да се посочи, че както и да бъдат уточнявани и конкретизирани сочените от касатора като относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК правни твърдения, за които се твърди да съставляват материалноправни и процесуалноправни въпроси, дори и да бъдат прередактирани именно като въпроси въз основа на главното, съдържащо се в тях и в свързаните с тях подробни оплаквания на касатора в жалбата му – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК /правомощие, каквото касационният състав и няма/, същите биха били относими към правилността на обжалваното решение, като зависещи изцяло от конкретните установени по делото обстоятелства, а не изискващи принципни, абстрактни отговори по приложение на правни норми, като общи правила за поведение на правните субекти, каквито са п равните въпроси. На свой ред правилността на решението подлежи на преценка едва при допуснато касационно обжалване и в следващото такова допускане производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет проверка само на наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Същото се отнася до изложеното относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – правен въпрос, поставен именно като въпрос липсва, налице са правни твърдения на касатора, изложени като оплаквания, относими към правилността на решението, но не и съставляващи правни въпроси по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Отново и само в допълнение следва да се посочи, че дори същите твърдения на касатора да бъдат прередактирани като правен въпрос, по отношение на него не би бил налице соченият допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, доколкото въззивният съд в решението си е съобразил произтичащото от сочената практика на СЕС, свое задължение служебно да извърши проверка относно наличието на неравноправни клаузи, изложил е своите съображения кои от приложимите в отношенията между страните уговорки в процесните договор и допълнителни споразумения приема за такива, и не ги е приложил, като в същото време е изложил мотиви и в насока на това защо приема за приложими и прилага другите уговорки между страните, които не са засегнати от такъв порок. Все в този смисъл, като е счел, че от вече приетите по делото заключения на ВЛ, при изключване в отношенията между страните на неприложимите, поради нищожност клаузи и прилагане на останалите, може сам да определи размерите на дължащите се от касатора суми, и като се е позовал на конкретно приети от него за приложими варианти на изчисляване на дълга измежду изложените от ВЛ в техните заключения, съдът сам е формирал изводите си по същество относно размерите, до които предявените срещу касатора искове са основателни, а правилността на тези му изводи в случая е извън предмета на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Твърденията на касатора в жалбата му, съдържаща и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за обратно то, са несъответни на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му и на отразените в тях решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на съда, поради което въпрос с такова съдържание не би съставлявал и годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. По наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, освен изложеното по-горе и относимо към изискванията за формулирането на правни въпроси, които да са годни да послужат въобще като общо основание за допускане на касационно обжалване, разяснени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. следва да се посочи, че точният смисъл на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от същото тълкувателно решение. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая е видно от самото изложение на касатора и от начина, по който са формулирани всичките му въпроси, основани на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК в началото им /с твърдение че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната задължителна такава, обективирана в тълкувателни решения, и с практиката на СЕС/, че по отношение на тях самото наличие на съдебна практика, която не се налага да бъде променяна, като създа дена поради неточно тълкуване и/или осъвременявана, още повече пък когато тази практика е на касационната съдебна инстанция, и е налице и задължителна за съдилищата такава на ВКС и ВС по същите въпроси, изключва възможността въобще за наличие на именно този допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на всички шестнадесет въпроса на касатора, отнесени от него към наличието на този допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но с твърдението, че отговорите им, дадени от въззивния съд противоречат на задължителна практика на ВКС и на ВС, и на практика на ВКС, този критерий всъщност не е налице дори и само поради това, че по същите въпроси е налице такава практика, същата не е противоречива и/или остаряла с оглед променените обществени условия, но е актуална, а ако и доколкото по същите въпроси такава противоречива практика е била налице, същата е преодоляна по задължителен начин с цитираните и от самия касатор, тълкувателни решения на ВКС, постановени в материята и приложени от въззивния съд по делото. Дори и по някаква причина да се приеме обратното, въпреки че не е налице основание за това, то така формулирани, въпросите на касатора са относими изцяло към правилността на отделни изводи на съда, основани на конкретно приетите за установени по делото обстоятелства и тяхното значение за основателността и/или неоснователността на твърденията, и възраженията на страните, респ. – за основателността/неоснователността на предявените искове, и съответно са такива относно правилността на обжалваното решение по съществото на спора, която правилност обаче отново не може да бъде проверявана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а е предмет на евентуално последващо такова по чл. 290 от ГПК, и след допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В допълнение по тази част от изложението на касатора /шестнадесетте въпроса, основани на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК/, следва да се посочи и следното: Първият въпрос на касатора от тази група не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, защото отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснена с т. 1 от ТРОСГТ КВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Приемането на въззивния съд, основано на тълкувателни решения на ОСГТК № 4/18. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. и № 8 от 02. 04. 2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. относно възможността потестативното право на кредитора да обяви и доведе до знанието на длъжника предсрочната изискуемост на кредита и в заповедното производство, чрез подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, и в неговото продължение – исковото такова, чрез подаването на искова молба по чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК, е евентуално /факултативно/. Главният мотив на съда да приеме за установено по делото, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита е нейното обявяване и довеждането и до знанието на ответника още преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /м. октомври 2017 г./ и преди депозирането на исковата молба, а именно – още през месец май-юли същата година /към който момент според съда и по изложени от него съображения, е бил осъществен и обективният елемент на същия фактически състав – била е налице забава в плащанията на касатора по кредита/, а останалите му съображения в тази насока са изложени под изричното условие, че са валидни само ако хипотетично се приеме, че правото на кредитора не е упражнено по заявения от него в исковата му молба начин, и в соченото от него в същата време. По изложените съображения същото се отнася за шестият, седмият, осмият и от тринадесетият до шестнадесетият включително, въпроси от тази група. Вторият въпрос на касатора от тази група не съответства на действителното съдържание на изводите на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция – съдът е отрекъл приложимостта в отношенията между страните на всички уговорки, за които е приел, че водят до непропорционално утежняване положението на длъжника и се явяват неравноправни, съответно – нищожни, или им липсва валидно договорно основание, включително по отношение на начина на олихвяване, наказателните надбавки и други утежняващи положението на длъжника уговорки, базирани на приети за неприложими по делото отделни анекси и/или погасителни планове, поради което и въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същото и по изложените съображения се отнася до деве тия въпрос от тази група. Несъответен на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите му към обжалваното решение, е и петият въпрос от тази група, който предпоставя нередовност на връчването чрез нотариус по чл. 47 от ГПК, докато същото в случая и по изложени вече съображения, е прието от въззивния съд за редовно. Въпросите с номера трети, четвърти, десети, единадесети, дванадесети /последните три от които са и изцяло хипотетични/, и тринадесети /извън вече посоченото за последния по-горе/ от тази група, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото същите и предпоставките им не са обсъждани от въззивния съд в мотивите му, съответно – не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, а процесуален въпрос във връзка със задължението на съда за такова обсъждане и съответстващо му оплакване в касационната жалба, не са формулирани. В обобщение и в заключение следва да се посочи също, че дори и да бъдат разглеждани, като поставени не в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК /наличието на която по изложените съображения не е налице по делото/, а в тези на т. 1 или т. 2 от същия законов текст, изхождайки от твърденията на касатора в началото им за разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС и СЕС, по отношение на шестнадесетте въпроса на касатора, не би бил налице който и да било и от тези два, други допълнителни селективни критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, тъй като според настоящия касационен състав произнасянето на въззивния съд по тях, видно от изложеното в мотивите към решението му и в настоящите мотиви, е изцяло съобразено, както с цитираната практика на ВКС, включително задължителната за съдилищата такава, обективирана в приложимите по делото две тълкувателни решения, така и с практиката на СЕС. Не е налице и претендираната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1, предл. 3 от ГПК. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай се претендира очевидна неправилност на решението, поради неговата явна необоснованост, като от страна на касатора се критикуват конкретни изводи на съда относно това защо приема за нуждите на определянето на размера на процесния дълг, като приложим определен, конкретен вариант /втори/ от съответното заключение на ВЛ по ССЕ, докато според касатора същият вариант е неприложим, а приложим е друг такъв, при различни параметри на олихвявянето на дълга. Видно от възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд, последният е изложил подробни съображения защо кредитира именно възприетият от него вариант на заключението на ВЛ и използваните там параметри, и от същите мотиви в тази им част не е видна никаква явна необоснованост на изводите на съда. Напротив – възприемането или оборването на същите изводи като правилни /обосновани/ или неправилни /необосновани/ изисква нарочен и задълбочен анализ на всичко, изложено от съ да досежно възприетият от него начин на изчисляване на дълга и към определената от него, релевантна дата за това, в светлината и на всички твърдения, възражения на страните и обяснения на ВЛ по делото, което изключва възприемането на твърдението на касатора, че решението е очевидно неправилно, поради явната му необоснованост. Само по себе си изложеното не сочи на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира обжалваното въззивното решение в случая да е очевидно неправилно. При така изложеното обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация не претендира такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение