Определение № 113 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4056/2021 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Х. Р. като пълномощник на Т. П. Д. срещу въззивно решение № 265039, постановено на 26.07.2021 г. по в. гр. д. № 883/2021 г. по описа на Софийски градски съд, II-Д въззивен състав, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново по същество, с което е допуснато извършването на съдебна делба между М. П. Д. и Т. П. Д. при равни квоти на следния недвижим имот: апартамент № 6 с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], в седеметажна сграда с идентификатор ****, на втори надпартерен /трети/ етаж, със застроена площ 84 кв. м., заедно с прилежащото му избено помещение № 9 и таванско помещение № 1 и 7,83 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху имота. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. предвижда ли законът отклонение от прилагането на правилата на чл. 266 ГПК в първата фаза на делбеното производство, по отношение на установяване дяловете в съсобствеността; сочи се противоречие с определение № 885/29.06.2011 г. по гр. д. № 1724/2010 г. и определение № 148/01.02.2011 г. по гр. д. № 1117/2010 г. на четвърто г. о.; 2. дължи ли съдът произнасяне по направено искане за определяне на привременна мярка до приключване на делбеното производство; следва ли да даде указания за уточняване на петитума на това искане; поддържа се противоречие с определение № 129/22.02.2010 г. по ч. гр. д. № 54/2010 г. на четвърто г. о., определение № 196/14.05.2021 г. по ч. гр. д. № 1674/2021 г. на трето г. о. и определение № 184/13.03.2013 г. по ч. гр. д. № 50/2013 г. на трето г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК М. П. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване в тази част не са налице, като съображенията за това са следните: М. П. Д. е предявила срещу Т. П. Д. иск за делба на наследствен недвижим имот. Ответницата не е подала отговор на исковата молба. По делото е установено, че наследодателят на страните П. Д. е починал през 2004 г. Негови наследници по закон са съпругата му Н. Д. и три дъщери /страните и Н. К./. Видно от нотариален акт № 86/20.09.2013 г. за дарение на недвижим имот, Н. Д. и Н. К. са прехвърлили на М. Д. и Т. Д. собствените си 6/8 ид. ч. от делбения апартамент. Майката е починала през 2015 г. Първоинстанционният съд е приел, че между страните липсва съсобственост, поради което е отхвърлил иска за делба. Във въззивното производство е представен акт за женитба № 123/31.01.1960 г. между П. и Н. Д. Видно от нотариален акт № 41/1965 г. Н. Д. е призната за собственик въз основа разпределение от ОС на ЖСК „Пирински еделвайс“. Съдът е приел, че доказателствата са допустими предвид неизпълнението на задължението на районния съд да изготви доклад и да даде указания на страните по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК. Въззивната жалба на М. Д. е съдържала оплакване за неизготвяне на доклад от първоинстанционния съд. С обжалваното въззивно решение е прието, че имотът е представлявал СИО на общите наследодатели. След смъртта на П. Д. неговата 1/2 ид. ч. от процесния апартамент е била наследена от преживялата съпруга и дъщерите му при равни квоти. Страните са придобили и общо 6/8 ид. ч. на основание договор за дарение или са съсобственици при равни квоти. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия процесуалноправен въпрос. Въззивният съд е разполагал с правомощията по т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, които е изпълнил. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и неизпълнението им съставлява нарушение на съдопроизводствените правила – основание за приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК при надлежно въведено с въззивната жалба оплакване в тази връзка. Именно такава е и настоящата хипотеза, при която събраните във въззивното производство доказателства са били допустими и относими за изясняване на спора. Вторият въпрос е свързан с направеното от ищцата – ответник по касация искане за заплащане на обезщетение за лишаването й от ползване в размер на 360 лв. месечно, считано от датата на предявяване на исковата молба до „извършване на делбата“. Същото действително може да се квалифицира като искане за определяне на привременна мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК, по което липсва произнасяне. Не е направено обаче искане за допълване на първоинстанционното решение от ищцата, която е имала интерес от него, за да получи определяне на такава мярка. Горното обосновава отказ за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Такива не произтича директно от мотивите на обжалвания съдебен акт. Ответницата по касация не е направила искане за разноски, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение