Определение № 731 от 13.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4302/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. К. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1098 от 22.07.2022 г. по гр.д.№ 1180/ 2022 г., с което след като е отменено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 9529/ 2020 г., е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията" /ГДИН/ иск за заплащане на сумата 6 505,60 лева, представляваща обезщетение за 107 дни неползван от ищеца допълнителен платен годишен отпуск, полагащи му се за положен извънреден труд през периода 25.02.2003 г. - 31.12.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.06.2021 г., до окончателното й изплащане, като Т. К. е осъден да заплати на ГДИН 100 лв юрисконсултско възнаграждение. В приложено към жалбата изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поставя процесуалноправните въпроси „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила?" и „Допустимо ли е въззивния съд да преиначава, да тълкува превратно събрани по делото доказателства /свидетелски показания и експертиза/, събрани в хода на първоинстанционното производство или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да премълчава или игнорира?". Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна ГДИН оспорва касационната жалба с доводи по същество, без да взема становище по наличие на предпоставките за допускане на касационния контрол. Съдът намира жалбата за допустима, а са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд приел за установено, че за процесния период ищецът изпълнявал длъжността „надзирател" в Затвора в [населено място], като полагал труд на смени по график при 8, 12 и 24-часови дежурства при сумирано отчитане на работното време на тримесечие. Средно на месец всеки надзирател в затвора имал 7-8 дежурства, съответно 23 броя за тримесечието. В затвора се работило на 24-часови смени, като преди всяко дежурство имало период на встъпване, а след него - период на сдаване. Работещите следвало да се явят на работа не по-малко от 15 минути преди встъпване, което означавало, че сутрин не по-късно от 07,45 часа следвало да бъдат там, тъй като имало време за подготовка за дежурството, а след това в 8 часа бил инструктажът, който продължавал около 10-15 минути. След това всеки дежурен отивал към съответния пост, като се извършвало приемане на поста. На другия ден сдаването на поста ставало не по-рано от 08,30 часа, защото сдаващият служител не си тръгвал, докато новият служител не приеме поста. Минималната продължителност на едно 24-часово дежурство реално била 24,45 часа. Отделно надзирателите осъществявали охрана на външно охраняем пост, наричан „болница", като дежурството било 12-часово, но реално продължавало най-малко 13 часа, тъй като съответният надзирател следвало да яви в затвора не по-късно от 30 минути преди дежурството, а сдаването на поста отнемало около половин час. На такъв пост всеки надзирателят имал по минимум едно дежурство на месец или минимум три на тримесечие. Извън тези дежурства в затвора имало учебна програма и се провеждали лекции и стрелби, които били задължителни. Минималната продължителност на тези занятия била минимум 1 час, като всяка седмица имало минимум по една лекция по учебен план, съответно 4 лекции за месеца. Стрелбите били 2, 3 или 4. За всички дежурства надзирателите нямали право да напускат поста си и по време на хранене били на разположение, като по всяко време можело да бъдат извикани за съдействие. Работните графици за исковия период били унищожени поради изтекъл срок на съхранение на архива, но по данни от ведомостите за работни заплати назначеното по делото вещо лице направило извод, че за положения през процесния период извънреден труд на ищеца се полага допълнителен отпуск от 12 дни годишно и общо за този период 107 дни, който не му бил заплатен при прекратяване на служебното правоотношение. Стойността на дължимото обезщетение възлизало на 6 505,60 лв. При тези фактически установявания от правна страна съдът приел, че правото на допълнителен отпуск по своето естество съставлява компенсация за положен от съответния държавен служител извънреден труд. При условията на чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР 2006 г. (отм.) и чл.212 ал. 5 т.2 ЗМВР 1997 г. (отм.), компенсацията за положен извънреден труд до 50 часа на отчетен период била парична, а над 50 часа - допълнителен отпуск. Законът изрично забранявал този отпуск да се компенсира с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение. От датата на прекратяването възниквало право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск. Прекратяването на правоотношението между ищеца и ответника било установено по делото, но за възникване на твърдяното от ищеца право той следвало да докаже също, че през процесния период е положил извънреден труд, подлежащ на компенсиране с допълнителен платен годишен отпуск. По делото обаче не били събрани доказателства за отработените от него работни смени като брой, продължителността на всяко дадено дежурство, както и периода на полагане. Събраните по делото свидетелски показания били доста общи и лишени от конкретика, те не установявали в достатъчна степен релевантните за спора факти. Тези факти не се установявали и от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, защото то не съответствало на свидетелските показания. Свидетелят заявил в показанията си, че през всяко отчетно тримесечие в затвора се давали както 12, така и 24-часови дежурства, а вещото лице правило изчисления, според които до 30.06.2007 г. надзирателите са давали 12-часови дежурства, а впоследствие - 24-часови. Затова дадените през процесния период дежурства като брой и часова продължителност не били установени по несъмнен начин. При тези мотиви на инстанцията по същество, процесуалноправният въпрос „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила?" обуславя обжалваното решение. Основателен е и доводът на касатора, че той е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 305/ 27.06.2012 г. по гр.д.№ 1110/ 2011 г., IV г.о, ВКС, поради което по този въпрос е налице и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по него касационното обжалване следва да бъде допуснато. Останалите доводи на страните ще бъдат обсъдени при разглеждане на жалбата по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд