Определение № 11 от 12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 559/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал.3 т.1, вр. чл. 288 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. Б., Л. Г. ,Т. А. ,Р. С. и М. Я. чрез пълномощник адв.И. С. рещу определение №119 от 09.04.2010г по ч.гр.дело № 264/2010г г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено определение от 09.11.2009г за връщане на искова молба по насрещен иск в часта, с която занапред, считано от предявяването на иска, се претендира обезщетение на основание чл. 31 ал.2 от ЗС В изложението по допускане на касационно обжалване се поддържа противоречие между даденото от въззивен съд разрешение и практика на ВКС, счита ли се предявяването на иск по чл. 31 ал.2 от ЗС за писмено поискване, равнозначно ли е то на покана по смисъла на чл. 81 ал.2 от ЗЗД. Приложени са определение № 184 от 10.03.2009г на ВКС, Іг.о ,произнесено по реда на чл. 288 от ГПК за недопускане до касационно обжалване на друго решение ,както и решение №2254 от 22.09.1972г по гр.д. 1602/1972г на Іг.о на ВС, решение №696 от 26.09.2009г І г.о на ВКС ,решение № 504 от 08.07.2005г І г.о на ВКС ,реш. № 1037 от 10.04.1979г ,реш. № 163 от 20.03.2002г на І г.о на ВКС, отразяващо константното в съдебната практика разбиране ,че исковата молба съставлява покана да позващия съсобственик и от получаване на препис от нея обезщетение се дължи. Основанието по чл. 280 ал.1 т. 2 от ГПК се навежда по този въпрос. Частната жалба е депозирана в срок от легитимирани лица След преценка,Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че е не налице основание за допускане на касационно обжалване Поставеният в изложението материалноправен въпрос няма отношение към предпоставките за допустимост на иска ,който касаторите са предявили. По общо правило исковия ред е предвиден за защита на накърнени материални права,които са възникнали и поради това законът изисква ищецът да ги посочи в обстоятелствената част на своята искова молба. Освен процесуалното си значение ,исковата молба за заплащане на обезщетение от ползващия вещта съсобственик има също и правното значение на покана, но от това не следва възможност искът по чл. 31 ал.2 от ЗС да се основе това свое материално значение при предявяването си, т.е като със същия иск се претендира обезщетение за бъдеще време. Недопустимостта на подобен иск произтича от общите принципи на гражданския процес и въпросът дали недопустимата искова претенция ще има значението на покана при последващите отношения ,ако препис от нея е бил връчен ,е въпрос по основанието на възможен последващ иск по чл. 31 ал.2 от ЗС, но не е въпрос, решаващо поставен при обжалването на настоящето определение .Приложената съдебна практика не подкрепя тезата за допустимост на процес по така предявения от касаторите иск, в нито едно свое решение Върховен съд на РБ и ВКС не е формирал практика в смисъл, че искът по чл. 31 ал.2 от ЗС може да бъде предявен за присъждане на обезщетение занапред, считано от датата на предявяването му насетне, доколкото исковата молба има значението на покана до съсобственика .Също така ,никое от приложените съдебни решения №2254 от 22.09.1972г по гр.д. 1602/1972г на Іг.о на ВС, решение №696 от 26.09.2009г І г.о на ВКС ,решение № 504 от 08.07.2005г І г.о на ВКС ,реш. № 1037 от 10.04.1979г ,реш. № 163 от 20.03.2002г на І г.о на ВКС не са положителен пример за подобна практика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.