Определение № 253 от 18.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 2218/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. Н, С. С. Н и С. С. Н. срещу решение № 2232 от 03.12.2014г. по гр.д. № 3428/2014г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 3749 от 28.05.2014г. по гр.д. № 8504/2013г. на Софийски градски съд, с която исковете с правно основание чл. 282,ал.3 и ал.5 КЗ са отхвърлени като неоснователни за горниците над 96 000 лева до 140 000 лева за всеки един от ищците, ведно със законната лихва, считано от 10.04.2011г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касаторите, съдът не е определил справедлив размер на обезщетението, тъй като не е отчел в достатъчна степен задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, въведени с ППВС № 4/1968г. Ответникът по жалбата, С. „Н б н б а з“, твърди липса на основания за допускане на касационен контрол по чл.280 ГПК и неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че отговорността на сдружението възниква пряко от закона и е функционално зависима от отговорността на деликвента, за който има сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Съдът е приел за доказани всички факти относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Според съда обезщетението трябва да е съразмерно с вредите и да отговаря както на конкретните данни по делото, така и на обществените представи за справедливост при съпоставянето му с други случаи по аналогични казуси, така че за по-тежки случаи да се присъди по-високо обезщетение и обратно. Въззивният съд не е намерил пострадалият да е допринесъл с поведението си за настъпване на вредоносния резултат в степен, по голяма от 20%, поради което е определил на ищците да бъде присъдено увеличено по размер обезщетение в размер на по 96 000 лева, като е отчел съпричиняването и наличието изцяло на покритие на сумите от определения лимит по § 27, ал.2 ПРЗ на КЗ. В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като касаторът поставя следната група материалноправни въпроси, които счита, че са решени в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: /1/ Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ, освен с принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.226 КЗ, предвид динамиката на нормата съобразно § 27 ПРЗ на КЗ?; /2/ Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени?; /3/ Как следва да се прилага принципа на справедливост при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя и за спазване на този принцип следва ли да се отчете лимита на отговорност към датата на настъпване на събитието; съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип и изискванията, установени в практиката по чл. 290 ГПК, установила съобразяване на размера на обезщетенията с ежегодно нарастващите нива на застрахователно обезщетение?; /4/ Неотчитането на допълнителен критерий (освен въведените с ППВС № 4/68г.) на динамичните промени в съществуващата икономическа обстановка, чиито израз са нарастващите нива на застрахователно покритие, съставлява ли пропуск при отчитане на критериите в пълнота, който се отразява на правилното приложение на принципа на справедливост?; /5/ Фактът, че за пълно аналогични претенции, при безспорно доказани търпени морални вреди и само положителни предпоставки при отчитане и на въведения като задължителен допълнителен критерий – лимита на отговорност, води до присъждане на обезщетения в по-висок размер, установява ли несправедливост при определяне на размера на обезщетенията, без съобразяване на лимита? При тези обстоятелства при присъждане на обезщетения в по-нисък размер при действащ по-висок лимит от такива при напълно аналогични случаи, които са по-високи по размер, въпреки по-ниския лимит, представлява ли очевидно нарушение на принципа на справедливост, при неотчитане на лимита в първия случай?. Касаторът поставя и следната група въпроси, които счита, че са решени в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС: /1/ Нарушен ли е принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, като при определяне на обезщетението за морални вреди, като еквивалент на търпените вреди, не са съобразени в достатъчна степен задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968г., като не са съпоставени действително претърпените вреди със задължителните критерии?; /2/ Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД с действително претърпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?; 3/ Нарушен ли е материалният закон, като съдът не отчита начина на настъпване на увреждането – неочаквано и несвоевременно настъпила смърт, по мъчителен и жесток начин с увреждания във всички области на тялото, като един от критериите при определяне на размера на обезщетението?; /4/ Нарушен ли е материалният закон, като съдът не отчита лимита на отговорност на застрахователя, като един от критериите от съществено значение при определяне на размера на обезщетението?; /5/ При установяване и гарантиране на лимити, до които застрахователите отговарят, лимита или икономическите условия са водещи при определяне на размера на обезщетението?; и /6/ Нарушен ли е материалният закон при присъждане на значително по-ниско обезщетение за напълно аналогичен случай за събитие, настъпило при установен значително по-висок лимит? Всички формулирани от касатора въпроси касаят приложението на залегналия в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне на размера на неимуществените вреди и критериите, от които следва да се изхожда при прилагането му, вкл. дали застрахователните лимити отразяват обществено – икономическите и социалните условия в страната и тяхната динамика. Следва да се отбележи, че втората група въпроси, така както са формулирани – за нарушение на материалния закон, не могат да обусловят допускането на касационния контрол, тъй като са относими към правилността на акта, която не е предмет на разглеждане в селективната фаза по допускане на касационния контрол. Дори обаче да се приеме, че и по отношение на тези въпроси е налице общото основание за допускане на решението до касация, липсват наведените от касаторите допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1–т.3 ГПК спрямо всички поставени въпроси. Наличието на задължителна практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, води до невъзможност да бъде проявен критерият по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Не е осъществено и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по същество въззивният съд е постановил акта си съобразявайки указанията на ВКС относно приложението на принципа за справедливост, дадени, като в ППВС №4 / 1968г., така и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения. Апелативният съд е определил размера на обезщетението, отчитайки момента на настъпване на смъртта на наследователя на ищците – 10.04.2011г.; възрастта му – 55г. и тази на ищците към същия период; средната продължителност на живота в страната, степента на родство между лицата и вида на съществувалите между същите взаимоотношения, характеризиращи се с близост и постоянство; обстоятелството, че са живели заедно и починалият е бил стълб на семейството; тежкото приемане на смъртта от страна на неговите деца и неблагоприятното отражение на последните върху тяхното емоционално състояние; степента и продължителността на търпените вреди и техните последици, обстоятелството, че ищците и пострадалия са били пълнолетни лица, но зависими материално от починалия. Разбирането, че лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост, е застъпено в практиката на ВКС по чл.290 ГПК, като въззивният съд е съобразил икономическите отношения към датата на деликта, чийто израз са застрахователните лимити. Дадените с ППВС № 4/1968г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по посочения въпрос. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича не от неточното прилагане на закона, поради трудности по приложението на установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, а от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд