Определение № 3054 от 30.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1101/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Ц. Ц. срещу решение № 64/05.03.2025г. по в.т.д. № 555/2024г. на Варненски апелативен съд, I състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №150 от 23.07.2024г. по гр.д. № 338/2023г. на Окръжен съд – Разград, е отхвърлен предявеният от С. Ц. Ц. срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на майка ѝ Р. Николова Ц. при ПТП, настъпило на 30.12.2022г., за разликата над присъдения размер от 100 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Касационната жалбоподателка счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, в занижен размер, без да се съобрази емоционалната връзка, лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и увеличеният инфлационен индекс. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска до пълния предявен размер от 150 000 лв. Претендира и присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационната жалбоподателка поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за достъп до касация, като сочи като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД и да ги съпостави реално с доказателствата по делото? 2/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий? 3/ Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? 4/ Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с установения в чл.52 от ЗЗД принцип? 5/Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл.52 от ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната? 6/Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва? 7/ Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните? 8/ Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението? По въпроса по т.1 касаторката твърди противоречие на обжалваното решение с ППВС №4/23.12.1968г., ППВС №4/25.05.1961г., решение №179/29.01.2016г. по т.д. №2143/2014г. на ВКС, I т.о., решение №217/22.12.2016г. по т.д. №3402/2015г. на ВКС, II т.о., решение №174/27.10.2016г. по т.д. №2960/2015г. на ВКС, I т.о., решение №56/04.05.2017г. по т. д. № 3584/2015г. на ВКС, II т.о.; по въпросите по т.2 и т.3 – с ППВС № 4/23.12.1968г., решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о.; решение № 95/24.10.2012г. по т. д. №916/2011г. на ВКС, I т. о., решение №154/30.10.2012г. по т.д. №807/2011г. на ВКС, II т.о., решение №142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014г. на ВКС, I т.о.; по въпроса по т.4 – с ППВС №4/23.12.1968г., определение №2751/05.06.2024г. по гр. д. №3793/2023г. на ВКС, III г.о., решение №205/26.11.2010г. по т.д.№218/2010г. на ВКС, IІ т.о., решение №178/12.11.2013г. по т.д. № 458/2012г. на ВКС, I т.о., решение №233/20.12.2016г. по т.д.№3586/2015г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №124/14.07.2016г. по т.д. №2056/2015г. на ВКС, I т.о., решение №104/19.02.2024 г. по гр.д. №902/2023г. на ВКС, III г.о.; по въпросите по т.5 и т.6 – с решение №1/27.03.2012г. по гр. д. №1106/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №196/12.07.2011г. по гр. д. №1724/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №526/03.02.2012г. по гр. д. №681/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №676/18.01.2011г. по гр. д. №1707/2009г. на ВКС, III г.о., решение №390/08.01.2013г. по гр. д. №920/2011г. на ВКС, IV г.о., решение №9/07.03.2011г. по гр. д. №406/2010г. на ВКС, I т.о., решение №431/20.12.2011г. по гр. д. №455/2011г. на ВКС, III г.о., решение №356/23.01.2014г. по гр. д. №3041/2013г. на ВКС, III г.о.; по въпросите по т.7 и т.8 – с решение №331/04.07.2011г. по гр.д. №1649/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №36/24.03.2014г. по т.д. №2366/2013г. на ВКС, II т.о., решение №92/22.02.2011г. по гр. д. №1863/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №126/09.05.2011г. по гр. д. №421/2009г. на ВКС, IV г.о. решение №217/09.06.2011г. по гр. д. №761/2010г. на ВКС, IV г.о. По всички въпроси касационната жалбоподателка въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Ответникът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, [населено място], оспорва жалбата, като твърди, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното въззивно решение е правилно. Претендира и присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на майка ѝ вследствие на процесното ПТП, възлиза на 150 000 лв. При определяне размера на обезщетението решаващият съд е съобразил като относими възрастта на загиналата към момента на настъпване на смъртта, възрастта на ищцата, установените в процеса близки отношения с майка ѝ. Съобразил е обстоятелството, че ищцата е запазила емоционалната привързаност към своята майка, макар да не е живеела в едно домакинство с нея, а е имала собствено семейство, отчел е внезапното и травматично прекъсването на тази емоционална връзка, икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и нивата на застрахователното покритие. За неоснователно е приел въведеното от ответното дружество възражение за съпричиняване. Взел е предвид и факта, че застрахователят е заплатил обезщетение в размер на 50 000 лева, поради което е присъдил сума в размер от 100 000 лева като остатък от справедливия пълен размер на обезщетението. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросите по т.1, т.2, т.4, т.5, т.6 и т.8 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са свързани с приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същите са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по 432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, обективирана в цитираното от касационната жалбоподателка ППВС №4/23.12.1968г., и доразвита в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – цитираните от касаторката, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение №121/09.07.2012г. по т.д. №60/2012г. на ВКС, II т.о., решение №28/09.04.2014г. по т.д. №1948/2013г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д. №3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №79/11.07.2016г. по т.д. №1508/2015г. на ВКС, I т.о. и други, според които понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението в случай на причинена смърт съдебната практика възприема възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съгласно постоянната практика на ВКС, при прилагането на критерия по чл.52 от ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите нямат самостоятелно значение, но следва да бъдат взети предвид при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост /в този смисъл са цитираните от касационната жалбоподателка решение №217/20.12.2017г. по т.д. №990/2017г. на ВКС, II т.о., решение №83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т. д. №916/2011г. на ВКС, I т. о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о. и други/. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил възприетите в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост. В обжалваното решение са съобразени съществувалите приживе на починалата много близки отношения с ищцата, емоционалната привързаност, изграждана през целия съзнателен живот на дъщерята. Отчетени са нейните негативни изживявания по повод внезапната смърт на майка й Р. Николова Ц., обстоятелството, че и към настоящия момент дъщерята С. Ц. Ц. не е преодоляла загубата на своята майка. Съобразени са данните от заключението на съдебно – психологическата експертиза за разгръщане на стресова реакция с високо ниво на безпокойство, тревожност, усещане за уязвимост и загуба. Апелативният съд е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към датата на деликта – 30.12.2022г., като по този начин, противно на твърдението на касаторката, е отчел социално - икономическите условия в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната и постоянна практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставеният в т.3 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Той няма характера на въпрос по тълкуването и прилагането на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполага преценка на доказателствата по делото и пряк отговор дали изводите на въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението са правилни. Въпросът по т.7 от изложението касае задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК. Същият е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него също не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касационната жалбоподателка решение №331/04.07.2011г. по гр. д. №1649/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №36/24.03.2014г. по т. д.№2366/2013г. на ВКС, II т.о., решение №92/22.02.2011г. по гр. д. №1863/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №217/09.06.2011г. по гр. д. №761/2010г. на ВКС, IV г.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 60155/16.08.2021г. по гр.д. №3441/2020г. на ВКС, IV г.о., решение №72/25.06.2018г. по гр.д. №1934/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №247/06.01.2020г. по гр.д. №540/2018г. на ВКС, III г.о., решение №52/07.06.2017г. по гр.д. №3463/2016г. на ВКС, I г.о. и други, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, а следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Във всички случаи съдът не може да постановява решението си въз основа на предположения или то да е необосновано, без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото. Той е длъжен да обсъди всички изявления и доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по съществото на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В настоящия случай, в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по оплакванията на страните относно размера на присъденото обезщетение и обстоятелствата, които го обуславят, като е съобразил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Несъгласието на касационната жалбоподателка с фактическите изводи на въззивния съд е относимо към оплакването за евентуална необоснованост на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК. При наличие на практика на ВС и ВКС, в съответствие с която въззивният съд се е произнесъл, е изключено приложното поле на въведените от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответното дружество не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото не са представени доказателства за уговарянето и заплащането на такова в полза на представляващия дружеството адвокат. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд