Определение № 1183 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4782/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 252 от 11.07.2022 г. по гр.д.№ 365/ 2022 г., с което е прогласена нищожността на решение на Русенски районен съд № 400 от 01.04.2022 г. по гр.д.№ 5088/ 2021 г. поради липса на изискуемата от закона форма. Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол твърдение за очевидна неправилност на този акт - чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Според него тази неправилност се състои в неправилното разбиране на съда, че формата не е спазена, макар да е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Като основание за допускане на касационното обжалване повдига и правен въпрос, който при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъде уточнен в следния смисъл: нищожно ли е съдебно решение, подписано от съдия с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно. Ответната страна „Електроразпределение - Север" АД, гр.Варна, оспорва касационната жалба с доводи по същество, без да взема изрично становище по наличие на основанията за допускане на касационно обжалване. Съдът намира касационната жалба за допустима, а основателно е и искането за допускането й до разглеждане по същество. Въззивният съд констатирал, че е сезиран с жалба от „Електроразпределение -Север" АД гр.Варна, против решение № 400 от 01.04.2022 г., постановено по гр.д.№ 5088/ 2021 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от дружеството против В. Д. иск за установяване на вземане в размер на 6 236,39 лв, представляваща V част от общо задължение за неплатена електрическа енергия за периода 07.11.2016 г.- 13.01.2021 г., 98,74 лв.- лихва за забава за периода 23.04.2021 г.- 18.06.2021 г., както и за разноските по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 4030/ 2021 г. на Русенски районен съд. Посочил, че според чл.269 ГПК трябва да извърши служебно проверка на валидността на решението и при тази проверка констатирал, че обжалваният съдебен акт е нищожен, тъй като първоинстанционният съд не е спазил изискванията за форма на съдебното решение по чл.235 ал.4 ГПК. Нормата изисквала изготвянето на съдебното решение в писмена форма, а обжалваният акт бил изготвен в електронна форма, подписан с електронен подпис и изпратен на въззивната инстанция на хартиен носител със заверка по чл.102а ал.4 ГПК с характер на официален препис на документа. Макар чл.102а ГПК да уреждал електронната форма за извършваните процесуални действия и издаване на актове, законът запазил изискването крайните актове на съда /решения, определения, разпореждания/, да се създават и в още една форма - писмена, като този писмен акт следвало да бъде подписан материално от всички съдии взели участие в постановяването му, съгласно чл.236 ал.3 ГПК. Нормата на чл.102а ал.1 ГПК била обща, касаеща всички актове и процесуални действия на съда, а тези на чл.235 ал.4 ГПК и чл.236 ал.3 ГПК били специални и касаещи само крайния акт на съда, затова било налице изключението по чл.102а ал.1 пр. последно ГПК и електронната форма не била достатъчна за валидността на акта. Ако не била спазена писмената форма със саморъчен мастилен подпис на съдията, който го е постановил, решението се явявало нищожно. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно". Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност" предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. В случая жалбоподателят излага съображения за неправилно приложение на закона, които са различни от хипотезата на очевидна неправилност и които не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Поради това касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То обаче следва да бъде допуснато по повдигнатия от касатора и уточнен от съда правен въпрос, който въззивният съд е разрешил, давайки му положителен отговор. Законът обаче не дава ясен отговор на този въпрос, а практика по прилагането му не е налице, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд