Определение № 1143 от 30.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4880/2015 г.
ВКСIII гражданско отделение30.11.2015 г.
Диспозитив
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2959 от 4.05.2015г. по в.гр.д. № 1479 по описа за 2014г. на Софийски градски съд в обжалваната част. УКАЗВА на касатора К. Д. И. от [населено място] район В. кв.П. [улица], че следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 500 лева /петстотин лева/ и да представи документ за това в канцеларията на съда в 7-дневен срок от получаване на съобщението, като в противен случай касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане. С. внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва за насрочване. ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Мотиви
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от К. Д. И. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. против въззивно решение № 2959 от 4.05.2015г. по в.гр.д. № 1479 по описа за 2014г. на Софийски градски съд, касаеща частта с която частично е отменено решение от 1.08.2013г. по гр.д. № 3663/2010г. на Районен съд София досежно предявения иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД за сумата над 4 254.22 лв. до 25 000лв. и вместо това е поставено друго, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от К. Д. И. против [фирма] [населено място] иск за заплащане на мораторна неустойка по чл.28 раздел от договор по нотариален акт № 22 от 30.01.2004г. т.І рег. № 0354 д.№ 17/2004г. за забавено изпълнение в периода 11.06.2006г. до 11.04.2008г. за задължение за изграждане и предаване на апартаменти с № 7, №8 на етаж трети и апартамент № 4 на етаж втори, както и на по 2/5 ид.ч.от гаражи № 3 и № 4, находящи се в [населено място] в сградата на [улица] за сумата над 4 254.22 лв. до 25 000лв., предявен като частичен с пълен размер от 55 000лв. Независимо, че е възприел извода на първоинстанционният съд за основателност на предявения иск по чл.92 ал.1 ЗЗД, въззивният съд го е уважил частично, в посочената част въз основа на данъчната оценка на обектите, които ответникът се е задължил да построи и предаде, описани в пункт Б, 1.1 да 1.5 от договора /които са с площ от 339.93 кв.м., равняваща се на 1/4 от цялата разгърната застроена площ от 1 358 кв.м./. Присъдената сума е изчислена като ¼ от сумата 170 168.50лв.,съставляваща данъчната оценка по сключения между страните договор по нотариален акт № 22 от 30.01.2004г. Като сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, касаторът желае да се допусне касационно обжалване по въпроса: „Следва ли съдът, когато искът е доказан по своето основание, да определя размера на неустойката по своя преценка или следва да назначи експертиза”. Счита, че даденият от въззивния съд отговор е в противоречие с приетото в постановено по чл.290 ГПК решение № 133 от 18.06.2014г. по гр.д.№ 5247/2013г.на ІІІ г.о. и в решение № 1379 от 30.07.2002г. по гр.д.№ 1710/2003г.на ІІІ г.о. без задължителен характер, съгласно които когато искът е доказан по основание, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма данни за неговия размер. В тази хипотеза е длъжен да определи размера или по своя преценка, или като назначи експертиза. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: Поставеният въпрос за начина, по който следва да се определи размера на неустойката, отговаря на изискванията за годно общо основание за допустимост, доколкото е свързан с решаващите мотиви на съда. По същия следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, защото е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената практика. Съгласно същата – доколкото неустойката по естеството си представлява съглашение между две или повече лица, което цели да обезпечи изпълнението на друго задължение, то размерът й се определя по волята на тези лица. Нормата на чл.92 ЗЗД има диспозитивен характер и страните са свободни да определят както задължението, при неизпълнението на което ще се дължи неустойката, така и нейният размер. В случая в чл.28 раздел ІV от сключения с н.а. № 22 от 30.01.2004г. договор страните са се споразумели, че „в случай на забава на приемателя – строител при изграждането и предаването на сградата и готовите обекти по уговорения в настоящия договор ред, същият дължи неустойка в размер на 0.02% на ден върху пазарната стойност на съответния обект, но не повече от 10%”. Следователно постигнатата между страните договорка е за изчисляване на неустойката въз основа на пазарната цена на съответния обект, а въззивният съд я е определил въз основа на данъчната. Мотивиран от гореизложеното, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение