Определение № 1496 от 28.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А. Х. против решение № 149 от 30.03.2023 г., постановено по въззивно гражданско дело № 627 по описа за 2022 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260176 от 14.07.2022 г. по гр. д. № 641 по описа за 2021 г. на Пернишкия районен съд в частите, с които на основание чл. 127, ал. 2 СК упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете С. М. С. /родено на 29.09.2014 г./ е предоставено на неговия баща М. Б. С., при когото е определено и местоживеенето му.

Касаторът твърди, че решението на Пернишкия окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Желае да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради неговата очевидна неправилност и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е вещо лице, което е участвало при разглеждането на спора пред предходна съдебна инстанция, да бъде определено за вещо лице и да изготвя експертиза и за следваща съдебна инстанция по същия спор? Прилага ли се забраната на чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК по отношение на вещите лица, взели участие в предходна съдебна инстанция в същото качество – с оглед на препращането към разпоредбата на чл. 196, ал. 1 от ГПК?

2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в решението си наличието на противоречия в приетите по делото доказателства и в частност експертни заключения? Необходимо ли е да бъдат изложени мотиви защо се кредитират данните от едното експертно заключение, а се игнорират констатациите на друго? При наличието на противоречиви констатации в приетите по делото експертни заключения, длъжен ли е съдът да приложи разпоредбата на чл. 203, изр. 2 от ГПК?

3. Задължен ли е съдът да направи пълна и задълбочена проверка относно поведението и личностните качества на новия партньор на всеки от родителите? В случай че са налице данни за вредно поведение на някой от тях, следва ли съдът да изследва по задълбочено съответното лице?

4. Следва ли разпоредбите в българския Семеен кодекс относно значението термините „упражняване на родителски права“ и „право на лични отношения“ да се тълкуват съобразно дефинициите в чл. 2 на Регламент (ЕС) 2019/1111 относно родителската отговорност, право на упражняване на родителски права и право на лични отношения:

• „родителска отговорност“ означава всички права и задължения, отнасящи се до личността или имуществото на дете, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или на споразумение, пораждащо правни последици, включително правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето;

• терминът „право на упражняване на родителски права“ включва правата и задълженията за полагане на грижа за личността на детето, и по-специално на правото да се определи мястото на пребиваване на детето;

-„право на лични отношения“ означава права на лични отношения с дете, включително на правото да се отведе детето за определен период от време на място, различно от неговото или нейното обичайно местопребиваване“;

и по-специално има ли задължение българският съд, когато постоянното местопребиваване на единия от родителите е в чужбина, да се произнесе и служебно по иск по чл. 127а от СК или правото на родителя титуляр на родителските права или на правото на лични отношения произтича пряко от Регламент (ЕС) 2019/1111?

Касаторът твърди, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За останалите три въпроса поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по третия въпрос се сочи противоречие с ППВС № 1/1974 г., решение № 174 от 08.01.2021 г. по гр. д. 3448/2019 г. на IV ГО и решение № 244 от 23.10.2018 г. по гр. д. 1434/2018 г. на IV ГО.

М. Б. С. не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Производството е образувано по искова молба на А. А. Х., която е сезирала съда с искане на основание чл. 127, ал. 2 от СК да й бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето С. М. С., местоживеенето му да бъде определено при нея, като бъдат определени подходящ режим на лични отношения на бащата М. Б. С. с детето и дължимата от бащата месечна издръжка. Предявила е и искане на основание чл. 127а, ал. 2 от СК да бъде дадено разрешение, заместващо съгласието на бащата, за издаване на задграничен паспорт на детето, и за пътуване на детето, придружавано от своята майка, извън пределите на Република България до Германия и другите страни от ЕС, както и до С., до навършване на пълнолетието. Съдът е установил от фактическа страна, че страните са родители на малолетното дете С. М. С., родено на 29.09.2014 г. от тяхното фактическо съжителство в периода 2013 - 2016 г. От събраните писмени и гласни доказателства е установено, че през първите няколко години след раждането на детето основните грижи за него са били полагани от майката. От 2018 г., когато тя е заминала да работи в Германия, до момента на приключване на устните състезания, за С. се грижи неговият баща. Той може да осигури добри битови и финансови условия за отглеждане на детето, което било привързано към баща си и баба си по бащина линия. По делото са назначени няколко експертизи, като според заключението на приетата от първоинстанционния съд съдебно-психологична експертиза, изготвена от вещото лице М. В. Г., детето демонстрира силна привързаност към бащата, но не се открива родителско отчуждение от майката. Детето заменя фигурата на биологичната майка с втората съпруга на баща му – Г. С., поради това че тя полага ежедневни грижи за С.. Той проявява емоционална студенина към майка си, за преодоляването на която е необходима ангажираността й в ежедневието на детето. Според вещите лица А. П. А. и В. С. П., изготвили комплексната съдебно-психологична и психиатрична експертиза, назначена от първоинстанционния съд, детето е отчуждено от майката и негативната промяна на отношението му спрямо нея се дължи на поведението на бащата и неговото семейство. Вещите лица са посочили, че не би било добре за детето да бъде изведено от страната, в която е свикнало, тъй като то се е адаптирало в средата на бащата и неговата втора съпруга и всяка промяна би била стресираща за детето. От друга страна са констатирали негативно влияние на съпругата на бащата върху С.. От протокол от м. юли 2021 г., изготвен от социален работник, присъствал по време на срещите на майката А. Х. с детето по първоначално определените от съда привременни мерки, е установено, че взаимоотношенията между тях протичали свободно и били съпроводени с игри до момента, в който в стаята нахлула Г. С., която нападнала физически майката А. Х. пред детето. След този момент отношението на С. се променило и той започнал да страни от майка си.

Първоинстанционният съд е съобразил, че битовите и хигиенните условия за отглеждане, с които родителите разполагат, са еднотипни. И двамата родители желаят да се грижат за детето, притежават родителски капацитет, както и необходимите финансови ресурси (бащата работил по трудов договор, а майката - при своя годеник във фирма за онлайн търговия на уреди с транспортни дефекти). Взел е предвид възрастта и пола на детето, както и привързаността му към бащата, при когото живяло през последните четири години. Посочил е, че бащата получава подкрепа от своите родители ежедневно при отглеждането на детето. Установено е, че физическата и емоционална връзка на детето с майката била нарушена, поради което е необходимо да се осигури възможността на детето да общува с майка си в спокойна обстановка, като се възстанови и доверието между родителите. Съобразил е, че детето се чувства сигурно при баща си, а преместването при майката би му причинило психически дискомфорт. Посочил е, че единствено Г. С., с която бащата съжителства, оказва негативно въздействие върху детето. Въпреки това първоинстанционният съд е приел, че към момента бащата е по-пригодният родител за отглеждане на детето и е предоставил упражняването на родителските права на него. Определил е разширен режим на лични контакти на майката с детето, като е задължил бащата лично и без присъствието на втората му съпруга да съпровожда детето до адреса на майката А. Х. за осъществяване на тези контакти. Определил е размер на дължима от майката издръжка и е отхвърлил претенцията по чл. 127а, ал. 2 СК.

А. Х. обжалвала първоинстанционното решение, като въззивният съд, препращайки на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, е счел фактическата обстановка за изяснена. Във въззивното производство е била назначена двойна съдебно-психологична експертиза, изготвена от вещите лица М. В. Г. и Ц. В. Д.. Изводите в даденото от тях заключение са сходни на приетите в първоинстанционното производство експертизи. Вещите лица са посочили, че към момента поради активното присъствие и грижите от страна на бащата, той е изградил по-ясна преценка относно емоционалните реакции и поведението на детето. Разстройството на привързаността на детето към майката не е резултат от синдром на родителско отчуждение от страна на бащата, а от чувство на несигурност във взаимоотношенията с майката поради дългия период, в който не общували след заминаването на майката за Германия. Съдът е съобразил, че в дома, в който детето живее, са осигурени нужните условия за неговото отглеждане и че то се чувства добре там. Въз основа на заключението по приетата експертиза и събраните пред първата инстанция доказателства, въззивният съд също е намерил, че бащата е родителят, който е по-подходящ към момента да упражнява родителските права по отношение на детето. Ето защо е потвърдил първоинстанционното решение.

В изложението си касаторът твърди, че така постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, без да конкретизира в какво се състои претендираният порок. От съдържанието на въззивното решение обаче не се констатира прилагането на отменена правна норма, на превратно прилагане на правна норма в нейния противоположен смисъл или на груби нарушения на правилата на формалната логика и на основополагащи принципи на гражданския процес. Ето защо касационно обжалване на това основание не следва да се допуска.

Първият въпрос на касатора се основава на обстоятелството, че въззивният съд не е уважил искането за отвод на вещото лице М. Г. В. и е приел експертизата, в която е участвала. Основанието за отвод според касатора се състои в това, че тя е изготвила експертизата, приета пред първата инстанция. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос съответства на практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 13 от 27.07.2023 г. по т. д. №2754/2022 г. на I ТО. Според тази практика няма законова пречка вещо лице, чието заключение е прието в първоинстанционното производство, да бъде назначено от въззивния съд за изготвяне на допълнително заключение по делото. Съгласно чл.196, ал.1 от ГПК разпоредбите на чл.22, ал.1 ГПК, регламентиращи основанията за отвод на съдия, се прилагат съответно за вещите лица. Хипотезите в т.5 на чл.22, ал.1 ГПК не следва да се прилагат буквално по отношение на вещите лица, които за разлика от съдията не решават правния спор между страните, а дават заключение по конкретен въпрос по делото, когато са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др., като експертизата е доказателство, което решаващият съдебен състав преценява заедно с всички останали доказателства. Основание за отвод на вещо лице би било негово участие в делото, но само ако то е от естество, водещо до извод за липса на обективност и безпристрастност при изготвяне на експертизата /например участие като съдия при решаването на делото в друга инстанция/. Ето защо по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

По втория въпрос практиката на ВКС е в смисъл, че при наличие на противоречиви експертни заключения на вещи лица съдът е длъжен да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото заключение /например- решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 7493/2013 г. на II ГО/. В случая обаче поддържаното от касатора противоречие в заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи се отнася единствено до въпроса за наличието или липсата на синдром на родителско отчуждение на детето от неговата майка. Според вещите лица А. П. А. и В. С. П. в отношенията между тях се проявява родителско отчуждение, докато другите експерти по делото М. В. Г. и Ц. В. Д. посочват, че е налице разстройство на привързаността на детето към майката. Въпреки това разминаване в констатациите на вещите лица, което се отнася само до степента на влошаване на отношенията между майка и дете, експертите достигат до едни и същи крайни изводи, че детето се чувства сигурно в дома на баща си и неговото семейство, че е силно привързано към тях, че връзката с майката следва да бъде възстановена чрез нейното постепенно включване в ежедневието на детето, както и че промяната на местоживеенето му би му създала психически дискомфорт. Именно на тези общи крайни изводи на вещите лица се е позовал въззивният съд Ето защо соченото противоречие не е решаващо за изхода на спора, поради което не е било необходимо съдът изрично да посочи и да се мотивира каква е степента на разстройство на отношенията между майката и детето.

Третият въпрос касае задължението на съда да направи проверка на качествата на лицата от най-близкото обкръжение на родителите при спор относно упражняване на родителски права. По въпроса е формирана практика на ВКС, включително цитираните от касатора решения, според която при спор относно упражняване на родителски права съдът изследва и социалното обкръжение на родителя - хората, сред които детето ще расте и оформя житейски мироглед и навици. Съдът е длъжен да извърши преценка на бита, нравите, схващанията и манталитета на лицата, които влизат в обкръжението на родителя - членовете на семейството, в което живее или ще живее детето в бъдеще с родителя си; неговите познати и хората, с които постоянно дружи или работи, а когато след развода родителите са сключили нов брак или са установили фактическо съжителство, то съпругът или съжителят на родителя се явява лице от най-близкото обкръжение на детето. Препращайки към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, въззивният съд не е пропуснал да съобрази неблагоприятното въздействие на поведението на втората съпруга на М. С.. Счел е обаче, че съвкупната преценка на всички други обстоятелства, определящи най-добрия интерес на детето съгласно постановките на ППВС № 1/1974 г., налагат предоставянето на родителските права на бащата.

Четвъртият въпрос е теоретичен и не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на съда, свързани с обжалваемия предмет. Искане по чл. 127а, ал. 2 от СК е било предявено, отказът е бил обжалван с въззивната жалба и въззивният съд съответно се е произнесъл. Ето защо не е необходимо да се обсъжда дали е имал служебно задължение за произнасяне по искането с правно основание ч.127а, ал.2 от СК, без да има въззивна жалба в тази част. Освен това въззивното решение относно искането по чл.127а, ал.2 от ГПК не е обжалвано, а и не подлежи на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 2, т. 3, предл. 5-то от ГПК.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,