Определение № 1933 от 30.06.2023 г. на ВКС по д. № 622/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд Пловдив/ОС/ по гр.д. №1577/22 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, [населено място] срещу касатора осъдителен иск по чл.79 ЗЗД за сумата от 11 289,53 лв., представляваща стойност на консумирана ел. енергия и начислена цена за достъп до разпределителната мрежа за м.09.2018 г., за описания по делото и в решението обект на потребление – цех в [населено място], Пловдивско, ведно с мораторната лихва за периода 11.10.18 -30.11.21 г. в размер на 3 512,30 лв., законната лихва върху главницата от исковата молба и сторените деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени правните въпроси от предмета на спора: Кой е длъжник по вземането за цена на доставена енергия за битови нужди съгл. разпоредбите на ЗЕ? Кой следва да се счита за ползвател на енергия – собственикът или ползвателят на имота? Прилагат ли се чл.116, б.“б“ и чл.115, б.“ж“ ЗЗД по отрицателния установителен иск за недължимост на вземането, с предявяването на който ищецът – длъжникът се позовава на погасителна давност и за вземането ответникът- кредитор не е снабден с изпълнителен лист? Намира, че този въпрос е решен в противоречие с р. по т.д. №200/19 г. на второ т.о. на ВКС. Освен това по същия въпрос е било допуснато касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1,т.3 ГПК по гр.д. №720/22 г. на четвърто г.о. на ВКС. Друг въпрос, който касаторът поставя в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е: Следва ли да намерят приложение чл.116, б.“б“, предл.2 и чл.117 ЗЗД за вземането на кредитор в случаите на отхвърлен отрицателен установителен иск на длъжника за недължимост на вземането за периодични плащания? Касаторът развива и подробни съображения за очевидна неправилност на въззивното решение, поради прилагане на закона в неговия противоположен смисъл и грубо нарушение на правилата на формалната логика. Излага съображения по същество на спора за значението на влязлото в сила решение по отрицателния установителен иск/ОУИ/ на длъжника спрямо осъдителния иск на кредитора, за обхвата на формираната СПН и за погасителната давност, като счита, че ОУИ на длъжника не прекъсва погасителната давност за вземането на кредитора. По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи предявения осъдителен иск въззивният съд е приел, че с вл. в сила решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д. №1416/20 г., с което е потвърдено р. по гр.д. №16467/18 г. на Пловдивски районен съд, е отхвърлен предявеният от ответника по настоящото дело срещу ищеца по настоящото дело отрицателен установителен иск за същото вземане. Това влязло в сила съдебно решение е задължително за настоящия съд на основание чл. 297 ГПК. Налице е съдебна практика, с която се приема, че решението по иск за установяване недължимост на суми, се ползва със сила на пресъдено нещо и въз основа на него в зависимост от резултата би могъл да се направи извод, че вземането на кредитора не съществува, или съществува / Решение № 133 от 26.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 133/2011 г., II т. о., ТК/. Затова в случая – при отхвърления с вл. в сила решение ОУИ, ОС приема за доказано по делото, че именно ответникът е титуляр на партидата и задължено лице като клиент за процесния обект на потребление на ел. енергия, както и че дължимата от него сума за консумирана електроенергия през м. септември 2018 г. за обекта на потребление - посочения цех в Пловдивска област, е в размер на претендираната с осъдителния иск главница от 11 289, 53 лв.Според данните от фактурата, представена по делото пред РС, тази сума е следвало да бъде заплатена в срок до 10.10.2018 г. Неоснователно е възражението на ответника за погасяване на вземането на ищеца по давност. Задължението е за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД и за него се прилага тригодишна погасителна давност. Тази давност обаче не е изтекла, защото фактурата за вземането е издадена на 30.09.2018 г., падежът на задължението е 10.10.2018 г., настоящото исково производство е образувано на 01.12.2021 г., а в хода на производството по гр. д. № 16467/2018 г. на Пловдивски районен съд, образувано на 18.10.2018 г. и приключило с влязло в сила решение на 31.05.2021 г., докато е траел съдебният процес относно вземането, на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД давност не е текла. Така се налага изводът, че предявеният осъдителен иск е основателен и доказан и като такъв следва да се уважи. Тези изводи съответстват на посочената в решението на ОС и в изложението на касатора практика на ВКС. В практиката на ВКС – соченото от ОС р. по т.д. №133/11 второ т.о., р. по гр.д. №4251/17 г. на четвърто г.о., опр. по ч.гр.д. №361/21 г. на първо г.о.- последователно и непротиворечиво се приема, че е налице идентитет между отрицателния установителен иск и положителния установителен иск за собственост досежно обема на защитаваното с тях субективно материално право, което прави по-късно предявеният иск – в отделно производство или по реда на чл.211 ГПК, недопустим (определение №330/05.07.2016г. по ч.гр.д.№2108/2016г. на IV г.о. на ВКС). Забраната да се образува второ дело по същия правен спор, с която се изключва възможността за постановяване на различни решения по спора, е приложима при наличие на пълен субективен и обективен идентитет между делата, като обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяване на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува (решение №154/03.07.2018г. по гр.д.№4251/2017г. на IV г.о. на ВКС). Соченото от касатора р. по т.д. №200/19 г. на второ т.о. на ВКС се отнася най-вече за частичния иск и е неотносимо към случая. С решението по соченото от касатора гр.д. №720/22 г. по правния въпрос: Прилагат ли се чл. 116, б. "б" ЗЗД и/или чл. 115, б. "ж" ЗЗД по отрицателен установителен иск за недължимост на вземане, с предявяването на който ищецът (длъжникът) се позовава на погасителна давност и за вземането ответникът (кредиторът) не е снабден с изпълнително основание? - е прието че „погасителната давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника. Основанието за спиране по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД не изисква други условия. Длъжникът може да се позове на давност, изтекла в хода на делото, но такъв довод е винаги неоснователен. Предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен“. В мотивите за този извод е прието, че „в общия случай по чл. 124, ал. 1 ГПК решението, с което ОУИ е отхвърлен, не е изпълнително основание, но на кредитора принадлежи преценката дали ще се довери на добросъвестността на длъжника (очаква длъжникът да зачете съдебно признатото вземане и да изпълни доброволно) или предпочита да предяви насрещен осъдителен иск, за да породи решението и изпълнителна сила. В обобщение, буквалното тълкуване по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД е правилното – погасителната давност не тече, докато трае процесът относно вземането“. „ Длъжникът може да се позове на погасителна давност, изтекла в хода на процеса по предявения ОУИ ( чл. 235, ал. 3 ГПК ), но този му довод е винаги неоснователен. .. Съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД, погасителната давност се прекъсва с предявяване на иск или възражение (за прихващане или задържане) или искане на започване на помирително производство, а ако искът, възражението или искането не бъдат уважени, давността не се смята за прекъсната. Случаят на предявен положителен или осъдителен иск за вземането е сходен със случая на предявен ОУИ ( чл. 46, ал. 2 ЗНА ). Поради това и по аналогия от чл. 116, б. "б" ЗЗД следва да се приеме, че предявеният ОУИ за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. От прекъсването започва да тече нова давност и новият срок е всякога пет години ( чл. 117 ЗЗД ). Срокът има за начало приключването на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в сила решение за отхвърляне на ОУИ за вземането“. В подобен смисъл са и изложените от въззивния съд съображения за спирането на давността по време на процеса за вземането по ОУИ. Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по поставените въпроси, поради което не се установява осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Наличието на практика на ВКС по въпросите на касатора, на която въззивното решение съответства изключва осн. по чл.280, ал.1,т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.