Определение № 4225 от 25.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3979/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, подадена от И. Т. М. и И. В. М., против решение № 4358 от 04.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 6986/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което, след отмяна на решение № 4214 от 08.03.2024 г. по гр.д. № 43586/2023 г. по описа на СРС, са отхвърлени предявените искове от И. и И. Маркови против П. В. П. за установяване на правото им на собственост въз основа на придобивна давност на припадащата се на ответницата П. В. П. 1/2 ид. части от апартамент № 29, находящ се в [населено място]. [жк], вх. А, ет. 8, с идентификатор [№], с площ 47,87 кв.м., с принадлежащо избено помещение №28, ведно с 2,2622 % ид.ч. от сградата, заедно със съответно право на строеж върху терена.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Оспорват изводите на съда, че И. М. е държател на имота. Оспорват и изводите, че не се установява демонстриране на владението против П. П.. Поддържат, че е налице обективна невъзможност за демонстриране на своенето на имота пред П. П..

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат, че решението следва да бъде допуснато до касация поради това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по такива, които имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържат още, че решението е очевидно неправилно. Посочват следните въпроси като правни:

1. Владелец или държател се явява последващият съпруг на съсобственик на имот, по отношение принадлежащата част на имота на предишния съпруг и настоящ съсобственик на същия имот, придобит по време на първо сключения брак?

2. Как следва да се манифестира явността на владелеца по отношение на невладеещия съсобственик, който е с неизвестен адрес и в чужбина?

3. Представлява ли извънсъдебно признание на иска по чл.79 ЗС изпратената от невладеещ съсобственик покана за заплащане на наем, удостоверяваща факта на отказ за достъп до имота?

4. Дадената дефиниция за критериите на „обективната невъзможност за манифестиране пред съсобственика“, изразена в решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2015 г., I г. о., решение № 17 от 1.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г., ІІ г. о., решение № 60141 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1720/2021 г., II г. о. следва ли да се прилага и по отношение на роднините на невладеещия съсобственик, за да бъде налице „обективната невъзможност за манифестиране пред съсобственика“?

5. Понятието „обективната невъзможност за манифестиране пред съсобственика“, последователно изразено в решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1919/2015 г., I г. о., решение № 17 от 1.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г., ІІ г. о., решение № 60141 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1720/2021 г., II г. о., намира ли приложение за външен на съсобствеността владелец?

Депозиран е отговор на касационната жалба от П. В. П., представлявана от адвокат К., с който се заявява неоснователност на искането за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. По същество поддържа, че решението е правилно и законосъобразно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищци по иска за защита на право на собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да отмени първоинстанционното решение, въззивният състав е приел за безпротиворечиво установено, че процесният недвижим имот- апартамент - бил закупен на 05.03.1992 г. по време на брака между И. М. и П. М., че с решение от 28.10.1993 г. гражданският брак между И. М. и П. М. /по настоящем П./ бил прекратен, като по споразумение на страните ползването на семейното жилище било предоставено на съпруга М., както и че след прекратяването на брака ответницата била заминала да живее в чужбина, като страните не поддържали контакт помежду си.

От събраните по делото показания на свидетеля А. съдът установил, че след напускането на П. П. на семейното жилище през 1992 г. И. М. заживял с И. М. в процесния апартамент, като и до днес живеели там. Съдът е посочил, че И. М. е допусната да живее в апартамента от И. М., а не е завладяла имота. Приел е, че по делото не били събрани доказателства И. М. да е манифестирала намерението си да свои вещта спрямо ответницата. Приел е още, че И. М., като съсобственик, не бил демонстрирал с едностранни действия по явен и недвусмислен начин промяната в намерението си да държи имота като свой, които действия да са достигнали до знанието на П. П.. Съдът е посочил, че не се установява по делото обективна невъзможност за демонстриране на владението пред П. П.. От събраните в хода на производството свидетелски показания както на свидетелите на страната на ищеца /А. и Г./, така и на свидетеля на страната ответницата /А./ съдът установил, че страните, макар да не са поддържали контакт, са имали възможност да комуникират помежду си. От показанията на св. А., които съдът кредитирал като достоверно дадени при съобразяване разпоредбата на чл. 172 ГПК, се установявало, че М. знаел къде живеят роднините на П., че имали и обща роднина /вуйна/. Обстоятелството, че П. е напуснала пределите на страната, не водело до извод за обективна невъзможност М. да предприеме действия да се свърже с нея и да демонстрира настъпилата промяна в намерението и завладяването на правата й. Съдът е посочил, че показанията на св. А. за отблъскване владението на П. П. са преразказ на думи на ищеца М.. Съдът е посочил, че обективна невъзможност за манифестиране на владение е изключение, което не следвало да се прилага разширително, а единствено за случаи, при които се установявало, че съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения. За тези свои изводи съдът се е позовал на практика на ВКС и е посочил, че фактите по делото не можели да бъдат свързани с дадените разяснения за наличие на обективна невъзможност да се манифестира завладяването на правата на съсобственика. На следващо място съдът е посочил, че по делото не се установявали действия, чрез които И. М. да е манифестирал по категоричен и недвусмислен начин промяна в своето намерение да държи спорната вещ като своя. За да подкрепи този свои извод, съдът се е позовал на показанията на свид. А., съгласно които през 2021 г. ищецът отишъл до [населено място], срещнал се е със сестра на П. и я е помолил за личния номер на последната, за да се свържат във връзка с апартамента. Съдът е посочил, че тези показания се подкрепяли от дадените пред въззивната инстанция по реда на чл. 176 ГПК обяснения на И. М.. Същият потвърдил неизгодните за него факти, че в периода 2019 г. - 2020 г. е ходил в [населено място], за да търси контакт с П. П., както и че се срещал със сестрата на П. П.. Предвид изложеното съдът е приел, че по делото не се установявало през 2012 г. М. да е демонстрирал владение върху имота. Извършените от ищеца ремонти, както и плащане на данъци, съдът е възприел като действия по обикновено управление на съсобствената вещ във връзка с нейното ползване и запазване. Съдът е извел краен извод, че ищците не доказват твърдението си да са владяли и придобили в собственост по давност процесния имот. Предвид гореизложените фактически и правни изводи, съдът е приел извод за недоказаност на предявения иск за установяване на съществуването на право на собственост върху процесния имот в полза на ищците, придобито по давност. При така формираната воля въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил изцяло предявения иск за защита на право на собственост.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Първият поставен въпрос в изложението към касационната жалба / Владелец или държател се явява последващият съпруг на съсобственик на имот, по отношение принадлежащата част на имота на предишния съпруг и настоящ съсобственик на същия имот, придобит по време на първо сключения брак? / не е обуславящ изводите на съда. Това е така, защото съдът не е извел извод за това, че И. М. е държател на имота от факта, че е последващ съпруг на съсобственик, а от обстоятелството, че същата е допусната в имота от съсобственика- свой съпруг, не е доказала превръщането на своята фактическа власт във владение- чрез доказване своене на имота и съответно не е демонстрирала пред ответницата своето отношение на собственик към имота. По изложените съображения касационният състав приема, че първият поставен въпрос в изложението към касационната жалба не е правен и не предпоставя допускане на обжалваното решение до касация.

Вторият, четвъртият и петият въпроси, касаят обективната невъзможност да се демонстрира владение пред съсобственик –съвладелец. Съдът е обсъдил твърдение на ищците, че е налице обективна невъзможност за демонстриране на своенето от тяхна страна на имота по отношение на ответника като невладеещ съсобственик и е приел, че от данните по делото не може да се направи извод за такава невъзможност. Неколкократно в своята практика ВКС е разяснявал, че завладяването на частите на останалите съсобственици и промяната в намерението трябва да се манифестира пред тях, освен ако това е обективно невъзможно, като такава хипотеза може да се приеме за установена, когато невладеещият съсобственик е напуснал пределите на страната, адресът му е неизвестен, дезинтересирал се е от имота. В тези случаи практиката приема, че за да бъде осъществен фактическият състав на придобивната давност е достатъчно владеещият съсобственик да е изявил намерението си да свои целия имот за себе си по отношение на всички – чрез извършване на такива действия, които не оставят съмнение, че той упражнява фактическата власт за себе си, и за които всеки заинтересован може да узнае. В този смисъл са както цитираните от касаторите решения № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2015 г., I г. о., решение № 17 от 1.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г., ІІ г. о., решение № 60141 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1720/2021 г., II г. о., така и решение № 1 от 08.05.2019 г. по гр.д. № 231 / 2018 г. на I г. о. на ВКС и др. Тази практика се възприема и от настоящия съдебен състав и изцяло е съобразена от решаващия състав на СГС. Напълно в синхрон с възприетото тълкуване на „обективна невъзможност” за манифестиране на владение съставът на СГС е посочил, че ответницата има известен адрес, който ищците са можели да установят при полагане на усилие, чрез сестрата на ответницата, с която ищецът М. поддържал контакт. Отделно от това съдът е посочил, че ответниците не са имали поведение, което да може да бъде възприето като владение върху процесния имот- не са имали собственическо отношение, ясно отричащо правата на ответницата, а са осъществявали действия свързани с ползването на имота. Нямат обуславящо значение четвъртият и петият въпрос, в частта касаеща обективната невазможност да се демострира спрямо роднините на невладеещия собственик и приложението на обективната невъзможност да се манифестира за външен на съсобствеността владелец. Въззивният състав не е обсъждал демонстрирането на владение спрямо роднините на ответника, както и изрично е посочил, че ищцата М.- външна за съсобствеността- не е владелец на имота. С оглед изложеното касационният състав приема, че въззивният съд в пълно съответствие с практиката на ВКС е решил въпроса за обективната невъзможност за демонстриране на владение, а в останалата си част въпросите не са обуславящи обжалваното решение, поради което и не могат да послужат за селекцията на касационната жалба.

Третият въпрос, поставен в изложението към касационната жалба / Представлява ли извънсъдебно признание на иска по чл.79 ЗС изпратената от невладеещ съсобственик покана за заплащане на наем, удостоверяваща факта на отказ за достъп до имота? / не е обуславящ изводите на въззивния съд. Какъвто и отговор да даде на този въпрос настоящият състав, поканата, на която се позовават ищците, е отправена 2021 г. и дори и да представлява признание на факт, то считано от посочената година до предявяването на исковата молба пред съда давностният срок за придобиване на право на собственост върху имота обективно не е изтекъл. Ето защо този въпрос няма значение за правилността на обжалваното въззивно решение.

В изложението към касационната жалба касаторите са се позовали и на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касация. Това основание намира приложение, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава обосновка не е направена от касаторите. От друга страна практиката на ВКС по отношение на поставените въпроси е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 800 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 23.09.2025 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от П. П. на адвокат К..

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.