Определение № 2882 от 02.06.2026 г. на ВКС по д. № 1194/2026 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. С. срещу въззивното решение на Градски съд София/ ГС/ по гр.д. №11583/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от И. М. срещу касаторката иск по чл.240 ЗЗД за връщане на сумата от 10 000 лв., предоставена й по договор за заем между страните от 13.07.17 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК поставя като разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС четири процесуални въпроса относно задължението на въззивния съд да допусне до разпит своевременно поискан свидетел / свидетели/ при наведени доводи и оплаквания във въззивната жалба за неизясняване на делото от фактическа страна и необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция, която в нарушение на съдопроизводствените правила не е допуснала свидетеля; за задължението на въззивния съд да събере доказателства, които се събират и служебно, вкл. експертиза. В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК касаторката поставя въпроса: допустимо ли е със свидетелски показания да се доказват обстоятелства за действителната воля / на страните/, различна от заявената в договора за заем, както и симулативност? Във връзка с това основание се сочи, че въззивният съд е отхвърлил възражението й, че договорът за заем прикрива различно правоотношение, свързано с предварителния договор за учредяване на право на строеж от 20.03.17 г., без, в нарушение на процесуалните правила, да разпита сочения от нея като ответник по иска свидетел във връзка с възражението й за симулативност на договора за заем. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че с договор за заем от 13.07.20 г. ищецът и заемодател М. е предал в брой сумата 10 000 лв. на ответницата и заемател С., която с чл.3 от договора е поела задължение да върне заетата сума на по-ранната от две дати, както следва: а. В срок до 5 работни дни от получаването от заемателя на сума срещу прехвърлянето на трето лице на правото на строеж или собствеността върху първия от самостоятелните му обекти в сградата, която „П.“ Е. се е задължило да построи в собствения на заемателя недвижим имот – УПИ ***, индивидуализиран по площ и съседи в договора за заем, или б. в срок до две години от датата на подписване на настоящия договор. В чл.2 и 33 от договора са уговорени последиците от неизпълнение на задължението на дружеството – строител за изготвяне и одобряване на идейни проекти на жилищната сграда, както и санкция – неустойка в размер на 10 000 лв. и 3 000 лв. при неизпълнение на задължението му да подпише нот. акт за учредяване на суперфиция и при незапочване на строителството в тримесечен/ респ. шестмесечен/ срок от даване на строителна линия. Представена е и декларация от „П.“ Е. чрез управителя й –ищеца М., че няма никакви финансови и други претенции към ответницата С. по предварителния договор от 20.03.17 г., прекратен на 31.08.18 г. Въззивният съд е приел, че ответницата не е установила привидност на договора за заем по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД. Между предварителния договор за учредяване на право на строеж от 20.03.17 г. и договора за заем от 13.07.20 г. наистина има връзка, произтичаща от уговорката относно падежа на заемното задължение, но тя е недостатъчна за разкриване на симулативността на договора за заем в посочения от ответницата смисъл – като прикриващ плащането на неустойка от строителя по предварителния договор. Въззивният съд е изложил подробни съображения за липсата на правна и житейска логика дадената на заемателя сума да се квалифицира като неустойка, поради невъзникване на неустоечно задължение за строителя по предварителния договор в размер на заетата сума. ГС е отхвърлил възражението на ответницата по иска за ненастъпил падеж на заемното й задължение, като се е позовал на чл.3, б.б от заемния договор – изтичане на две години от сключването му. Отхвърлено е и възражението за прихващане на дължими суми по двата договора поради липса на идентичност на страните по тях / договорът за заем е сключен с физическото лице М., а не с дружеството – строител по предварителния договор/. При тези данни по делото и връзката между договора за заем и изпълнението на предварителния договор за суперфиция, обусловила падежа на заемното задължение, според констатираното и от въззивния съд, ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване по поставения от касаторката въпрос: допустимо ли е със свидетелски показания да се доказват обстоятелства за действителната воля / на страните/, различна от заявената в договора за заем, както и симулативност? Обжалването обаче следва да се допусне не на предложеното от касатора осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, а на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради възможно противоречие на решаващите изводи на въззивния съд, изложени в решението му и в определението по доказателствата №2387 / л.22 от делото/ с практиката на ВКС, която настоящата инстанция е длъжна да познава / съдът знае практиката си/ - напр. р. по гр.д. №1208/22 г. на трето г.о., р. по гр.д. №834/25 г. на трето г.о. и др. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.