Определение № 4062 от 30.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1675/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Г. Д., против решение № 101 от 03.02.2025 г. по в. гр. д. № 1938/2023 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260010 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 1918/2020 г. на Районен съд – Асеновград за отхвърляне на предявения от него против М. Н. Н., Н. Х. Н. и Н. Г. Д. отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК, че последните не са съсобственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. А., по предходен план УПИ (парцел) *-* и УПИ (парцел) *-* в кв. 19а по плана на селото, и в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение за отхвърляне на първоначално предявения от Н. С. М. против М. Н. Н., Н. Х. Н. и Н. Г. Д. иск по чл. 32, ал. 2 ЗС е постановено друго за разпределяне на реалното ползване на съсобствени помежду им 630/1210 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], общ. А., съответстващи на стар УПИ *-* в кв. 19а по ЗРП на [населено място].

В касационната жалба се излагат съображения, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части, както и обезсилването му по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС като недопустимо, и присъждане на разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационното обжалване с наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от наследниците на лице, което не е упражнявало фактическа власт върху имот, признало е чужди права, правото му на собственост е погасено и може ли да се приеме, че въпросният имот въобще е влязъл в наследствената маса. Позовава се противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС;

2. Следва ли съдът да обсъди противоречия в свидетелски показания във връзка с всички останали доказателства по делото, а преди всички и с писмени такива, и да посочи на коя група дава вяра и защо и следва ли да бъде обсъдено, че част от свидетелите са заинтересовани от изхода на делото по смисъла на чл. 172 ГПК и да се изложат мотиви защо съдът се доверява на техните показания. Поддържа противоречие с разрешенията по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 176 от 28.05.2011 по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., и решение № 50084 от 30.11.2022 г. по гр. д. № 3966/2021 г. на ВКС, II г. о.;

3. Следва ли съдът да се съобрази с твърденията на страните по делото и допустимо ли е сам да навежда такива. Твърди, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с приетото в решение № 26 от 13.03.2019 г. по гр. д. № 234/2019 г. на ВКС, III г. о.;

4. Следва ли съдът да формира волята си на база на предположения, като въпрос, разрешен в несъответствие с решение № 194 от 28.11.2023 г. по гр. д. № 887/2023 г. на ВКС, III г. о.;

5. Действията по облагородяване, стопанисване, обработване на недвижим имот и съответно отблъскването на опити за преговори за процесния имот и достъп до него квалифицират ли се като действия, демонстриращи намерение за своене. Текла ли е и изтекла ли е нова придобивна давност след 28.12.1999 г. и какво е значението на констативния нотариален акт и противопоставим ли е той, след като преди неговото съставяне придобивната давност вече е изтекла в полза на един от наследниците. Следва ли въобще да бъде демонстрирано намерение за своене, при положение че владението е настъпило в резултат на сключен между страните предварителен договор, и цената по него е платена. Навежда противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр. д. № 91/1996 г. на ВКС, I г. о., решение № 238 от 11.04.2000 г. по гр. д. № 1031/1999 г. на ВКС, I г.о., решение № 775 от 27.04.1999 г. по гр. д. № 1166/1998 г. на ВКС, V г. о., решение № 664 от 14.07.1994 г. по гр. д. № 178/1994 г. на ВКС, II г. о., решение № 2831/1979 по гр. д. № 1103/1979 г. на ВС, I г. о., решение № 91 от 02.07.2010 г. по т. д. № 713/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 2978/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 2384 от 3.12.1969 г. по гр. д. № 1816/1969 г. на ВС, I г. о., решение № 1343 от 28.11.2008 г. по гр. д. № 4391/2007 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1619 от 14.12.2000 г. по гр. д. № 640/2000 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 101 от 14.07.2015 г. по гр. д. № 891/2015 г. на ВКС, II г. о.;

6. Може ли да се приеме, че от встъпването във владение на имота през 1957 г. до съставянето на констативния нотариален акт за собственост, давността в полза на Г. Д. е изтекла, и ако е така, отправената до нотариус молба за съставяне на констативен акт може ли да се приравни на действителен отказ от собственически права върху недвижим имот, като въпрос, разрешен в противоречие с решение № 74 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 4588/2021 г. на ВКС, I г. о.;

7. Коментираната от въззивния съд кореспонденция с Община Асеновград е ли действие, което прекъсва давността. Посочва несъответствие на разрешението по този въпрос с решение № 43 от 13.05.2022 г. по гр. д. № 3941/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 304 от 04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г. на ВС, I г.о., решение № 164 от 26.01.2017 г. по гр. д. № 5800/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 376 от 12.02.2012 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, решение № 216 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 2182/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 83 от 08.10.2020 г. по гр. д. № 3878/2019 г. на ВКС, I г. о., и решение № 115 от 07.11.2018 г. по гр. д. № 3954/2017 г. на ВКС, I г. о., и

8. Какво е правното значение на изразената приживе воля на наследодателя имотите да останат след смъртта му на всеки един от наследниците по закон и в кои случаи тази воля може да бъде приравнена на предаване на владението, като се отчете обстоятелството, че общият за двамата братя наследодател е присъствал при сключване на договора за продажба от 1957 г. Посочва се несъответствие с решение № 166 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3950/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I г.о., и решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба Н. С. М., която излага доводи за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Другите участници по производството М. Н. Н. и Н. Х. Н. не са подали отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Производството е образувано по предявен от Н. М. срещу М. Н., Н. Н., В. Д. и Н. Д. иск по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределяне на реално ползване на съсобствен недвижим имот, представляващ УПИ *-* в кв. 19а с площ от 630 кв. м по предходния план на [населено място], общ. А., и част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри (КККР) на [населено място], целият с площ 1210 кв. м, обхващащ УПИ (парцел) *-* с площ от 630 кв. м и съседния УПИ (парцел) *-* с площ от 580 кв. м в кв. 19а по предходния (устройствен/ЗРП) план на [населено място], общ. А.. За обосноваване на искането са наведени в исковата молба и уточнението към нея фактически твърдения за възникнала между страните съсобственост върху частта от поземления имот по одобрената кадастрална карта, съответстваща на УПИ *-* в кв. 19а по плана на [населено място] на основание наследство и давностно владение, за което същите се легитимират с констативен нотариален акт № 139 от 28.12.1999 г., и придобиване на останалата част от имота, съответстваща на УПИ *-*, в собственост на В. Д. и Н. Д. по наследство. Претендира притежаването на 1/2 ид. част от собствеността върху спорния УПИ *-* по плана на [населено място] и по 1/4 ид. ч. за ответниците, като за М. Н. и Н. Н. в общ дял в режим на съпружеска имуществена общност.

В срока по чл. 131 ГПК Н. Д. и В. Д. са оспорили иска по чл. 32, ал. 2 ЗС и са предявили по реда на чл. 212 ГПК инцидентен отрицателен установителен иск за признаване, че Н. М., М. Н. и Н. Н. не са съсобственици на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. А., с площ 1210 кв. м. Същият е обоснован с твърдения за придобиването му в изключителна тяхна собственост, като по отношение на УПИ *-* на основание наследствено правоприемство от Г. Д., а по отношение на УПИ *-* - по наследство и придобивна давност, упражнявана първоначално от Н. М. (дядо на ищеца Н. Д.) и съпругата му Н. М. въз основа на предварителен договор за покупко-продажба от 1957 г., впоследствие от Г. Д. (баща на ищеца) и съпругата му В. Д., а след смъртта на Г. Д. – от съпругата му и техния син Н. Д. (ищци в производството). В хода на процеса ищцата В. Д. е починала и е заместена на основание чл. 227 ГПК от Н. Д..

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след преценка твърденията на страните и събраните доказателства, е приел за установено, че общият наследодател на страните – Д. М., починал през 1968 г. (20.02.1968 г.), е оставил за свои наследници двамата си синове – Н. М., починал през 1972 г., и С. М., починал през 1999 г. Проследил е наследственото правоприемство, като е установил, че понастоящем наследници на Н. М. са неговият внук Н. Д. (син на Г. Д.) и дъщеря му М. Н., а единствен наследник на С. М. е неговата внучка Н. М. (дете на неговата дъщеря Л. М.).

Прието е за установено от въззивния съд, че по одобрените със заповед № РД-18-5 от 31.01.2005 г. кадастрална карта и кадастрални регистри на селото двата самостоятелни урегулирани поземлени имота, представляващи УПИ *-* и УПИ *-* по предходен план на [населено място], са заснети като един общ поземлен имот с идентификатор ***. Ищецът Н. Д. е собственик на УПИ *-*, на който неговият наследодател Г. Д. е признат за собственик по наследство с нотариален акт № 267, том II, дeло № 686/1989 г.

По спорния въпрос относно собствеността върху УПИ *-* въззивният съд е изложил, че с констативен нотариален акт № 139, том II, дело № 1008/1999 г., наследниците на С. М. и Н. М. (двамата низходящи на общия наследодател Д. М.) - Л. М. и Н. М., както и Г. Д. и М. Н. (за която е установено, че по това време се е намирала в брак с Н. Н.), са признати за собственици по наследство и давностно владение. С оглед направеното от Н. Д. в отговора на исковата молба оспорване на същия, респ. на възникналата между страните съсобственост, въззивният съд е посочил, че съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 11/2012 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, негова е доказателствената тежест да обори доказателствената му сила, тъй като констативният нотариален акт относно принадлежността на правото на собственост по обстоятелствена проверка има обвързваща за третите лица и за съда сила и изводът на нотариуса относно принадлежността на това право има легитимиращо действие за признатия собственик. Във връзка с твърденията на ищеца за упражнявано от наследодателя му Н. М. и неговата съпруга давностно владение въз основа на предварителен договор от 1957 г., въззивният съд е посочил, че съгласно сключения в обикновена писмена форма договор за покупко-продажба на недвижим имот от 15.03.1957 г., С. М. е продал на Н. М. собствен парцел *-*, който е полагаема му се част от дворно място на баща им Д. М., за сумата от 1 000 лева, изплатена на три вноски според направеното записване на гърба на същия документ. Въззивното решение в частта, с която по искане на ответниците по отрицателния установителен иск е проведено производство по чл. 193 ГПК, в резултат на което е призната автентичността на този договор, не е обжалвано и е влязло в сила.

В тази насока е прието от въззивния съд, че по делото липсват доказателства този имот да е бил собственост на общия наследодател Д. М., който освен това към момента на подписване на предварителния договор е бил жив, поради което никой от синовете му (Н. М. и С. М.) не е придобил по наследство части от имоти или цели имоти. Изложил е, че подписването на такъв договор приживе на наследодателя може да се разглежда като неформална приживна делба, която може да послужи за основание за установяване на давностно владение. Приел е обаче, че е без значение дали Н. М., а впоследствие синът му Г. Д. са упражнявали владение в периода от 1957 г. до 1999 г., тъй като Г. Д., предвид разпоредбата на чл. 467 ГПК (отм.), е бил молител в нотариалното производство по съставяне на констативен нотариален акт № 139 от 28.12.1999 г. и като такъв е признал придобиването по наследство и давностно владение на правото на собственост върху УПИ *-* от посочените в него наследници на Д. М., респ. неговите низходящи. За обосноваване на този извод е изложил и факта на снабдяване години преди това (през 1989 г.) на Г. Д. с констативен нотариален акт за съседния застроен урегулиран поземлен имот (УПИ *-*), но не и за процесния незастроен такъв.

За да установи дали след 1999 г. е било упражнявано давностно владение от родителите на ищеца Н. Д., респ. от него, въззивният съд е обсъдил представените по делото квитанции за заплатени местни данъци и такси от Г. Д., М. Н. и Л. М., като е приел, че всички са заплащали данъци и такси за имот в [населено място], но не се установява за кой конкретен имот. Същевременно е посочил, че макар в данъчната си декларация от 1998 г. Г. Д. да е декларирал, че е единствен собственик на процесния незастроен УПИ *-*, на следващата година той е признал наличието на съсобственост в производството по издаване на констативния нотариален акт от 1999 г., като посочените в него собственици на имота са записани и в декларацията на Л. М. от 2012 г., а В. Д. е декларирала имота като съсобствен само между нея и сина й Н. Д. едва през 2019 г. Обсъдил е още, че в записванията към кадастралните регистри като собственици са вписани всички наследници.

Съвкупно с писмените доказателства, въззивният съд е анализирал показанията на разпитаните по делото шестима свидетели, ангажирани от страните по производството. Приел е, че възприятията на съседите Я. З., В. А. и С. В., според които имотът е бил собственост на дядото на Н. Д., а след смъртта му в имота влизали единствено неговите родители, респ. той самият, са повърхностни и не установяват конкретни факти, от които може да се направи категоричен извод за своене на имота от последните. Обсъдил е и показанията на свидетелите И. Г. и А. К., които са заявили, че са придружавали геодезист, който е правил замервания за разделяне на имота, наследствен дял от който притежавала и Н. М., както и тези на свидетеля С. М. (баща на Н. М. и бивш съпруг на Л. М.), според когото Л. М. е водила разговори с Г. Д. за уреждане на отношенията по повод съсобствеността, но така и не могли да разрешат въпроса. Съдът е отчел съгласно чл. 172 ГПК евентуалната заинтересованост на свидетеля С. М. поради близкото му родство с Н. М., като е приел показанията и на тримата свидетели на тази страна за достоверни, тъй като съответстват на представената кореспонденция от Община Асеновград през годините, в която се отговаря на молби на М. Н., Л. М. и Н. М. за разделяне на имота, но такова е било отказвано. От показанията и на тримата свидетели съдът е установил, че имотът не е бил обработван от никого.

След съпоставката на тези доказателства, въззивният съд е приел твърдението на ищеца Н. Д. за придобиване на имота по давност за недоказано, а оборването на констативния нотариален акт от 1999 г. – за неуспешно. Като краен резултат е отхвърлил като неоснователен иска му по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че Н. М., М. Н. и Н. Н. не са съсобственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], идентичен по предходен план с УПИ (парцел) *-* и УПИ (парцел) *-* в кв. 19а по плана [населено място], и е уважил обусловения иск по чл. 32, ал. 2 ЗС, като е разпределил реалното ползване на съсобствените между страните 630/1210 ид. ч. от поземлен имот *** по КККР на [населено място], съответстващи на (стария) УПИ *-* в кв. 19а по ЗРП на [населено място], по вариант I-ви от приетото в производството пред въззивния съд заключение на съдебно-техническа експертиза.

Подадената касационна жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане в частта, с която пред касационния съд се обжалва решението на въззивния съд по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като е насочена срещу неподлежащ на касационен контрол акт, постановен в производство по спорна съдебна администрация. Съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК решенията по искове за разпределяне ползването на съсобствен имот по чл. 32, ал. 2 ЗС не подлежат на касационно обжалване.

В останалата част касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна, чрез адвокат с редовно учредена представителна власт, насочена е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, постановено по иск за собственост, и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Преди да разгледа по същество касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършване на дължимата служебна проверка, настоящият състав не констатира пороци, обуславящи вероятна нищожност на въззивното решение. Намира обаче, че са налице основания за допускане до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК поради съмнение за вероятна недопустимост на въззивното решение по отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК в частта му относно УПИ (парцел) *-* в кв. 19а по плана на [населено място], представляващ част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на селото. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част се налага за преценка наличието на правен интерес за ищеца Н. Д. (понастоящем касатор) от отричане правата на ответниците върху тази част от поземления имот по кадастралната карта при липса на твърдения и данни за оспорване от другата страна на принадлежността му на правото на собственост върху нея, отчитайки и значението на данните в кадастралната карта за недвижимите имоти в населените места (решение № 458 от 16.07.2025 г. по гр. д. № 2322/2023 г. на ВКС, I г. о.).

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационния контрол на въззивното решение по отрицателния установителен иск в останалата му част за УПИ (парцел) *-* в кв. 19а по плана (ЗРП) на селото, представляващ част от поземлен имот *** по КККР на [населено място], общ. А.. В тази част липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо, както и да е очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на решението, необходимо е неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличие на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена отменена, или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или при отказ да се приложи съществено процесуално правило, респ. пряко установимо нарушение на процесуална норма, когато в резултат на тези пороци е формиран решаващ правен извод, обусловил крайния правен резултат по делото. Наличието на такива тежки пороци не се констатира. Оплакванията на касатора, че страните не са твърдели, че Г. Д. е бил молител в нотариалното производство по издаване на констативния нотариален акт от 1999 г., а изводът на въззивния съд за това се основава на предположение, не обосновават поддържаната в поставените трети и четвърти въпроси от изложението очевидна неправилност, понятието на която е разяснена и в посочените към въпросите решения на касационната инстанция. Това е така, защото фактическите изводи, които съдът формира въз основа на събраните по делото доказателства относно подлежащите на доказване обстоятелства, не съставляват служебно въвеждане на непосочени от страните факти, а представляват част от решаващата му дейност. В случая въз основа съдържанието на представения като писмено доказателство констативен нотариален акт въззивният съд е достигнал именно до такъв фактически извод относно качеството на Г. Д. като молител в нотариалното производство, съобразявайки неговия характер на едностранно охранително производство по безспорна съдебна администрация, което започва по молба на заинтересованото лице, искащо издаване на съответния нотариален акт, а не на произволно предположение, лишено от логика.

Освен по тези (трети и четвърти) въпроси, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по останалите въпроси от изложението към касационната жалба. Първият поставен в изложението въпрос относно възможността за наследниците на лице, което не е упражнявало фактическа власт върху имота и е признало чужди права, да придобият собствеността върху него по давност не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд не е основал решението си на обстоятелствата, че приживе С. М. е владял спорния УПИ *-*, нито че неговите наследници са присъединили неговото владение към своето. Напротив, приел е обстоятелството за упражняване на фактическата власт върху имота в периода до 1999 г. от Н. М., а впоследствие от сина му Г. Д., за ирелевантно, тъй като с участието си в нотариалното производство по издаване на констативния нотариален акт от 1999 г. Г. Д. (наследодател на ищеца Н. Д.) е признал придобиване на права върху имота от М. Н., Л. М. и Н. М.. Затова този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване.

Вторият въпрос е обуславящ, но въззивният съд не се е отклонил от даденото в практиката на ВКС казуално тълкуване относно преценката на свидетелските показания и приложението на чл. 172 ГПК. В цитираната в изложението практика се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Дейността на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и със субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали в тях има противоречие, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. Само ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. За посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица е възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото. Съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна.

В случая въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди противоречията в показанията на двете групи свидетели, като ги е съпоставил със събраните писмени доказателства и е изложил подробни мотиви защо дава вяра на втората група свидетели, както и защо евентуалната заинтересованост на свидетеля С. М. не е повлияла на обективността на неговите показания, и така е достигнал до извод за липса на упражнявано изключително владение върху процесния имот от праводателите на ищеца в периода след 1999 г.

Формулираният в изложението пети въпрос, който се състои от няколко подвъпроса, свързани с действията по осъществяването на давностното владение и значението на различните доказателствени средства за реализирането му, не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените за обосноваването му доводи изразяват несъгласие на касатора с направените въз основа на съвкупната преценка на доказателства от въззивния съд фактически и правни изводи за недоказаност през релевантния за делото период праводателите на ищеца да са извършвали действия по упражняване на фактическа власт върху спорния имот, с които да са обективирали намерение за своене, съответно в тяхна полза да е изтекъл установеният в закона давностен срок по чл. 79 ЗС. Съдът не е отрекъл принципната възможност чрез облагородяване и стопанисване на имота, както и ограничаване на достъпа до него, да се демонстрира поведение на владелец, но при преценката на събраните доказателства е приел, че не е установено такива да са били осъществени. Дори напротив, от свидетелските показания е посочено за установено, че имотът не е бил обработван от никого. Конкретно въпросът дали след 28.12.1999 г. е текла нова придобивна давност е фактически, а не правен. Отговорът на този въпрос зависи от събраните по конкретното дело доказателствени средства и установените въз основа на тях факти. Въпросът за значението на констативния нотариален акт при вече изтекла преди издаването му в полза на единия наследник давност няма обуславящо значение. Въззивният съд не е формирал извод за противопоставимост на констативния нотариален акт спрямо лице, което вече е придобило собствеността, а e изградил решаващите си мотиви върху направеното от Г. Д. признание на правата на останалите лица върху имота. При тези съображения не е обуславящ и следващият въпрос относно необходимостта за демонстриране на владение, започнало въз основа на предварителен договор (такова владение не е приемано за установено от въззивния съд). Евентуалната неправилност на тези изводи не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК, а при разглеждане на касационната жалба по същество, в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на касационното обжалване на някое от селективните основания.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице и по шестия въпрос, който също не е изведен от решаващите изводи на въззивния съд. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд не е приел, че Г. Д. е направил отказ от изтекла придобивна давност по смисъла на чл. 113 ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС, който съгласно посоченото в изложението решение на ВКС следва да се извърши писмено с нотариална заверка на подписите и да бъде вписан в имотния регистър. Въззивният съд е ценил участието му в нотариалното производство като извънсъдебно признание на неизгоден за него факт, а именно, че права върху имота притежават и другите лица, посочени в констативния нотариален акт за УПИ *-*.

Седмият въпрос е изцяло неотносим към мотивите на решението, тъй като въззивният съд не е ценил водената с общината кореспонденция като действие, годно да прекъсне придобивната давност, а с оглед всички събрани по делото доказателства е достигнал до извод, че такава въобще не е била установена от праводателите на ищеца. Неговата неправилност обуславя необоснованост на въззивния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, подлежаща на преценка в производството по чл. 290 ГПК, в случай че касационното обжалване бъде допуснато на някое от селективните основания.

Последният (осми) въпрос, свеждащ се до правното значение на изразената приживе воля на наследодателя имотите да останат след смъртта му на всеки един от наследниците, също не може да послужи като основание за допускане на касационната жалба до фазата по разглеждане. Въззивният съд не е изградил решаващите си изводи върху правното значение на изразената приживе воля на наследодателя, нито върху това дали тя може да бъде приравнена на предаване на владението, поради което така формулиран въпросът в изложението към касационната жалба не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Тъй като обжалваното въззивното решение се допуска до касационен контрол по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК в частта му относно УПИ (парцел) *-* в кв. 19а по плана на [населено място], представляваща част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], [община], жалбоподателят дължи държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 12.78 евро - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

При този изход и съразмерно на недопуснатата до касационно обжалване част на въззивното решение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касационната жалба Н. М. следва да се присъдят своевременно поисканите разноски от 412 евро за адвокатско възнаграждение по приложения договор за правна защита и съдействие.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.