Определение № 6370 от 21.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1440/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „БУЛ ИНС” АД, представлявано от адв. Ал. И., срещу решение № 73 от 09.03.2020г. по в.т.д. № 761/2019г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която след отмяна на решение № 33 от 25.04.2019г. по т.д. № 107/2018г. на ОС – Разград, касаторът е осъден да заплати на Бейтула Билял Бейтула допълнително сумата 45 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 24.12.2016г., на основание чл.432 КЗ, и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Бейтула Билял Бейтула обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5000 лева до 95 000 лева. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че с оглед събраните по делото доказателства е неправилна преценката за тежестта на телесната повреда на ищеца и връзката ѝ с процесното ПТП и счита, че са налице повърхностни наранявания по главата и крайниците, както и много несигурни данни за наличие на травма на мозъка – хроничен субдурален хематом, поради което справедливото обезщетение възлиза на около 5000 лева. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса, свързан с прилагането на чл.52 ЗЗД, понятието справедливост, в противоречие с доказателствата по делото и пракиката на ВКС. Позовава се на решение № 72 от 12.03.2010г. на ВКСГК, II г.о. и твърди, че въззивният съд е извършил съществено процесуално нарушение, приемайки за доказани всички елементи от обективна страна, съставляващи деликт. Сочи и т.9 от ТП № 7/78г. на ВС, според което отговорността на застрахователя е функционална, и твърди, че срещу застрахователите се присъждат по-големи обезщетения, отколкото срещу делинквентите. Поддържа, че решението е и очевидно неправилно, тъй като противоречи на основни принципи в правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства. Ответникът по касация Бейтула Билял Бейтула, представляван от адв. Д. П., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е посочил, че страните не оспорват предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина; наличието на валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя, поради което е приел, че искът е доказан по основание. Посочил е, че възраженията във въззивното производство са сведени единствено до неправилността на съдебния акт поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, като застрахователят поддържа, че е налице неправилно определяне на дължимото обезщетение поради прекомерното му увеличаване в нарушение на принципа за справедливост и несъобразяване с наличието на съпричиняване на вредоносния резултат, а от своя страна, пострадалият поддържа, че е налице занижаване размера на присъденото обезщетение. Въззивният съд е приел за установено от съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства, вкл. и експертно заключение, че непосредствено след произшествието са констатирани следните травматични увреждания, получени от ищеца: в окосмена част, ляво теменна област на главата - дълбоко, под нивото на околната кожа охлузване с мокреещо червеникаво дъно на площ от 9/4,5см с неправилно дълбоко разкъсване в горната му част; по горни крайници-охлузвания върху гърба на дланно-пръстова става на среден пръст и по гърба на палеца на дясна ръка; подкожна кръвениста колекция около нокътя на показалеца; по долни крайници - рана с неправилно разкъсани ръбчета и дълбоко охлузена периферия в горна половина на средата на капачката на десен крак и кръвонасядания в съседство; срединно-вертикално насиняване на меките тъкани в средните две четвърти на лицева повърхност на дясна подбедрица и охлузвания; оток и насиняване на меки тъкани на вътрешен глезен на десния крак и три дълбоки охлузвания; затруднено активно и пасивно движения в тази част на ставата; две рани с неправилни разкъсани ръбчета на върховата фаланга на палеца на десния крак и в областта на нокътното ложе на втори пръст; болка, оток и насиняване в областта на лява колянна област; дълбоки охлузвания с неправилна удължена форма в долните три четвърти на лицева повърхност на лява подбедрица; дълбока драскотина на гърба на ходилото на ляв крак; рана с „минус" тъкан с яркочервено дъно в петната област на ляв крак. Приел е, че поради влошаване на състоянието му няколко дни след инцидента постадалият е приет в държавна болница „Улус", [населено място], Република Турция, където се установява, че в резултат на травмата на главата се е развил хроничен хематом под твърда мозъчна обвивка в ляво голямомозъчно полукълбо - челнотеменна област; възможен огнищен инфаркт в ляво голямомозъчно полукълбо; съвместими за мозъчно размесване зони в ляво мозъчно полукълбо; инфарктни области в малкия мозък; киста под мека мозъчна обвивка в лява слепоочна област; киста под мека мозъчна обвивка в лява средна черепна ямка. Взел е предвид, че според категоричното заключение на вещото лице локализирането на патологичните увреждания на мозъчните структури в ляво мозъчно кълбо на пострадалия са пряк резултат от получената при произшествието травма в лява теменна област на главата. Приел е, че констатираното увреждане на мозъчните структури е с хроничен характер, подлежи на постоянно наблюдение и лечение до живот, представлява тежка телесна повреда - постоянно разстройство на здравето с опасност за живота на пострадалия. Въззивният съд е приел още, към датата на произшествието – 24.12.2016 г., въззивникът е бил в трудоспособна възраст – на 56 години, като според свидетелските показания е бил здрав, енергичен, общителен и социално активен. Полагал е грижи за голямото си семейство, отглеждал животни, поддържал градина и стопанство. Приел е за установено, че след инцидента физическото и емоционалното състояние на ищеца са се променили драстично, същият почти напълно изгубил работоспособността си, лесно се уморявал при извършване на елементарни движения, залежал се, получавал изтръпване на крайниците, трудно се придвижвал без придружител, затруднявал се захватът на горните му крайници и започнал да изпуска предмети, често повишавал кръвно налягане, постоянно се оплаквал от главоболие, говорел затруднено и несвързано, изпитвал постоянен страх, че ще умре, че ще получи пореден кръвоизлив. През 2018 г., в резултат на мозъчната травма, претърпял мозъчен инсулт, като в продължение на шест месеца бил на легло. Приел е, че след инцидента с оглед тежкото му здравословно състояние животът на ищеца се променил напълно, като ежедневието му основно се е състояло от медицински прегледи, рехабилитации и физиотерапии, ежемесечни скенери. Въззивният съд, като е възприел заключението на вещото лице по назначената СМЕ и обясненията му, дадени в съдебно заседание, е достигнал до извод, че независимо от своевременно проведеното и адекватно предприето лечение възникналите в резултат на получената при произшествието мозъчна травма патологични изменения са с прогресивен характер, които хипотетично, при правилно провеждано комплексно и системно лечение, може да бъдат забавени, но не се изключва и вероятността за негативна динамика в състоянието му. Приел е, че диагностицираното мозъчно увреждане компрометира трудостопособността на ищеца и съпътства ежедневието му с лесна уморяемост, двойно виждане и нестабилна походка, световъртеж и гадене, като му е противопоказан всякакъв физически труд, умствено натоварване и силни емоции и животът му е в постоянен риск. Въззивният съд е изложил съображения, че по отношение на размера на обезщетението следва да вземе предвид обемът, характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на търпимите болки и страдания, физическите, но и психологическите последици за увредения, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, преценени адекватно и в тяхната съвкупност. Посочил е, че за определяне на размера на обезщетението за репариране на преживените болки и страдания в конкретния случай следва да се вземе предвид изживяното по време и след произшествието, съответно изключително негативното му отражение във физически, психологически и емоционален план, периодът на лечение на въззивника, което не е приключило и липсва възможност за пълното му възстановяване, времето през което е бил затруднен да се обслужва самостоятелно, да се движи нормално, което безспорно е довело до дискомфорт и затруднение в ежедневието. Посочил е, че наличието на тежко увреждане на мозъка, довело до временна опасност за живота и продължителен период на възстановяване, обуславя извода за висок интензитет на болките и страданията, които е изпитал ищецът, като наред с това следва да се съобрази, че болките и страданията във физически, психологичен и емоционален план не се ограничават само до изживените в момента на самото произшествие болки и страдания, а продължават и след това. Предвид изложеното и съобразявайки се с факта, че повече от три години и половина след произшествието ищецът все още е ограничен във възможността да води пълноценен живот, въззивният съд е достигнал до извод, че справедливото обезщетение е в размер на 140 000 лева. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулираният от касатора въпрос относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика - Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, съобразявайки ги след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил подробни съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с тежестта на причиненото на ищеца увреждане, неблагоприятната прогнозата за развитието му и отражението му върху възможността за водене на пълноценен живот, както и е взел предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. Оплакванията на касатора за незаконосъобразност и необоснованост на решението поради противоречие на извода на въззивния съд със събраните доказателства, във връзка с които е поставен въпросът за приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,