Определение № 50577 от 30.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1906/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Корпорация Металпласт“ АД, [населено място] срещу решение № 42 от 4. 04. 2022 г. по в. гр. д. № 42/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, I граждански състав, с което е потвърдено решение № 260971 от 3. 11. 2021 г. по гр. д. № 3341/2015 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен искът на касатора срещу „Металпласт – Д.“ ООД /понастоящем „Металпласт – Д.“ ЕООД/, [населено място] за заплащане на сумата от общо 84 300 лв., представляваща обезщетение в размер на пазарния наем за осъщественото за периода 20. 12. 2012 г.-20. 06. 2013 г. без основание ползване на собствените на ищеца пет сгради с идентификатори 56784.315.33.1, 56784.315.33.2, 56784.315.33.3, 56784.315.33.4 и 56784.315.33.5 по КККР на [населено място], съответно от 52 200 лв. за първата сграда, 13 980 лв. за втората сграда, 16 500 лв. за третата сграда, 1 200 лв. за четвъртата сграда и 420 лв. за петата сграда, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 29. 12. 2015 г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушения на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост. Твърди, че апелативният съд не е обсъдил въззивните му доводи и всички събрани по делото доказателства. Оспорва като противоречащ на материалния закон извода на въззивния съд, че релевантно в хипотезата по чл. 59 ЗЗД е само личното ползване, реализирано от ответника, чийто обем не е установен по делото. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: 1. за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност; 2. Относно проявните форми на релевантното по смисъла на чл. 59 ЗЗД ползване от страна на ответника на имота на ищеца и дали същите се свеждат само до лично ползване на процесния имот от страна на ответника или релевантното ползване може да се осъществи и чрез предоставяне на имота за ползване на трето лице – възмездно или безвъзмездно; 3. Писмено изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение? Следва ли това признание да бъде обсъдено от съда и установения с него факт съобразен при формиране на правните изводи? Касаторът обоснова предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация с произнасянето на въззивния съд по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС и на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о., гр. д. № 4750/2014 г., IV г. о., т. д. № 1340/2015 г., I т. о., т. д. № 44/2017 г., I т. о., т. д. № 823/2010 г., II т. о., гр. д. № 3813/2018 г., III г. о., гр. д. № 2566/2019 г., I г. о., гр. д. № 3827/2019 г., IV г. о. и т. д. № 587/2018 г., I т. о., по въпроса по т. 2 – на решения на ВКС по гр. д. № 532/2010 г., III г. о., гр. д. № 2629/2018 г., III г. о., гр. д. № 652/2011 г., III г. о., гр. д. № 1411/2010 г., IV г. о., гр. д. № 142/2009 г., IV г. о., т. д. № 1023/2015 г., II т. о., т. д. № 512/2016 г., II т. о., ТР 7/2012 г., ППВС № 1/1979 г. и др., по въпроса по т. 3 – на решения на ВКС по гр. д. № 1311/2009 г., III г. о., гр. д. № 1037/2010 г., II гр. о., гр. д. № 5062/2014 г., I г. о. и гр. д. № 3408/2020 г., I г. о. Ответникът „Металпласт-Д.“ ЕООД, [населено място] оспорва жалбата. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационен контрол по чл. 280 ГПК. Излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Пловдивски апелативен съд е констатирал, че с влязло в сила решение по гр. д. № 629/2016 г. на Пловдивския окръжен съд е отхвърлен искът на ответното търговско дружество „Металпласт-Д.“ ЕООД срещу ищеца „Корпорация Металпласт“ АД за признаване за установено, че едноличното дружество с ограничена отговорност е изключителен собственик на процесните сгради, изградени в поземлен имот с идентификатор 56784.315.33 по КККР на [населено място] на основание приращение и договор за продажба, оформен в н. а. № 104/2006 г. Приел е за установено, че с договор от 30. 10. 1996 г., сключен с н.а. № 27/1996 г., Н. Д. Д., който в този момент е бил в граждански брак с М. И. Д., е закупил нива с площ от 8000 кв.м. в землището на[жк], м. Гуджуците, [населено място] и имотът е придобил статут на съпружеска имуществена общност. Предназначението на 4,246 дка от земеделската земя, върху която е изградена производствена и складова база за бланширани картофи, е било променено през 1999 г., като през 2000 г. е издадено разрешение за ползване на административно-складова база, пропуск и гаражи и външно кабелно захранване и трафопост в имот № 015015. В решението е посочено, че с решение от 22. 10. 2001 г. по гр. д. № 478/2001 г. на Пловдивски районен съд е прекратен бракът между Н. и М. Д. и е утвърдено постигнатото между тях споразумение, с което е предвидено, че в дял на Н. Д. се поставя процесната нива с площ от 8 000 кв. м., но без да се посочи дали в имота към този момент съществуват сгради и дали се прекратява съсобствеността между бившите съпрузи и върху тях. Решаващият състав е отразил, че с решение от 2002 г. е променено предназначението на 3752 кв.м. земеделска земя, собственост на Н. Д., за изграждане на обект: „Складова база-хранителна промишленост“ в имот № 015014, в който към 2003 г. съгласно протокол на ДНСК вече са били построени сгради: административна сграда с ведомствен бюфет, склад за пластмасови гранулати, трафопост, КПП с ограда на имота, паркинг, гараж и складова база /втори етап към административно-складова база/. В решението е прието за установено, че с договор от 03. 08. 2006 г., оформен в нотариален акт № 104/2006 г., Н. Д. е продал на „Металпласт Д.“ ООД поземлен имот с площ от 3,752 дка - бивша нива с променено предназначение за изграждане на „Складова база – хранителна промишленост“, съставляващ имот № 015014 и поземлен имот с площ от 4, 246 дка – бивша нива с променено предназначение за изграждане на „Производствена и складова база за бланширани картофи“, съставляващ имот № 015015, и двата в землището на [населено място]. Съдът, при съобразяване на влязлото в сила решение по гр. д. № 629/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, е формирал извод, че с посочения договор е прехвърлено единствено правото на собственост върху поземления имот, но не и върху изградените в него постройки. Извършил е констатация, че през 2009 г. имотите са урегулирани, като през 2010 г. при изменение в кадастралната карта са нанесени като имоти с идентификатор 56784.315.33 с площ от 7 624 кв. м. и идентификатор 56784.315.34 от 375 кв. м., като в първия от тях са нанесени и процесните сгради. В решението е установено, че според вписания в Службата по вписванията – Пловдив на 20. 12. 2012 г. устав на „Корпорация Металпласт“ АД при учредяването му Д. е извършил непарична вноска в капитала на дружеството по реда на чл. 72 и чл. 73 ТЗ, представляваща сграда с идентификатор 56784.315.33.1 и по 1 / 2 ид. ч. от сгради с идентификатори 56784.315.33.2, 56784.315.33.3, 56784.315.33.4 и 56784.315.33.5. При така установените по делото факти решаващият състав на апелативния съд е направил извод, че Н. Д. е бил собственик на сграда с идентификатор 56784.315.33.1 и по 1 / 2 ид. ч. от сгради с идентификатори 56784.315.33.2, 56784.315.33.3, 56784.315.33.4 и 56784.315.33.5, които са апортирани в капитала на ищцовото акционерно дружество. Счел е, че М. Д., с фамилно име след развода Т., е била носител на правото на собственост върху останалата 1 / 2 ид. ч. от посочените четири сгради. Въззивният съд е посочил, че ищецът не е установил при условията на пълно главно доказване, че за периода 20. 12. 2012 г. – 20. 05. 2013 г. ответникът е ползвал собствените на „Корпорация Металпласт“ АД сгради изцяло или в някаква част без правно основание. Изтъкнал е, че с договор за наем от 07. 01. 2013 г. М. Т. е предоставила на ответното дружество правото на временно и възмездно ползване на петте процесни сгради в имота за търговски нужди за срок от 6 години, считано от 01. 01. 2013 г. Приел е, че този договор по отношение на собствените на Т. 1 / 2 ид. ч. от процесните четири сгради може да се противопостави на ищеца, защото е сключен от съсобственик и представлява действие на управление с имотите. Поради това е изразил становище, че ответникът е можел да ползва по 1 / 2 ид. ч от сградите с идентификатори 56784.315.33.2, 56784.315.33.3, 56784.315.33.4 и 56784.315.33.5 След подробно обсъждане на събраните по делото гласни и писмени доказателства въззивният съд е приел за установено, че през исковия период четири от процесните сгради – без т. нар. гараж са били използвани от „Металпласт Д.“ ЕООД и „Транспласт – МПД“ ЕООД, без по делото да е установено тези дружества каква част от сградите са ползвали. По отношение на гаража е прието, че липсват данни същият да е ползван от ответника. Обобщено съдът е приел, че не може да се направи извод, че през исковия период ответникът е ползвал четирите сгради в имота /без тази с идентификатор 56784.315.33.1/ в по-голям обем от правата, предоставени му с договор за наем от 07. 01. 2013 г.- повече от 1 / 2 ид. ч. По отношение на сградата с идентификатор 56784.315.33.1 е изтъкнал, че предвид липсата на доказателства в какъв обем е била ползвана от ответника и „Транспласт МПД“ ЕООД, не може да се презумира, че ползването е било по равно от дружествата, и това да служи като база за определяне на обедняването на ищеца, респ. обогатяването на ответника. Накрая са изложени съображения, че друг извод не следва и от представения по делото отговор на искова молба по гр. д. № 14993/2021 г. по описа на Пловдивския районен съд, подаден от „Металпласт Д.“ ЕООД чрез пълномощника адвокат П. /в отговора на исковата молба, постъпил в съда на 3. 12. 2021 г., дружеството е направило възражение за придобиване по давност на сграда 56784.315.33.1/, доколкото от него не става ясно какво признание, по кое конкретно правоотношение между страните и по какъв правен спор е направено. Същевременно, е подчертано, че признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото /чл. 175 ГПК/, а в случая признанието не разколебава установените по делото факти и изведените въз основа на тях правни изводи. Като е съобразил, че не са установени всички елементи от фактическия състав по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че искът на ищеца следва да бъде отхвърлен. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Процесуалният въпрос по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на касатора е значим за изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са цитираните от касатора и известните на състава решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Неоснователни са доводите на касатора, във връзка с които е поставен въпросът, че въззивното решение не обективира произнасяне по оплакванията във въззивната жалба, че релевантно за пораждане на правото по чл. 59 ЗЗД не е само личното ползване на собствения на ищеца недвижим имот от ответника, както и че ответникът е допуснал в имота дружеството „Транспласт – МДТ“ ЕООД. В случая не е налице отказ на въззивния съд да обсъди аргументите на ищеца, а невъзприемане на същите с оглед установените по делото факти и направените въз основа на тях правни изводи. Въз основа на доказателствата по делото е формиран извод, че през исковия период четири от процесните сгради са ползвани от ответника и „Транспласт МПД“ ЕООД, без по делото да е доказано кой каква част от тях е ползвал, а по отношение на гаража няма данни за ползването му от ответника. Изложени са съображения, че ищецът е едноличен собственик само на една от процесните сгради – с идентификатор 56784.315.33.1, а останалите са съсобствени с М. Т. при равно участие в съсобствеността, като с договор за наем тя е предоставила на ответното дружество ползването на тези сгради за период, обхващащ и исковия. Този договор е преценен от съда като правно основание за ползването от ответника на сградите до 1 / 2 ид. ч. и с оглед липсата на данни осъщественото ползване от ответното дружество да надхвърля посочения обем, съдът е заключил, че не е налице релевантното ползване на сградите от ответника без основание. Що се отнася до сградата с посочения идентификатор, то по отношение на нея изводите са за липса на събрани доказателства в каква част тя е ползвана от ответника. Не съответства на правилото на чл. 162 ГПК, че когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещото лице, доводът на касатора, че решаващият състав е дължал обсъждане на оплакванията във въззивната жалба, че размерът на иска следва да се определи при прилагане на цитираната разпоредба. Доколкото съдът е направил извод, че по делото не е установено, че за исковия период ответникът е ползвал процесните сгради без основание, съответно не са се осъществили елементите от фактическия състав по чл. 59 ЗЗД, не би могла да се възприеме тезата на касатора за доказаност на основанието на иска, съответно за приложимост на чл. 162 ГПК. По тези съображения настоящият състав приема, че въззивният съд не се е отклонил от задължителната и последователна практика на ВКС по първия въведен въпрос. Несъгласието на касатора със заключенията, до които въззивният съд е достигнал след преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, не може да мотивира достъпа до касационен контрол при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е разяснено в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС проверката на правилността на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Материалноправният въпрос на касатора по т. 2 от изложението не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Както вече бе посочено, в обжалваното решение не е прието, че релевантно за осъществяване на хипотезата по чл. 59 ЗЗД е само личното ползване, реализирано от ответника, а въз основа на доказателствения материал са направени изводите за неустановяване по делото, че ответникът е ползвал процесните сгради или някаква част от тях без основание. В този смисъл са изложени и конкретни изводи за съществуващо основание за ползване на четири от сградите въз основа на договор за наем, сключен с носителката на правото на собственост върху 1 / 2 ид. ч. от тях. Не съответства на фактическата установеност по делото твърдението, във връзка с което е поставен въпросът, че в случая сградите са ползвани от ответника и от „Транспласт МПД“ ЕООД – дружество, свързано с ответника, допуснато от последния да ползва сградите по силата на договор за наем. По въпроса за приложението на чл. 175 ГПК в хипотезата на извънсъдебно признание на релевантен за предмета на спора факт, включително и когато то е направено пред държавен орган, или в друго производство, е формирана трайна съдебна практика, в смисъл, че извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти следва да бъдат ценени наред с всички доказателства по делото /решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС; решение № 235 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., на ВКС IV г. о.; решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., на ВКС, III г. о. и решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г. на ВКС, ІV г. о./. Трайна е практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, вкл. и тази, цитирана в изложението на касатора, относно дължимата от съда преценка на признанието, разбирано като позитивно изявление на страната за осъществяването на неблагоприятен за нея факт или за това, че не се е осъществил благоприятен за нея такъв, по реда на чл. 175 ГПК, а именно, че тя се извършва с оглед на всички обстоятелства по делото, установени от събраните доказателства. В случая решаващият състав на въззивния съд е отрекъл представеният по делото отговор на искова молба, депозиран от ответното дружество по друго дело с ищеца, в което е направено възражение за придобиване по давност на процесната сграда с идентификатор 56784.315.33.1, да обективира позитивно изявление на ответника за осъществяване на неблагоприятния за него факт, а именно, че е ползвал тази сграда през исковия период. Освен това, въззивният съд е изложил и допълнителен аргумент, че дори и да е налице такова признание, то при преценката му с оглед на всички обстоятелства по делото същото не разколебава установените по делото факти във връзка с ползване на сградата през исковия период. В този смисъл не би могло да се приеме, че въззивния съд се е отклонил от посочената практика на ВКС, поради което не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по последния въпрос. По изложените съображения не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 300 лв., чието договаряне и плащане е удостоверено в договор за правна защита и съдействие от 6. 07. 2022 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение