Определение № 2036 от 01.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1590/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. А., М. М. М., М. М. М., М. М. А., М. М. М., Ш. М. М., С. М. А., Х. М. М., С. М. М., като наследници на И. Х. М., срещу Решение №120 от 25.03.2024г. по в.т.д.№493/2023г. на Пловдивски апелативен съд, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на Решение №169 от 05.05.2023г. по т.д. №321/2021г. на Пловдивски окръжен съд, като краен резултат е отхвърлен искът на касаторите срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ в общ размер на сумата от 75 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от починалата И. Х. М.. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 75 000 лв. до предявения размер от 150 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлена акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава за периода от 06.11.2020г. до 29.11.2020г. решението на Пловдивски окръжен съд не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон и необосновано. Жалбоподателите оспорват като неправилен извода на въззивния съд, че водачът на лекия автомобил не е бил длъжен да предприеме маневра „спиране“ от момента, в който ППС с животинска тяга е преминало очертаната стоп линия и е започнало навлизане в платното за движение на [улица], [населено място], тъй като в този момент то не е представлявало реална опасност. Считат, че е останал неизяснен въпросът от кой момент е възникнала опасност за движението и от кой момент водачът на л.а. „Фолксваген Пасат“ е следвало да предприеме действия за предотвратяване на ПТП. Според касаторите апелативният съд неправилно е приел, че не е доказано противоправното поведение на водача В. К., въпреки че в хода на делото е установено, че навлизащото в кръстовището ППС с животинска тяга е създало опасност, а водачът на лекия автомобил е можел да предотврати настъпването на ПТП чрез намаляване на скоростта за движение и спиране. Излагат доводи, че въззивният съд не е извършил преценка дали е нарушена нормата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, дали произшествието е настъпило поради несъобразена скорост на водача на лек автомобил и каква е технически съобразената скорост. Правят и оплакване, че съдът не е назначил служебно експертиза, която да установи спорните въпроси по делото, въпреки че са били налице основания за това. Считат, че обжалваното решение е необосновано, тъй като не са обсъдени в съвкупност всички доказателства по делото. Допускането на касационното обжалване обосновават с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. В кой момент възниква опасността за движение за водач, движещ се по път с предимство, когато за задължения да даде предимство водач е налице пътен знак „Б2“ („С.! Пропусни движещите се по път с предимство!“) и кой е началният момент, от който възниква задължението на водача, движещ се по път с предимство, да предприеме мерки за безопасност?; 2. При преценката дали възникналата опасност за движението е била предвидима или не, длъжен ли е съдът да даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност, като вземе предвид всички условия на конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия?; 3.Неправомерното поведение на пострадалия освобождава ли водача на МПС да вземе своевременни мерки за безопасност и изключва ли отговорността на водач, който не е взел такива мерки и е допуснал от своя страна нарушения в причинна връзка с настъпилото ПТП?; 4. Необходимо ли е при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на пострадалия с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението?; 5. Длъжен ли е съдът да обсъди цялостното доказано поведение на делинквента и да съпостави поведението, от което може да възникне непозволено увреждане със съответната конкретна правна норма?; 6. При съобразяване на критериите за определяне на скоростта на движение като технически съобразена по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗДвП, длъжен ли е съдът да обсъди и да вземе предвид всички затруднения и препятствия в движението, произтичащи от пътните условия и ситуации, знаците, маркировката, психофизиологическото състояние на водача, както и всички други отрицателно действащи фактори?; 7. Превишената скорост представлява ли винаги (съдържа ли в себе си) и несъобразена скорост?; 8. Приближаването на кръстовище от водач, движещ се по път с предимство, представлява ли отрицателно действащ фактор, налагащ движението му със съобразена скорост?; 9. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други? Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС, формирана с Тълкувателно решение №28 от 28.XI.1984г. по н.д.№10/84г., ОСНК, Решение №8 от 25.11.1987г. по н.д. №92/86г., ОСНК, Решение № 106 от 14.10.2020г. по н. д. №347/2020г. на ВКС, НК, II н. о., Решение №216 от 20.05.2019г. по н. д. №668/2018г. на ВКС, НК, II н. о., Решение №105 от 14.01.2021г. по т. д. №2939/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение №525 от 10.01.2011г. по н. д. №469/2010г. на ВКС, НК, II н. о., Решение №211 от 11.09.2012г. по н. д. №414/2012г. на ВКС, НК, III н. о., Решение №1309/1976г. по н.д. №1167/76г. на ВС, III н.о., Решение №153 от 27.12.2018г. по н. д. №613/2018г. на ВКС, НК, III н. о., Решение №216 от 20.05.2019г. по н. д. №668/2018г. на ВКС, НК, II н. о., Решение №250 от 24.06.1986г. по н. д. №205/86г. на ВС, III н. о., Решение №21 от 04.02.1987г. по н.д. №574/86г. на ВС, III н. о., Решение №487 от 09.11.1984г. по н.д. №476/84г. на ВС, III н.о., Решение №23 от 27.01.1987г. по н.д. №582/86г. на ВС, Решение №273 от 25.06.2010г. по н. д. №167/2010г. на ВКС, III н.о.; въпросите по т. 2 и т.3 са решени в противоречие с приетото в Решение №33 от 02.05.2019г. по гр. д. №1787/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение №185 от 15.07.2013г. по гр.д. №889/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., Решение №577 по гр.д. №1741/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., Решение №45 от 01.03.2016г. по н. д. №57/2016г. на ВКС, НК, II н.о. Решение № 72 от 25.02.2015г. по н. д. №1951/2014г., на ВКС, НК, II н.о., Решение № 227 от 29.04.2010г. по н. д. №88/2010г. на ВКС, НК, Решение №125 от 08.09.2016 г. по н.д. №486/2016 г., на ВКС, НК, І н.о., Решение №409 от 14.04.2015 г. по н.д. №1239/2014 г., на ВКС, НК, ІІ н.о., Решение №414 от 15.02.2016 г. по н.д. №1389/2015 г. на ВКС; а въпросите по т. 4 – 8 – в противоречие с Тълкувателно решение №28 от 28.XI.1984 г. по н.д. №10/84г., ОСНК на ВКС, Решение по н.д. №44/10г. на ВКС, Решение №577 по гр.д. №1741/2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., Решение №1 от 09.03.2015 по н.д. № 1934/2014 г. на ВКС, НК, III н.о., Решение №250 от 24.06.1986г. по н. д. №205/86 г. на ВКС, НК, III н.о., Решение №187 от 23.11.2023г. по гр. д. №90/2023г. на ВКС, ГК, III г.о., Решение №227 от 18.12.2023г. по гр. д. №4291/2022г. на ВКС, Решение №105 от 14.01.2021г. по т.д.№2939/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. По въпроса по т.9 се позовават на противоречие с Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. на ВКС по тьлк. д. №1/2013г., ОСГТК, Решение №3 от 15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 548 от 06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, I г. о., Решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 69 от 23.07.2014 г. по т.д. № 1874/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 126 от 18.10.2019 г. по т.д. № 1785/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. По първия въпрос от изложението въвеждат и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Позовават се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 30.08.2020г., в [населено място], около 19,00 ч., в района на Т-образно кръстовище, образувано от пресичането на [улица]и [улица], е настъпило ПТП, с участници М. А. М., като водач на ППС с животинска тяга, и В. Т. К., като водач на лек автомобил „Фолксваген Пасат“, с рег. [рег.номер на МПС] ., при което ПТП е пострадал М. М.. Приета е за безспорна причинно – следствената връзка между претърпените при произшествието увреждания и настъпилата на 02.09.2020г. смърт на пострадалия. Относно местопроизшествието съдът е кредитирал данните от заключението на автотехническата експертиза, че в посока от изток на запад на [улица]платното е с две ленти за движение, като дясната е за движение направо, а лявата е предназначена за ляв завой, а в посока от запад на изток тази улица има една лента за движение направо. Установил е, че [улица]е с две ленти за движение в посока от север на юг и от юг на север, на улицата има изградена вертикална маркировка и монтиран пътен знак “Б2 - СТОП - спри и пропусни движещите се по пътя с предимство”. Кредитирал е също заключението на вещото лице относно посоката на движение на лекия автомобил – от изток на запад, а на ППС с животинска тяга – от юг на север, както и относно констатациите, че първоначалният удар е между предната лява част на лекия автомобил и лявата страна на коня, а впоследствие е била засегната и предната част на каруцата. Установил е, че произшествието е настъпило в светлата част на денонощието, като за лекия автомобил не е имало препятствия, които да ограничават видимостта му към ППС с животинска тяга. Съдът е обсъдил данните от заключението на експертизата, че водачът на лекия автомобил е имал възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП, само ако е задействал спирачната система в момента, в който каруцата е навлизала на платното за движение в южната лента на [улица], но не и на етапа, в който каруцата е навлязла в средната и след това в северната (дясна) лента на кръстовището. Направил е извод, че водачът на лекия автомобил не е бил задължен да предприеме спиране при първоначалното навлизане на водача на ППС с животинска тяга в южната лента на [улица], защото в този момент последният не е представлявал предвидима и реална опасност, тъй като е навлязъл в лента, по която е следвало да продължи движението си. Счел е, че при неочакваното навлизане на каруцата в средната и северната/дясна/ ленти, предназначени за движение на лекия автомобил, В. К. не е имал възможност да предотврати произшествието чрез задействането на спирачната система. С оглед на гореизложеното въззивният съд е заключил, че настъпването на процесното ПТП от техническа гледна точка се дължи на поведението на водача на ППС с животинска тяга, а наличието на противоправно поведение от страна на водача на лекия автомобил В. К. не е доказано. Изложил е мотиви, че водачът на лекия автомобил към момента на настъпване на произшествието се е движил по пътното платно в своята лента за движение /северната, дясна лента/ в рамките на нормативно разрешената за участъка скорост /50 км/ч/,като не са установени технически условия, които да налагат движение на автомобила със скорост по-ниска от разрешената. Същевременно водачът на ППС с животинска тяга е предприел движение по пътното платно косо на лекия автомобил, пресичайки южната, средната и северна ленти на платното, и то по начин и в момент, когато това не е било безопасно, без да се съобрази с монтирания на [улица]/откъдето е навлязъл в кръстовището/ пътен знак “Стоп”, който нормативно го е задължавал да спре и да изчака да преминат леките автомобили, движещи се по пътя с предимство и едва тогава да тръгне с управляваното от него ППС /но не и косо на движението на автомобила и чрез пресичане на лентите за движение на същия/. Въззивният съд е приел за необоснован и извода на първоинстанционния съд, че ако водачът на лекият автомобил е задействал спирачната система, когато каруцата е навлязла в средната лента за движение, това е щяло да предотврати удара или да препятства получаването на телесните увреждания от водача на каруцата, довели до неговата смърт. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато на въведените в изложението на касационните жалбоподатели основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставените първи, втори и четвърти въпроси следва да бъдат разгледани общо, доколкото са със сходно съдържание и касаят началния момент, от който за водача възниква задължение да предприеме незабавни мерки за безопасност на движението. Същите се явяват обуславящи за изхода на производството, но по тях касаторите не са обосновали допълнителните предпоставка за достъп до касация. Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010г., основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл.86, ал.2 от ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК. Сред съдебните актове, формиращи задължителната практика на ВКС по см. на т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК, не попадат решенията, постановени от НК на ВКС, които са цитирани в касационната жалба. Поради това тези съдебни актове обективно не биха могли да бъдат източник на противоречие с оглед на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В цитираното от касаторите Решение № 105 от 14.01.2021 г. по т.д. № 2939/2019 г., II т.о., ТК на ВКС, е дадено разрешение, че водачът на моторно превозно средство, който се движи по път с предимство, не е длъжен да очаква, че участник в движение, който се движи по път без предимство, ще навлезе и ще отнеме предимството му, както и че за начало на възникване на опасността следва да се счита моментът, когато задълженият да даде предимство премине мястото за спиране и/ или премине стоп линията без очевидно намерение да зачете предимството, респ. движи се по начин, който сочи, че няма да зачете предимството. Разрешаването, обаче, на въпроса, от кой момент е възникнало това задължение на водача - да предприеме незабавни мерки за безопасност на движението и за предотвратяване на транспортното произшествие е винаги с оглед на конкретната пътна обстановка преди настъпване на произшествието / в този смисъл са и цитираните от касатора Решение №33 от 02.05.2019г. по гр. д. №1787/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение №185 от 15.07.2013г. по гр.д. №889/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение №577 по гр.д.№1741/2009г. на ВКС, ГК, III г.о./ В настоящата хипотеза въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, доколкото съобразявайки конкретната пътна обстановка, е взел предвид данните от заключението на автотехническата експертиза, че [улица], на която е осъществено произшествието, се състои от две платна с три ленти, като за излизащите от [улица]е разрешен десен завой в южната /лява/ лента за движение в посока запад - изток. С оглед тези пътни условия съдът е преценил, че при навлизането на каруцата в южната лента не става очевидно намерение на водача й да не продължи в разрешената му посока на движение запад - изток по тази лента, а да пресече косо същата лента, съседната средна лента и да отнеме предимството на автомобила, намиращ се в третата, северна лента, с посока на движение изток - запад. Даденото от въззивния съд разрешение, че началото на възникване на опасността се определя за всеки случай от конкретната обстановка, е в съответствие с практиката на ВКС, а правилността на изводите, до които е достигнал след анализа на събраните по делото доказателства, не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби. Седми и осми въпрос са свързани с оплакванията на касаторите, че обстоятелството, че водачът е приближавал кръстовище, не е отчетено от съда и не е взето предвид при преценката за технически съобразената скорост на водача. При формулиране на въпросите се изхожда от становището на касаторите, че самият факт на приближаване до кръстовище е породил задължение за водача на лекия автомобил да намали скоростта. Разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП регламентира поведението на водачите на МПС по отношение на скоростта за движение, когато тя е в рамките на максимално допустимата. Текстът изброява примерно и неизчерпателно факторите от пътната обстановка, с които шофьорът следва да се съобразява при избиране скоростта на движение, като колкото повече са отрицателните фактори, толкова по-ниска скорост следва да се избере. Съобразяването на скоростта с конкретните пътни условия е въпрос, обусловен от възприемането на конкретната фактическа обстановка по делото и е пряко свързан с правилността на обжалваното решение. По поставените въпроси не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Цитираното от касаторите Тълкувателно решение №28 от 28.XI.1984г. по н.д. №10/84г., ОСНК на ВКС, не е между актовете, противоречието с които съставлява предпоставка за достъп до касация. Следва да се отбележи, че обжалваното въззивно решение не е в отклонение от задължителните разяснения, дадени с посоченото тълкувателно решение относно задълженията на водача на лекия автомобил за съобразяване на скоростта при преминаване през кръстовища, а именно, че намаляване на скоростта за движение при регулирано кръстовище се налага при такива пътни обстановки, когато водачът, ако навлезе в кръстовището, ще отнеме предимството на други участници в движението или реално ще застраши тяхната безопасност. Въззивният съд е извършил преценка на относимите към задължението по чл.20 ал.1 от ЗДвП фактори - атмосферните условия и конкретните условия на видимост / светлата част на денонощието, при неограничена видимост/, като се е позовал и на данните от заключението на автотехническата експертиза за липса на обстоятелства, налагащи движението на автомобила със скорост, по – ниска от предвидената в закона. Съобразени от въззивния съд са и специфичните за случая обстоятелства, а именно вида на кръстовището /Т-образно/, пътната маркировка, възможните посоки за движение на ППС, излизащо от улицата без предимство и лентата, по която се е движил автомобилът /крайна дясна лента/. По този начин въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която при преценката за нарушаване на разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП, винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на пострадалия, за да се установи дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникването на опасност на пътя. Процесуалноправните въпроси по т.5, т.6 и т.9 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК. Въпросите изразяват оплакванията на касационните жалбоподатели, че въззивният съд не е изложил мотиви, което не съответства на съдържанието на обжалваното решение. Решаващият състав е изложил подробни съображения по заявените във въззивната жалба оплаквания, като е обсъдил обстойно събраните по делото доказателства – представените по делото писмени доказателства, включително констативен протокол за ПТП с пострадали лица, както и заключенията на съдебните автотехнически експертизи. Въз основа на анализ на всички доказателства в тяхната съвкупност е обосновал становището си за неоснователност на иска, поради отсъствие на осъществен деликт от застрахования водач на лекия автомобил. Несъгласието на ищците с направените в резултат от това обсъждане изводи, обективирано в посочените въпроси, представлява оплакване за допуснати процесуални нарушения, което е относимо към основанията за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, а не към основанията за допускането касационен контрол. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и на соченото от касаторите основание по чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. Касаторите се позовават на основанието очевидна неправилност само бланкетно, без да я аргументират отделно от касационните си доводи и поставените правни въпроси. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е независимо от поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правни въпроси и не е тъждествено с касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК. При този изход на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд