Определение № 574 от 14.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1629/2011 г.

В. Г. С. от [населено място] е подал касационна жалба против въззивно решение на Софийския апелативен съд от 10. 05. 2011 г. по гр. д. № 629/2011 г. относно отхвърлено възражение за прихващане чрез отбив от цената на некачествено строителство и относно присъдените разноски. Към жалбата е приложено изложение за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, Тълкувателно решение № 3/1973 г. ОСГК и решения на разрични съдилища. Жалбоподателят С. е подал и частна жалба против определението на апелативния съд по същото дело, постановено на 16. 08. 2011 г., с което е оставено без уважение искането му за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Ответникът [фирма], [населено място] счита за неоснователни и двете жалби. След проверка, касационният съд установи следното: Делото е образувано по предявен от В. С. срещу ответника иск на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД да се обявят за окончателни два предварителни договора за покупко-продажба на апартамент и на магазин от жилищна кооперация в [населено място]. С решение от 3. 12. 2010 г. по гр. д. № 714/2009 г. Врачанският окръжен съд е обявил договорите за окончателни при условие, че в двуседмичен срок С. заплати на ответното дружество сумата 11 300 лв. за придобиване на апартамента и заплати сумата 13 870 лв. за придобиване на магазина, както и да заплати на дружеството сумата 2300 лв. разноски по водене на делото. Решението е потвърдено от Софийският апелативен съд с решение от 10. 05. 2001 г. по гр. д. № 629/2011 г. и с това решение е осъден В. С. да заплати на [фирма] сумата 3500 лв. разноски за въззивната инстанция. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, след като е констатирал, че между страните са сключени валидни предварителни договори за покупко-продажбата на апартамент и магазин, че ищецът е заплатил за двата имота 34 100 евро и следва да доплати общо 12 908 евро – 5795 евро за апартамента и 7113 евро за магазина, които суми са присъдени в левова равностойност. Въззивният съд е възложил на ищеца разноските, направени от ответника пред двете инстанция - общо сумата 5800 лв., като е приел, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, а причина да не се обявят предварителните договори за окончателни е ищецът, който не е изплатил дължимите суми. Искането на жалбоподателя за допускане на касация на въззивното решение в частта за сумите, които той следва да доплати по окончателните договори за покупко-продажба е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Искането е неоснователно, тъй-като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК има предвид само правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл. В случая, такова произнасяне няма. В мотивите на въззивното решение изрично е посочено, че поради необжалване от ищеца, с влязло в сила определение от 28. 04. 2010 г., първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ищеца за разглеждане на претенцията му за недостатъци на строителството и отбив от цената по предварителните договори. Доколкото сила на пресъдено нещо възниква само по разрешени искания и възражения за прихващане – чл. 298, ал. 4 ГПК, за да има предмет на обжалване и съответно предмет на искането за допускане на касация, трябва да е налице диспозитивно произнасяне от решаващия съд. Ако жалбоподателят е считал, че съдът не се е произнесъл изчерпателно по този въпрос, въпреки че е надлежно сезиран и е дължал разрешаването му, е следвало да поиска допълване на решението. По тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, вкл. и в частта за разноските, тъй-като законът не предвижда самостоятелно обжалване на решението относно разноските / чл. 70 по ГПК от 1952 г./, а въвежда специална норма за оспорване на постановеното решение – чл. 248 ГПК. Основателно е искането за допускане на касация на определението от 16. 08. 2011 г., с което е отхвърлено искането на С. за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Определението представлява произнасяне по същество по конкретно, специално предвидено производство и подлежи на преценка за допустимост на касация по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Апелативният съд е отхвърлил молбата по чл. 248 ГПК с мотива, че във въззивното решение е обосновано основанието за присъждане на разноските в тежест на ищеца, т. е. че той не е изпълнил задължението си по предварителните договори – недоизплатени суми. Към искането за допускане на касация са приложени решения на други съдилища, при които са обявени за окончателни, сключени между страните предварителни договори с уговорка, че остатъка от продажната цена на съответния имот ще се заплати от купувача при сключване на сделката, както е в настоящия случай, и каквато възможност предвижда чл. 362 ГПК С тези решения е осъдена страната ответник да заплати разноските на ищеца. При наличието на такава съдебна практика и нормативна уредба, произнасянето на въззивния съд относно разноските дава основание за допускане на касационно обжалване по частната жалба на С. на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касационният съд счита, че производството по частната жалба следва да се разгледа в открито съдебно заседание, съгласно чл. 278, ал. 1, предл. 2 ГПК, като се даде възможност на страните да изложат фактически и правни доводи относно дължимостта и размера на разноските. Върховният касационен съд