Определение № 162 от 17.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 996/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 7251 от 27.ІХ.2010 г. на [фирма]–София, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 473 на Софийския апелативен съд, ГК, 4-и с-в, от 15.VІІ.2010 г., постановено по гр. дело № 556/2010 г., с която – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /сега отм./ - дружеството е било осъдено да заплати на непълнолетния Д. Ц. Г. от [населено място], [община], действащ лично и със съгласието на своите родители, застрахователно обезщетение в размер на сумата 300 000 лв. (триста хиляди лева) за претърпените от него неимуществени вреди вследствие причинените му при процесното ПТП, настъпило на 16.V.2007 г., няколко тежки телесни повреди, а именно: квадрипареза, моторна афазия, частична слепота с двете очи, по-изразена в дясното око. За разликата до пълния предявен размер на този пряк иск от 450 000 лв., същият е бил отхвърлен – като неоснователен и недоказан. Оплакванията на застрахователя настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част както в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД, но също и чл. 20, ал. 2, чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 117 ЗДвП/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК/. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който прекият иск на непълнолетния Д. Цв. Г. от [населено място], [община] по чл. 226, ал. 1 КЗ /сега отм./ да бъдел отхвърлен изцяло. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната осъдителна част на решението си САС се е произнесъл по следните шест правни въпроса: 1./ „Дали абстрактното знание на водача на МПС за инцидентното наличие на деца върху тревна площ, която не е била обособена като детска площадка, представлява негово задължение за предвиждане настъпването на опасност?”; 2./ „При обективна непредотвратимост на удара за водача на МПС, считано от първия момент на възприемане на опасността, когато такава не е била очаквана, допустимо ли е да се приеме, че е налице виновно и противоправно поведение?”; 3./ „Следва ли съдът да се позовава точно на свидетелските показания, а не да ги тълкува?”; 4./ „Следва ли съдът да възприеме изводите на вещите лица, така както са посочени в експертното заключение, а не да ги интерпретира?”; 5./ „Определен ли е размерът на дължимото обезщетение в настоящето производство в съответствие с принципа на справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД и съобразно критериите, въведени с ППВС № 4/1968 г.?”; 6./ „При постановяване на съдебното решение съобразени ли са критериите, въведени с ППВС № 4/1968 г. относно вз и мането предвид наличието на съпричиняване от страна на пострадалия за настъпилите вредоносни последици?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация земеделска кооперация Д. Ц. Г., непълнолетен и действащ поради това лично и със съгласието на своите родители Н. Н. Сабит и Ц. В. Г., писмено е възразил чрез ангажирания от тях адвокат от САК единствено по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение – не и по допустимостта на касационния контрол, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на адвокатски хонорар по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за осъществена безплатно процесуално представителство. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: За да увеличи трикратно размера на дължимото в процесния случай застрахователно обезщетение – с сравнение с присъденото такова от първостепенния съд, въззивната инстанция е приела, от една страна, че поведението на водача на МПС /лек автомобил „Опел”, модел „А.”, управляван от С. В. М./ е било противоправно – в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, тъй като той не е съобразил скоростта си на движение в населено място с конкретните условия на видимост, а именно жив плет отдясно на платното за движение, който е могъл да възприеме. От друга страна, САС е приел, че поведението на малолетния колоездач /ищец по делото/, намиращ се на перпендикулярен за посоката на движение на автомобила черен път под наклон, е било предвидимо – доколкото помежду им е имало пряка видимост от разстояние не по-малко от 24.8 метра и затова водачът на автомобила е бил длъжен да намали скоростта си в съответствие с изискването на чл. 117 ЗДвП, което обаче той не е сторил. Съответно по спорните по делото въпроси - за справедливия размер на обезщетението за понесените от детето неимуществени вреди, както и за евентуалното наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия малолетен, САС е приел, че обезвредата означава адекватно съобразяване с тежестта на травмите и продължителността и вида на проведеното лечение, с пожизнено търпените от ищеца ограничения, както и с наличието на многобройни, непреодолими остатъчни явления и тяхното отражение върху физическото, психическото и емоционалното състояние на пострадалото лице, а по възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат, че каузалният принос за настъпването му от страна на малолетния възлиза на 1/3 /една трета/. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка от тълкувателното решение, че релевантният за изхода на делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тази връзка може с категоричност да се констатира, че всичките шест, релевирани в изложението на застрахователя касатор към жалбата му правни въпроси, са такива, отнасящи се до правилността на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част, досежно възприемането на фактическата обстановка от състава на САС, а също и относно проведеното от него обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, в частност – гласни доказателства. Ето защо, при липсата на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, в случая се явява безпредметна преценката налице ли е някоя от допълнителните предпоставки за това по т.т. 1-3 на същия законов текст. В заключение, погрешното отъждествяване от застрахователя настоящ касатор на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответника по касация искане за присъждане на хонорар в полза на неговия адвокат от САК на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за осъщественото от последния безплатно процесуално представителство /по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК/, касаторът застраховател ще следва да бъде осъден, на основание чл. 9, ал. 3-във вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да заплати хонорар в полза на адвокат Л. Г. Г. от САК в размер на 7 000 лв. (седем хиляди лева). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение