Определение № 60434 от 06.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2062/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 265882 от 19.04.2021 г., подадена от З. С. Н., срещу въззивно Решение № ІІ-125 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.№ 1611/2019 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е отменено решение № 1959 от 31.07.2019 г. по гр.д.№ 2128/2019 г. на Районен съд - Бургас, и е допуснато извършването на съдебна делба между З. С. Н. и С. И. Д. по отношение на следния недвижим имот: сграда с идентификатор ** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с административен адрес на имота – [населено място], [улица], бл. А-3, разположена в поземлен имот с идентификатор * със застроена площ от 127 кв.м., бр. етажи – 5, предназначение – жилищна сграда – многофункционална по документ за собственост – пететажна масивна жилищна сграда с мансарден етаж – хотел с ресторант в партера и механа в сутерена, ведно с 200/874 кв.м. идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл. Бургаска, административен адрес – [населено място], [улица], площ – 341 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – средно застрояване от 10 до 15 м. (номер по предходен план – УПИ * в кв. 11 по плана на [населено място]), с площ от 874 кв.м. по документ за собственост и 740 кв.м. по скица, при квоти – 1/2 идеална част за З. С. Н. и 1/2 идеална част за С. И. Д.; и е отхвърлен предявеният от З. С. Н. срещу С. И. Д. и М. И. Н. иск, с който се претендира да бъде допусната съдебна делба по отношение на следните вещи – пет броя павилиони за промишлени стоки от по 24 кв.м. всеки един от тях, находящи се в източната половина на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място].

Ответниците по жалбата С. И. Д. и М. И. Н. са депозирали отговор чрез адвокат А. Т. от АК – Б. и считат, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че касационната жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Безспорно е по делото, а и е установено от Удостоверение за граждански брак, че И. Н. Н. и З. С. П. са сключили граждански брак на 09.12.1962 г. и съпругата е приела да носи фамилно име И.. И. Н. Н. е починал на 14.03.2018 г. и е оставил за свои законни наследници – З. С. Н. –преживяла съпруга и двете им деца – С. И. Д. и М. И. Н.. Прието е, че след смъртта на И. Н., по правилата на наследственото правоприемство и на основание чл. 5, ал. 1 ЗН, както и на основание чл. 9, ал. 1 ЗН наследството му се е разпределило между неговите наследници, както следва: 1/3 идеална част за З. Н., 1/3 идеална част за С. Д. и 1/3 идеална част за М. Н..

На 05.04.2018 г. е обявено саморъчното завещание на И. Н. Н., съставено на 10.10.2014 г. В т. 1 от саморъчното завещание И. Н. Н. е завещал полагащата му се 1/2 част от апартамента в комплекс „Л.”, [жилищен адрес] и магазин за хранителни стоки, находящ се в бл. 117 в комплекс „М.”, на своята съпруга З. С. Н. да ползва, съхранява и експлоатира както намери за добре, без да има право да ги прехвърля, или продава до края на живота си, след което децата им - С. Д. и М. Н. да си разделят по равно магазина в комплекс М., а апартамента в комплекс Л., бл. 75 е завещал на своя внук – И. М. Н., като баща му – М. И. Н. наплати полагащи се средства за полагащата се част от апартамента при делбата на сестра си С. И. Д.. В точка втора на завещанието наследодателят И. Н. е завещал полагащата му се една втора част от хотела, находящ се в [населено място], на своята дъщеря С. И. Д., а за другата половина от хотела е посочил, че „предлага, препоръчва и настоява” съпругата му З. С. Н. да завещае на сина им М. И. Н.. В точка 3 от завещанието И. Н. Н. се е разпоредил с имот, получен като наследство от неговите родители, представляващ земя, находящ се на [улица], кв. 71, УПИ * в полза на своите деца М. И. Н. и С. И. Д.. В точки четвърта, пета и шеста, завещателят посочва как да се разпределят и как да се разходват получените средства от недвижимите имоти, придобити по време на брака му със З. С. Н.. В точка 7 от завещанието е посочено, че наследственият имот от един декар в м. „П.” следва да се разпредели по равно между М. И. Н. и С. И. Д..

Въззивният съд е приел, че така съставеното завещание не е универсално по характер, тъй като наследодателят не се е разпоредил с цялото или с дробна част от цялото свое имущество, като съвкупност от имуществени права и задължения, които не се прекратяват с неговата смърт, а е налице разпореждане с отделни обекти от притежаваното от него имущество, които обекти са завещани на отделни лица. В този смисъл, съдът е приел, че се касае за няколко обединени завещателни разпореждания, които сами по себе си са самостоятелни правни сделки по смисъла на чл. 44 ЗЗД. По силата на чл. 44 ЗЗД правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Завещанието е едностранна сделка, за чиято действителност намират съответно приложение разпоредбите на чл. 26 – чл. 34 ЗЗД. Тъй като съдът не следи служебно за валидността на договори, от които се претендират като възникнали предявените в исково производство права, той не може да следи служебно и за валидността на завещателно разпореждане, въз основа на което една от страните в производството черпи права, ако противната страна не оспори действителността му.

По отношение на предявения иск за делба на имота, представляващ хотел, е прието, че съгласно Нотариален акт № 185 от 30.12.2005 г., том VІІІ, нот. дело № 1455/2005 г. по описа на Нотариус с район на действие – Районен съд – Царево, за собственост на недвижим имот, придобит на основание реализирано строителство въз основа на учредено право на строеж и покупка на земя, И. Н. Н. и З. С. Н. са признати за собственици на описаната в акта пететажна масивна жилищна сграда с мансарден етаж – Хотел с ресторант в партера и механа в сутерена, представляваща секция А-3, като сградата се състои от сутерен с механа със застроена площ от 105 кв. м., партерен етаж 1-во ниво с ресторант със застроена площ от 123 кв. м., партерен етаж – ІІ-ро ниво, със застроена площ от 132 кв. м., трети хотелски етаж със застроена площ от 138 кв. м., съдържащ четири стаи всяка с коридор, тераса и санитарен възел и стълбище, четвърти хотелски етаж със застроена площ от 138 кв. м., пети хотелски етаж със застроена площ от 138 кв. м. и мансарден етаж със застроена площ от 138 кв. м., съдържащ – два апартамента всеки с по две стаи, по две тераси, коридор и санитарен възел и стълбище. Въззивният съд е приел, че И. Н. Н. и З. С. Н. са придобили недвижимия имот при условията на съпружеска имуществена общност по силата на реализираното строителство въз основа на учредено право на строеж към 2005 г. След смъртта на И. Н. бездяловата съпружеска имуществена общност се е превърнала в дялова съсобственост, като 1/2 идеална част е останала в патримониума на преживялата съпруга З. Н., а другата 1/2 идеална част от недвижимия имот, собственост на починалия съпруг, е преминала в неговата наследствена маса, с която той се е разпоредил посредством своето саморъчно завещание. И. Н. е завещал полагащата му се 1/2 идеална част от хотела на своята дъщеря С. И. Д., а за втората половина е посочил, че „предлага, препоръчва и настоява” съпругата му З. С. Н. да завещае на сина им М. И. Н.. При анализа на посоченото завещателно разпореждане е прието, че същото не противоречи на закона – в частност на чл. 21, ал. 2 от Закона за наследството и не е нищожно. Прието е, че не е налице хипотезата на чл. 21 ЗН, тъй като по силата на това завещателно разпореждане притежаваната от И. Н. съсобствена 1/2 идеална част е преминала в патримониума на неговата дъщеря и тя е станала собственик на тази 1/2 идеална част. Безспорно е, че другата 1/2 идеална част е собствена на З. Н. по силата на реализираното строителство въз основа на учредено право на строеж и прекратената съпружеска имуществена общност. Препоръката на съпруга, обективирана в завещанието му, как преживялата съпруга да се разпореди със своята собствена идеална част, не произвежда каквото и да е действие или задължение за нея. Прието е, че тази препоръка от страна на наследодателя не влияе и на самото завещателно разпореждане, тъй като не касае имот, който З. Н. получава по силата на наследственото правоприемство, а се касае за мнение от морален характер, което съпругът дава на своята съпруга по отношение на имот, който тя притежава на собствено, самостоятелно основание. То не засяга правната сфера на З. Н. и няма правно задължение, което да определя конкретно поведение от нейна страна.

Въззивният съд е приел, че завещателното разпореждане, касаещо хотела, не страда от пороци, които да доведат до неговата нищожност. Същото е валидно и следва да бъде зачетено, като се приеме, че въз основа на така направения завет притежаваната от страна на наследодателя 1/2 идеална част е преминала в патримониума на неговата дъщеря С. И. Д.. Вещта е станала съсобствена между З. С. Н. и С. И. Д., при квоти от по 1/2 идеална част за всяка една от тях, съобразно които е допусната делбата.

По отношение на предявения иск за делба на пет броя павилиони, представляващи временни търговски обекта по чл. 56 ЗУТ, въззивният съд е намерил следното:

По делото пред първоинстанционния съд е представено единствено Разрешение за поставяне от 2009 г., от което е видно, че Община Приморско е разрешила на И. Н. и С. И. да се извършат предвидените в одобрените проекти строително-монтажни работи за обект „Магазини за промишлени стоки” – 10 броя. Прието е, че по делото не са налице каквито и да е доказателства, от които да е установено, че наследодателят на страните е придобил правото на собственост по отношение на пет броя павилиони за промишлени стоки, които да са разположени в [населено място], респ. недоказана остава съсобствеността по отношение на тези вещи. С оглед гореизложеното е направен извод, че предявеният иск за делба на тези вещи, представляващи временно търговски обекти по чл. 56 ЗУТ, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Нищожно ли е саморъчното завещание, което противоречи на законовите разпоредби при наличието на фидеикомисарна субституция съгласно разпоредбите на чл. 21, ал. 2 ЗН;

2. Нищожно ли е саморъчното завещание, в което са извършени задрасквания, поправки и добавки, а в удостовереното от нотариуса, липсват такива в него;

3. Може ли наследодателят със завещателни разпореждания да се разпорежда с цялото имущество, представляващо СИО, от името и с правата на друго лице, относно завещан имот на внука на наследодателя, при живи преки наследници, и водят ли те до нищожност, съгласно чл.42 от ЗН;

4. Може ли наследодателят да лиши от наследството на даден имот, законен наследник по право;

5. Какви нови доказателства са необходими, при доказана собственост на земята, реално разпределение между съсобствениците на 10 броя павилиони – представляващи временни търговски обекти, със съответните разрешителни за тяхната дейност;

6. След като докладчикът по делото си е направил самоотвод, следва ли същият да бъде мотивиран; Следва ли да бъде уважен искания отвод от състава на съда при съмнения и връзки на членовете на съда със страна по делото, с оглед изготвяне на вътрешното убеждение на решаващия състав; Следва ли същият да мотивира отказа си за това.

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в Решение № 1068 от 21.11.1985 г. по гр.д. № 723/1985г. на ВС, ІV г.о., Решение № 308 от 21.03.1991 г. по гр.д.№ 1346/1990 г. на ВС, І г.о., Решение № 116 от 12.02.1993 г. по гр.д.№ 755/1992 г. на ВС, І г.о., Решение № 207 от 25.11.2016 г. по гр.д.№ 4157/2014 г. на ВКС, І г.о., вторият въпрос – в противоречие с определение № 503 от 22.12.2020 г. по гр.д.№ 1591/2020 г. на ВКС, І г.о., Решение № 127 от 22.05.2014 г. по гр.д.№ 7285/2013г. на ВКС, І г.о., Определение № 340 от 02.06.2016 г. по гр.д.№ 2069/2016 г. на ВКС, І г.о., Решение № 176 от 05.12.2017 г. по гр.д.№ 892/2017 г. на ВКС, І г.о., третият въпрос – в противоречие с Решение № 207 от 25.11.2016 г. по гр.д.№ 4157/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 1068 от 21.11.1985 г. по гр.д. № 723/1985г. на ВС, ІV г.о., четвъртият въпрос – в противоречие с Определение № 232 от 02.05.2018 г. по гр.д.№ 3628/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 531 от 20.10.2009 г. по гр.д.№ 5336/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 108 от 15.02.2010 г. по гр.д.№ 105/2009 г. на ВКС, І г.о., петият въпрос – в противоречие с Решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр.д.№ 1519/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 385 от 06.10.2010 г. по гр.д.№ 1359/2009 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Относно въпроси №№ 1 и 3: В посочените от жалбоподателката Решение № 1068 от 21.11.1985 г. по гр. д. № 723/1985 г. на ВС, Четвърто г.о., Решение № 308 от 21.03.1991 г. по гр. д. № 1346 от 1990 г. на ВС, Първо г.о. и Решение № 207 от 25.11.2016 г. по гр.д.№ 4157/2014 г. на ВКС, Първо г.о., е прието, че е нищожно на основание чл. 21, ал. 2 ЗН завещание, което предвижда т. нар. фидеикомисарна субституция - разпореждане на завещателя, с което той задължава заветника да не се разпорежда със завещания имот и да го предаде след смъртта си на трето посочено от завещателя лице. В настоящия случай въззивният съд е направил решаващ извод в мотивите на обжалваното решение, че частното завещателно разпореждане от 10.10.2014 г., с предмет недвижим имот - хотел, не противоречи на закона – чл. 21, ал. 2 ЗН, и не е нищожно, тъй като препоръката на наследодателя неговата съпруга да направи завещание за собствената си идеална част от имота в полза на техния син М. Н. не касае имущество, което е част от наследството на И. Н.. Касае се за изявление, което има само морален характер. То не произвежда правно действие и не поражда задължение за ищцата, което да определя конкретно поведение от нейна страна. Преценката на съда относно действителността на завета е обусловена от обстоятелството, че същият има за предмет единствено притежаваната от наследодателя 1/2 идеална част от имота /завещана на неговата дъщеря С. Д./, и не съдържа воля за последващо преминаване на това наследствено имущество в патримониума на трето лице след смъртта на назначения от него заветник, посредством института на фидеикомисарната субституция. Решаващите съображения на въззивния съд са съобразени с практиката на ВС и ВКС, поради което не е налице основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпрос № 2 от изложението засяга конкретни обстоятелства по конкретно дело. По него не може да бъде даден принципен отговор, който да важи по всички дела. Не би могло да има и противоречиво разрешаване по този въпрос, тъй като обстоятелствата по различните дела могат да бъдат различни и в едни случаи да налагат извод за нищожност на завещанието, а в други – не. В случая, въззивният съд е приел, че завещателното разпореждане е валидно и не страда от пороци, които да водят до неговата нищожност. Липсва противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС, обективирана в Решение № 127 от 22.05.2014 г. по гр.д.№ 7285/2013г. на ВКС, І г.о. и Решение № 176 от 05.12.2017 г. по гр.д.№ 892/2017 г. на ВКС, І г.о. Решение № 127 от 22.05.2014 г. по гр.д.№ 7285/2013г. на ВКС, І г.о. разглежда хипотеза, при която преюдициален въпрос за нищожност на завещателно разпореждане е въведен в производство по иск по чл. 30 ЗН чрез възражение, а не чрез инцидентен установителен иск, като е прието, че в този случай съдът се произнася относно валидността на завещанието само в мотивите си, но не и в диспозитива. Решение № 176 от 05.12.2017 г. по гр.д.№ 892/2017 г. на ВКС, І г.о. разглежда въпросите как следва да се тълкува изразената воля от завещателя - според първоначалното изявление или според допълнителните, направени след подписа под завещанието; наличието на втори подпис след излагането на допълнителни мотиви, задължава ли съда да приеме и това допълнение като част от завещанието, каквито въпроси по настоящото дело не се поставят. Определение № 503 от 22.12.2020 г. по гр.д.№ 1591/2020 г. на ВКС, І г.о. и Определение № 340 от 02.06.2016 г. по гр.д.№ 2069/2016 г. на ВКС, І г.о. са постановени в производство по чл. 288 ГПК и не представляват практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване.

Въпрос № 4 от изложението не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Чрез него жалбоподателката търси допускане на касационно обжалване, основавайки се на твърдения за нарушението на чужди права – в случая правата на ответника в производството М. И. Н.. Застъпвайки становището, че завещателното разпореждане от 10.10.2014 г., касаещо недвижимия имот, представляващ хотел, накърнява запазената част на нейния син М. Н., определена в чл. 29 ЗН, ищцата заявява едно чуждо право, без да е легитимирана досежно неговото упражняване. Поставеният въпрос не засяга нейната правна сфера и не обосновава нейно право за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Въпрос № 5 е свързан с правилността на решението на въззивната инстанция, а отговорът му е обусловен от конкретните доказателства и установената фактическа обстановка. Този въпрос е израз на несъгласието на жалбоподателката с извода на въззивния съд за недоказаност на правото на собственост на наследодателя на страните върху пет броя павилиони за промишлени стоки, разположени в [населено място], респ. за недоказана съсобственост по отношение на тези вещи. Преценката за обоснованост на въззивното решение не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изложеното въпрос № 5 не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Питанията под № 6 не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Същите обобщават оплакванията на касаторката за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила – чл. 22 и чл. 23 ГПК, които при това не намират опора в данните по делото. В съответствие с посочените разпоредби както отвелата са от разглеждането на спора съдия Е. К., така и членовете на съдебния състав, които не са приели направения им отвод, са изложили конкретни съображения по наличието, респ. – отсъствието на предпоставките, регламентирани с чл. 22 ГПК. Данните по делото не внасят и сянка на съмнение в независимостта и безпристрастността на съдиите, постановили обжалваното решение. Сами по себе си изложените от състава мотиви на решението свидетелстват за акт, постановен по съображения, извлечени единствено от данните по делото и закона, при което съдът е ръководен само от принципите за установяване на истината и на законността.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Конкретни аргументи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение