Определение № 60750 от 03.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2363/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. Х. срещу решение №.20/11.02.21 по г.д.№.306/20 на АС Велико Търново – с което е потвърдено реш.№.209/17.08.20 по гд.№.5/20 на ОС Габрово в частта, с която касаторът е осъден да пати на основание чл.59 ЗЗД 25001лв. при условията на частичен иск. Ответната страна Д. П. Д. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че първоинстанционното решение е допустимо и правилно. Посочено е, че в исковата молба, в това число след уточняването й, са изложени обстоятелства, че получавайки авоарите от сметка на наследодателя на ищцата, ответникът С. Х., евентуално вторият ответник Х. С. Х., или двамата заедно, са се обогатили за сметка на обедняването й; сумата на обогатяването е равна на тази на обедняването, като е налице класическа хипотеза на неоснователно обогатяване – някой получава имуществена облага и се обогатява с нея без основание за сметка на обедняване на друго лице. Направена е и обосновка защо така претендираната сума попада в приложното поле на чл.59 ЗЗД с позоваване на ППВС 1/28.05.79 по г.д.№.1/79 - разяснени са подробно трите фактически състава на чл.55 ЗЗД – първият, предпоставящ предаване и получаване при начална липса на основание /още към момента на получаването на съответното благо-напр. при нищожен договор, предаване при липса на изпълнение/, вторият-при който престацията се извърша с оглед на очаквано бъдещо основание, което не е могло да се осъществи /напр. сделки под отлагателно условие, което не се е сбъднало/, третият-при последващо отпадане на основанието /напр. при унищожаване или разваляне на договор, по силата на който е станало предаването/ - и е обобщено, че исковете по чл.55 ал.1 ЗЗД се предявяват от лицето, което е престирало, срещу лицето, което държи престираното. При отсъствие на някои от елементите на фактическите състави по чл.55 ЗЗД и на друга възможност за защита при увеличаване без основание на имуществото на едно лице за сметка на това на друго, като обедняването и обогатяването произтичат от общ факт или група факти, обеднилият се разполага с претенция по чл.59 ЗЗД. При горните обстоятелства въззивният съд е приел, че, предвид субсидиарния характер на иска по чл.59 ЗЗД, елементите от фактическия състав на разпоредбата, цитирани по-горе, и изложените фактически обстоятелства, първата инстанция правилно е квалифицирала претенцията по чл.59 ЗЗД. Предявеният иск е не с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД, а по чл.59 ЗЗД, и е разгледан на предявеното основание. Оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение предвид непредставянето на писмени доказателства към исковата молба е намерено за неоснователно. Посочено е, че неприлагането на такива към исковата молба, както и непосочването на банкова сметка на ищцата, не обуславят нередовност по арг. от чл.129 ал.2 ГПК. В разпоредбата изрично е предвидено, че на ищеца се съобщава да отстрани нередовности на исковата молба, когато тя не отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и чл.128 ГПК. Прилагането на доказателства към исковата молба е уредено в чл.127 ал.2 ГПК, а изискването за посочване на банкова сметка – в чл.127 ал.4 ГПК. Нормите на чл.127 ал.2 и ал.4 ГПК не са упоменати в чл.129 ал.2 ГПК. Непредставянето на писмени доказателства с исковата молба касае доказаността на претенцията и е относимо към обхвата на защитата на ответника, но не нарушава правото му на защита. С исковата молба е направено искане за прилагане на г.д.№.1077/17 на РС Севлиево, като в нея е обективирано изрично изявление на процесуалния представител на ищцата, че ще се ползва от всички документи по делото. Писмените доказателства по г.д.№.1077/17 се считат предявени и събрани от съда с прилагането на делото. Оплакването, че с неконкретизирането на документите от делото, които ще се ползват от ищцата, е нарушено правото му на защита, е намерено за неоснователно. Посочено е, че самият ответник е участвал в производството по това дело, което е било прекратено поради оттегляне на иска, и е запознат с твърденията и доказателствата по него; същевременно по същото са приложени в оригинал и предходни завещания на Д.С.. От фактическа страна е изяснено, че Д. Х. С. е починал на 11.10.16 и е оставил наследник по закон С. Х. Х. – негов брат /ответник/, и наследник по завещание –Д. П. Д. /ищца/. Последната е такава по силата на саморъчно завещание от 1.04.13-което е изготвено в съответствие с изискванията на чл.25 ал.1 ЗН – написано е ръкописно от завещателя, съдържа означение на датата, на която е съставено, подписано е, като подписът е поставен под завещателните разпореждания. Същевременно към г.д.№.1977/17 на РС Севлиево са приложени и други саморъчни завещания - изготвени от Д. Х. С. на 6.08.85г., 20.10.93г., 1.08.10 - с които той е завещал цялото си движимо и недвижимо имущество на Д. Д.. От правна страна е прието, че съобразно легалните определения на общо завещателно разпореждане и завет /чл.16 ал.1 и ал.2 ЗН/, разграничителният критерий е обхватът на разпореденото със завещанието имущество. В закона липсва изискване при съставяне на универсално завещание завещателят изрично да посочва, че се разпорежда с цялото си имущество; обстоятелството, че завещанието съдържа изброяване на конкретно имущество, не е достатъчно за квалифициране на същото като завет по смисъла на чл.16 ал.2 ЗН-няма пречка намерението на завещателя да се разпореди с цялото си имущество да се обективира и чрез посочване на отделни предмети от него, които формират съвкупността. С процесното завещание завещателят се е разпоредил „с имуществото си - движимо и недвижимо, което притежавам, и различни депозити в различни банки по времето на моята смърт“ „и всички правата“. Намерено е, че тълкуването на завещанието в неговата цялост обуславя извод, че то е универсално - има за предмет цялото имущество на завещателя към момента на неговата смърт – въпреки изброените в него недвижими имоти. Съдът се е позовал и на разпоредбата на чл.39 ЗН, съгласно която последващото завещание, което не отменя изрично по-раншното, отменя само онези разпореди в него, които са несъвместими с новите. Посочил е, че завещателното разпореждане съдържа волята на завещателя да определени лицето, в полза на което е съставено, както и имуществото, за което се отнася. С последващо завещание наследодателят може да изрази различна воля от съдържащата се в предходното по отношение на ползващото се лице или относно имуществото, за което се отнася. При условие, че предмет на двете разпореждания и едно и също имущество, но се сочи различно ползващо се лице, последващото завещание отменя предходното. В хипотеза, при която последващите завещания имат различен обем от права в сравнение с предходното, то има за последица отмяна на предшестващото завещание само ако касае по-голям обем от права върху едно и също имущество или обема права в двете завещания съвпада напълно - съдържа воля за разпореждане с посочения в предходното завещание обхват от права в полза на друго лице. Когато последвалото завещание има за предмет по-малък обем от права от предходното, като касае неразпоредената част от същото имущество, то няма за последица отмяна на предходното завещание. Отразено е, че в случая със саморъчното завещание от 1.04.13г., както и с предходните, Д. С. се е разпоредил с цялото си имущество в полза на Д. Д. – като не е налице несъвместимост между последното завещателно разпореждане и съставените по-рано завещания. При тези обстоятелства завещателното разпореждане от 1.04.13 е квалифицирано като общо и придаващо качество на наследник на Д. П. Д., в полза на която е направено. На 21.10.16 на Х. С. Х.-легитимирал се с пълномощно №.2711/19.10.16, е изплатена сумата 108050,20лв. от влог в „ОББ“АД с титуляр Д. Х. С. – която сума Х.Х. е предал на С. Х. на 23.10.16г. При тези обстоятелства е прието, че са налице предпоставките на чл.59 ЗЗД - налице е увеличаване на имуществото на С. Х. с изтеглената от влога на Д. С. сума, обедняване на Д. Д. - негов наследник по завещание, със същата сума, обогатяването и обедняването произтичат от един и същи факт – получаване на сумата от влога, завещана в полза на Д. Д., след удържане на съответните такси от страна на банката от С. Х. без правно основание; липса на друга възможност за защита. Предвид изложеното претенцията е намерена за основателна. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.1, пр.2 и пр.3 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК общо сочи практика /ТР 1/9.12.13 по тълк.д.№.4/12, ОСГТК, ТР 4/12 от 17.12.12, ОСГК, реш.№.6/96 на КС, реш.№.17/99 на КС, реш.№.15/10 на ВКС, реш.№.2/11 на КС, реш.№.6/97 на КС, реш.№.18/96 на КС, реш.№.12/93 на КС, реш.№.22/96 на КС, реш.№.1/27.01.05 по к.д.№.8/04, реш.№.3/08 на КС; реш.№.214/28.10.15 по г.д.№.1919/15, І ГО на ВКС/ и извежда следните въпроси: 1.“Следва ли да се приеме, че е налице универсално завещание, след като завещателят е посочил изрично, че оставя в завещание и банковите сметки на наследника си?“; 2. „Следва ли да се приеме, че завещателното разпореждане от 1.04.13 е универсално, след като наличностите по сметки са изключено от завещателното разпореждане?“; 3.“Следва ли да се приеме, че е налице основателност и спазена законосъобразна процедура, след като ищецът не прилага писмени доказателства по делото, а изисква прилагането на документи, без изрично посочване, в приключили съдебни производство?“; 4.“Станал ли е заветника - наследник по завещание, въпреки универсални предходни завещания, различаващи се от процесното завещание от 1.04.13?“; 5. „Следвало ли е въззивният съд да приеме за законосъобразно съдебно решение на първоинстанционния Апелативен съд -Велико Търново, въззивно отделение, въпреки липсата на документи и доказателства в подкрепа на иска по чл.55 ЗЗД?“; 6. „Следва ли да бъде приет за разглеждане непредявения иск по чл.59 ЗЗД, а да не се разгледа предявения иск по чл.55 ал.1 пр.2-пр.3 ЗЗД, каквито документи и доказателства има изложени в първоначалната искова молба на ищцата пред Апелативен съд Велико Търново, въззивно отделение?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Първият и вторият въпрос не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства са конкретни, свързани с обстоятелствата по делото. В случая се касае за въпроси, които са фактически, а и съдържат условия, които не са били приети за установени– съдът не е приемал нито, че в завещанието са посочени само банкови сметки, нито, че наличностите по банкови сметки са изключени от завещанието. Дори да се приеме, че е налице годно общо основание, следва да се посочи, че преценката за характера на завещателните разпоредби - дали се касае за общо или частно завещателно разпореждане – се извършва с оглед конкретния случай, формулировките, използвани в завещанието и тълкувани съобразно правилата на чл.20 ЗЗД с оглед действителната воля на завещателя, а при наличие на няколко завещателни разпореждания се извършва съответна съпоставка досежно включеното имущество и ползващото се лице във всяко от тях. Въззивната инстанция е изложила подробни мотиви защо приема, че се касае за универсално разпореждане - предвид начина на изразяване на общата воля и последваща конкретизация, която не променя вида на завещанието /от една страна има изявление, че завещателят се разпорежда с имуществото си – т.е. с цялото имущество, и е налице пояснение - движимо и недвижимо, банкови сметки в различни банки и всички права-т.е. всички други права, като няма пречка намерението на завещателя да се разпореди с цялото имущество да се обективира и чрез посочване на отделни предмети, които счита за формиращи съвкупността/, изводите й са основани на задължителна практика на ВКС /реш.№.245/31.10.11 по г.д.№.1189/10, ІІ ГО/ и не са произволни. Отделно от изложеното цитираните от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК тълкувателни решения, решения на КС и на ВКС /последното съдържащо задължителна практика по въпрос относно тълкуване кога е налице обективна невъзможност за манифестиране на промяна в намерението и осъществяване на действия, отблъскващи владението на останалите съсобственици/ са неотносими към конкретните въпроси и следователно не биха могли да обосноват изискуемото противоречие с относима практика при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид горното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК. Аналогичното важи и за третия въпрос. Неговият отговор може да се даде след разглеждане на спора по същество - с акта по същество, решението, а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба след евентуалното й допускане до касация по критериите на чл.280 ГПК-не и в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице годно общо основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият и петият въпроси също не съставляват правни такива по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Те не са общи и абстрактни, а изцяло фактически, касаят правилността на решението и отговорът им следва да се даде след обсъждане на конкретните факти и обстоятелства по делото, с акта по същество - решението. Поради това и не биха могли да обосноват допускане до касационно обжалване. Шестият въпрос предпоставя условие, което не е било прието от въззивната инстанция. Тя не е намирала, че е налице непредявен иск по чл.59 ЗЗД – напротив, изрично и обстойно е посочила какви факти и обстоятелства са изложени в исковата молба и защо те обосновават подвеждането на претенцията именно под правната норма на чл.59 ЗЗД /каквито твърдения са изложени и в самата искова молба-макар дадената от ищеца правна квалификация да не обвързва съда/. Налице са ясни мотиви, които не са произволни, определената от съда правна квалификация на иска съответства на изложените в исковата молба факти и обстоятелства и произнасянето на съда е на предявеното основание и в рамките на търсената защита. Предвид горното изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не съдържа правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма, като посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен този въпрос, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г., ОСГТК на ВКС/, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Доколкото е налице общо позоваване на основанията на чл.280 ал.2 пр.1, пр.2 и пр.3 ГПК, настоящият състав намира, че визираните в тях хипотези също не са налице. Нищожността е най-тежкият порок на съдебните решения и е налице когато волята на съда изобщо не е надлежно формирана /решението не е постановено от надлежен орган в надлежен състав, не е писмено или не е подписано/ или ако е формирана воля, но тя е така изразена, че съдържанието й не може да бъде установено дори и по пътя на тълкуването. Атакуваното решение не страда от подобен порок, поради което не е налице основанието на чл.280 ал.1 пр.1 ГПК. То не е и вероятно недопустимо, тъй като, предвид посоченото по-горе във връзка с шестия въпрос, съдът се е произнесъл именно на предявеното основание и по редовна искова молба. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения и определения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК обн. в ДВ бр.86/17), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281 т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение, респективно определение, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280 ГПК. В случая атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са ясни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,