Определение № 3007 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1383/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 82 от 19.01.2023 г. по в.гр. д. № 1913/2022 г. на АС – София, с което е отхвърлен иск по чл.160 ЗУТ. Жалбоподателят И. М. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Излага съображения за допускане на касационното обжалване, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът- „Стройсити“ ЕООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от И. Д. срещу „Стройсити“ ЕООД иск с правно основание по чл. 160, ал.3, вр. чл. 163, ал.3 ЗУТ за заплащане на сумата от 81 430, 80 лв., представляваща стойността на разходите, необходими за поправка на проявените през гаранционния срок недостатъци на СМР, извършени при изграждане на ТИР – Паркинг по договор за изработка от 18.05.2013 г. От приетия Нотариален акт за прехвърляне на собственост върху недвижими имоти вместо изпълнение на парично задължение № 69, том II, рег.№ 2812, дело № 231 от 04.04.2018 г. се установява, ищецът И. М. е придобил от “МТА-1” ООД, поземлен имот с площ 3582 кв.м., находящ се в землището на [населено място], общ. Е. П., обл. София, съставляващ имот № 080055 - комплекс за обществено обслужване по КВС на селото, съгласно влязъл в сила ПУП-ПЗ, заедно с построеното в имота с Търговски комплекс с РЗП от 533 кв.м.,, заедно с още седем имота за сумата 172 862.00лв., представляваща обща стойност на направени от приобрететеля, като съдружник в “МТА-1” ООД допълнителни парични вноски на основание чл.134 от ТЗ и решение на ОС от 04.04.2018г., вместо изпълнение на задължението на дружеството за връщане на направените допълнителни парични вноски./л.9-л.11 от делото/ Съдът е взел предвид прието по делото Споразумение от 04.04.2018 г., от което се установява, че предвид сключената сделка прехвърлителят “МТА-1” ООД прехвърля на И. М. правата по чл.265 ЗЗД и по чл.160, ал.3 от ЗУТ свързани с построения обект, като се задължил да възложи на вещи лица за извършване на експертизи за установяване на явните и евентуални скрити недостатъци и дефекти. Установено е, че между изпълнителя на процесния строеж „Стройсити“ ЕООД и “МТА-1” ООД /праводател на ищеца/ е протекъл съдебен спор иницииран по иск по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата 62 981,44лв. изпълнени незаплатени СМР по договор за строителство от 18.05.2013г. С отговора по реда на чл.367 ГПК от м.юни 2014г. ответникът “МТА-1” ООД е направил възражение за прихващане със сумата 83 964 лв., поради констатирани „скрити недостатъци“ касаещи стоманенобетонови настилки с площ от 3023 кв.м., дефектирали бордюри - 770 бр., некачествено изпълнен тротоар, течове в шахта на сондажен кладенец, течове в мокрите помещения, недостатъци в дограмата и подпрозоречни прагове на стая за почивка. Установено е, че с влязло в сила решение №1627/10.07.2017г. по т.д.№5934/16г. на Софийски апелативен съд е отхвърлил предявения иск от „Стройсити“ ЕООД с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 266 ЗЗД за сумата, представляваща горницата над 57 273, 38 лв. до 57 935, 87 лв. поради уважено възражение за прихващане на „МТА -1“ ООД с вземане за сумата от 4922 лв. - разходи, необходими за отстраняване на 1 352 линейни метра дефектирала фуга върху стоманобенотонова настилка реглаж на алуминиева дограма в стая за почивка, изградена в същия имот. Съдът е приел, че предмет на настоящото съдебно производство са налични недостатъци в процесния строеж, изразяващи се в деформации на бетоновата настилка, пукнатини и ронещи се фуги, непрекъснато разпространяващи се вече върху цялата площ. От приета по делото експертиза се установява съдът е приел, че строежът е извършен съобразно задължителните за строителя предписания в Заповедната книга като обектът се използва по предназначение и от снимковия материал се вижда, че има паркирани тежкотоварни камиони. Съдът е счел, че всички твърдени в исковата молба недостатъци на приетата работа са тъждествени с тези, които са били предмет на приетото в предходното исково производство възражение за некачествено изпълнение на уговорената работа (счетено от съда като компенсаторно възражение), по което съдът вече се е произнесъл, като при ангажиране и на гаранционната отговорност на ответника е уважил насрещно предявеното субективно право за сумата от 4892 лв. (тези недостатъци са били установени и от вещото лице, което е дало заключение и в настоящото производство). Изложени са съображения за това, че именно поради установяването на тези недостатъци на уговорената работа, които са възникнали по време на ползването на процесния строеж по своето предназначение (като ТИР-паркинг), съдът при разглеждане на спора в предходно производство между строителя и възложителя е намалил (по приетото от него компенсаторно възражение) дължимото възнаграждение на строителя по чл.266, ал. 1 ЗЗД със сумата от 4892 лв. (относно процесните дефекти), представляваща разходите за необходимите ремонтни дейности, като при уважаване на компенсаторното възражение съдът е намалил уговореното възнаграждение за приетата работа със стойността на необходимите ремонтни дейности – за отстраняване на констатираните недостатъци на процесния строеж (в качествено отношение). Съдът е посочил, че ако е извършена тази поправка на некачествено извършената работа по предписания от приетите в предходното исково производство СТЕ способ, няма да съществуват констатираните и в настоящото исково производство недостатъци. Прието е, че ако праводателят на ищеца е положил дължимата грижа на добрия търговец и своевременно е отстранил констатираните недостатъци на процесната работа, проявили се след нейното приемане, дефектите няма да съществуват при продажбата, но праводателят на ищеца не е действал съобразно правилата на добросъвестността, предписани и в чл. 83, ал. 2 ЗЗД, констатираните в предходното исково производство недостатъци на приетата работа са тъждествени с онези, които са били предмет на влязлото в сила решение, и ако бъде присъдено ново обезщетение, би се достигнало до накърняване на друг основен принцип на частното обективно право –забраната за неоснователно обогатяване (строителят би заплатил допълнително обезщетение за същите недостатъци на извършената от него работа, макар и неговото възнаграждение да е било намалено със сумата, необходима за тяхната поправка). Прието е, че тъй като правата на ищеца в настоящото исково производство произтичат от транслативния договор (ирелевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото дело, е обстоятелството дали той като собственик на процесния ТИР-паркинг, или като цесионер е придобил субективни права по гаранционната отговорност), за същите недостатъци той не може да притежава повече правни възможности (повече субективни права), отколкото би имал неговият праводател (чрез преследващо сключена транслативна сделка да бъде „пререшен” идентичен правен спор, предмет на предходното исково производство). Прието е, че поради бездействието на прехвърлителя е била прекъсната причинно-следствената връзка между некачественото изпълнение и по-тежкия вредоносен резултат. При така изложениете съображения съдът е приел, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 160, ал. 3 ЗУТ, във вр. с чл. 163, ал. 3 ЗУТ за сумата от 81430,80 лв., ведно със законната мораторна лихва от предявяване на исковата молба – 30.11.2018 г., до окончателното й заплащане, е неоснователен. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК И. М. Д.,чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпроси, за които поддържа че са от значение за спора: за да установи идентичност в предмета на спора на две искови производство за СМР на един строителен обект трябва ли съдът да установи по безспорен начин причинна връзка между първоначално възникналите недостатъци по време на едното производство и нововъзникнали такива по новото, правилата на добросъвестността задължават ли изпълнителят да уведоми възложителя за явни недостатъци на СМР, извиршени от предходен изпълнител, длъжен ли е съдът, с всички допустими от закона доказателствени средства, да установи по безспорен начин причинна връзка между неостраняването на недостатъци, установени по предходно дело и нововъзникнали недостатъци за да приеме, че е налице идентичност между старите и нововъзникналите недостатъци или е достатъчно да предположи такава идентичност и бил ли е длъжен изпълнителят да уведоми/предупреди възложителя за недобре изпълнената основа от трошен камък, която основа би компроментирала качеството на работата на изпълнителя.Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че по въпросите за да установи идентичност в предмета на спора на две искови производство за СМР на един строителен обект трябва ли съдът да установи по безспорен начин причинна връзка между първоначално възникналите недостатъци по време на едното производство и нововъзникнали такива по новото, правилата на добросъвестността задължават ли изпълнителят да уведоми възложителя за явни недостатъци на СМР, извършени от предходен изпълнител, длъжен ли е съдът, с всички допустими от закона доказателствени средства, да установи по безспорен начин причинна връзка между неостраняването на недостатъци, установени по предходно дело и нововъзникнали недостатъци за да приеме, че е налице идентичност между старите и нововъзникналите недостатъци или е достатъчно да предположи такава идентичност, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК. На същите съдът е дал отговор в съответствие с установена практика на ВКС, застъпена и в решение № 60069 от 3.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 176/2020 г., II т. о. В същата се приема, че съгласно разясненията, дадени в ТР № 88/84 г. на ОСГК на ВС, гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, предмет на договора, през който период гарантът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са спазени изискванията за правилното й съхраняване и надлежната й употреба. Посочва се, че от своя страна разпоредбата на чл. 163, ал. 3 ЗУТ предвижда, че строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия, а разпоредбата на чл. 21 от Наредба № 2/2003 г. постановява, че когато през време на гаранционните срокове след въвеждането в експлоатация на строителния обект се появят скрити дефекти, споровете при непостигане на съгласие се решават по съдебен ред. Посочените норми уреждат предпоставките и обхвата на гаранционната отговорност на строителя за проявили се в гаранционните срокове дефекти при строителството. Разрешението дадено от въззивния съд не е в противоречие с с практиката застъпена в р ешението по гр. д. № 1932/2009 г. на ВКС, III г. о ., с което се приема, че "разпоредбата на чл. 163, ал. 3 ЗУТ има за предназначение да даде възможност на всички собственици на построена сграда да отправят претенциите си за вреди от некачествено строителство, проявили се в рамките на гаранционните срокове, към строителя на сградата. Съгласно чл. 163, ал. 3 ЗУТ строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия, в който смисъл е и практиката на ВКС – решение по т. д. № 176/2020 г., II т. о. и решение по т. д. № 2601/2019 г., I т. о. Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване и по поставения за разглеждане процесуален въпрос: длъжен ли е въззивният съд да постави на самостоятелна оценка и да обсъди в пълнота обстоятелства по извършване на подбора са разрешени от съда в съответствие с установената практика и при спазване на процесуалния закона. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл., 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. Що се касае до въпроса бил ли е длъжен изпълнителят да уведоми/предупреди възложителя за недобре изпълнената основа от трошен камък, която основа би компроментирала качеството на работата на изпълнителя, същият не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване. Според дадените с т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, формулирания от касатора въпрос е по съществото на спора и на същия не може да бъде даден отговор в производството по чл. 288 ГПК. На ответника по жалба на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски за процесуално представителство пред ВКС в размер на 3840лева. Предвид изложените съображения, съдът