Определение № 5065 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4003/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Г. В. Д., чрез адв. П. Б., срещу определение № 299 от 10.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 340/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение частна жалба с вх. № 19327 от 29.05.2025 г. на Г. В. Д. срещу определение № 1161 от 17.04.2025 г., постановено по гр. д. № 113/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която на основание чл. 9 КМЧП и чл. 28 КМЧП съдът е постановил, че е налице международна компетентност на българския съд за разглеждане на предявения иск по чл. 66, ал. 2 СК. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК следния правен въпрос: „Обичайното местопребиваване по смисъла на чл. 5, ал. 2, вр. с чл. 7, ал. 1 от Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от непълнолетно лице, което е родено в държава извън Република България, обуславя ли международна компетентност на българския съд да разгледа молбата по съединените с иск по чл. 66, ал. 2 СК искове за упражняване на родителски права, режим на лични отношения и издръжка?“. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, жалбоподателят сочи, че изводите на съда са в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 515 от 02.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3788/2018 г. на IV г.о., определение № 51 от 09.02.2022 г. по ч. гр. д. № 46/2022 г. на III г.о., определение № 126 от 05.04.2022 г. по ч. гр. д. № 63/2022 г. на III г.о. и определение № 156 от 03.08.2017 г. по ч. гр. д. № 450/2017 г. на I г.о. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не излага обосновка. Поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът по жалбата Д. Р. В. не взема становище по нея в предоставения срок за отговор. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че производството по делото е образувано по иск с правна квалификация чл. 66, ал. 2 СК за признаване за установено, че ищецът Д. В. е биологичен баща на детето С. Д. Д., родено на 29.12.2022 г. от майка – Г. В. Д.. Констатирал е, че в отговора на исковата молба е направено възражение, че предявеният от ищеца иск за установяване на произход не е подсъден на българския съд, доколкото адресът и обичайното местопребиваване на ответницата и детето са в О. К.. Въззивният състав е намерил, че съгласно данните по делото, ищецът е български гражданин с постоянно пребиваване в Република България, а ответницата е посочила, че с детето пребивават постоянно в О. К. В. и С. И., като според твърденията на ищеца и представените от ответницата документи, детето е родено Л., В.. Застъпил е становището, че между страните е налице частноправно отношение с международен елемент, тъй като същото е свързано с две държави с оглед постоянното им пребиваване. Съобразил е разпоредбата на чл. 9, ал. 1 КМЧП, съгласно която българските съдилища и други органи са компетентни по производствата за установяване и оспорване на произход, освен въз основа на чл. 4 и когато детето или родителят, който е страна, е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България. Доколкото в случая ищецът, който претендира да е родител – баща на детето С., е български гражданин и има обичайно местопребиваване в Република България, въззивната инстанция е обосновала извод, че е налице международната компетентност на българския съд по делото досежно иска по чл. 66, ал. 2 СК за установяване на произхода на детето С. Д. Д.. По отношение на възражението на ответницата, че приложима в случая е Хагската конвенция от 1996 г. за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, въззивната инстанция е посочила, че съгласно чл. 4, б. „а“ от същата, Конвенцията не се прилага за установяването или оспорването на произхода. Същите съображения е изложила и по въпроса за приложението в случая на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност и на Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18 декември 2008 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка. Предвид изложеното, въззивният съд е обобщил, че частната жалба против определението на първа инстанция в частта, с която на основание чл. 9 и чл. 28 КМЧП, съдът е постановил, че е налице международна компетентност на българския съд за разглеждане на предявения иск по чл. 66, ал. 2 СК, е неоснователна и следва да се остави без уважение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице и основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Повдигнатият в изложението въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното определение и не съставлява общо основание за достъп до касация. Така както е формулиран, същият е неотносим както към решаващите изводи на съда, така и към конкретиката на казуса, тъй като в настоящия случай не са съединени за общо разглеждане с иска по чл. 66, ал. 2 СК искове за упражняване на родителски права, за определяне на режим на лични отношения и за издръжка (от която теза жалбоподателят извежда поставения въпрос), нито по надлежния ред са предявени насрещни искове с такъв предмет. В случая е предявен иск с правно основание чл. 66, ал. 2 СК, при чието евентуално уважаване, на основание чл. 70 СК съдът служебно постановява при кого от родителите да живее детето, мерки за упражняване на родителските права, режима на личните отношения между детето и родителите, както и неговата издръжка. Същите въпроси обаче не са предмет на разглеждане в рамките на спора за определяне на международно компетентния съд по иска за установяване на произход, съответно въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса, не е давал и правно разрешение по така поставения от жалбоподателя въпрос. Предвид изложеното, поставеният въпрос е неотносим, не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното определение във връзка с приетата международна компетентност на българския съд за разглеждане на иска по чл. 66, ал. 2 СК, с оглед което не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че по отношение на формулирания въпрос не е налице релевираното специално основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото с посочените от касатора съдебни актове се дава разрешение на правни въпроси, различни от поставения в изложението. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на определението поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Жалбоподателят не мотивира това основание с конкретни доводи. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, респ. определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното ѝ съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая жалбоподателят не сочи, а и обективно въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват, а ответната страна по жалбата не е взела становище по нея, респективно не е претендирала присъждането на такива. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,