Определение № 1893 от 25.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 506/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БАНКА ДСК“ АД, представлявана от юрисконсулт К. П., срещу решение № 1388 от 27.11.2025г. по в.гр.д. № 1428/2025г. на САС, 14 състав, с което след отмяна решение № 1042 от 21.02.2025г. по гр.д. № 13929/2021г. на СГС, I-5 състав е признато за установено на основание чл.439 ГПК, че правото на принудително изпълнение за вземането по изп.д. № 1525/2014г. по описа на ЧСИ Д. Лъчев В., рег. № 861 при КЧСИ за сумата 49 827,54 лева /25 476,42 евро/, включваща главница в размер на 30 161,49 лева, законна лихва в размер на 16 259,79 лева за периода от 06.12.2011г. до 03.07.2018г., такси по изпълнението в размер на 3406,26 лева, е погасено по давност.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че последното действие, годно да прекъсне погасителната давност, е постъпилата на 21.07.2016г. сума в резултат на принудително изпълнение, тъй като извършеното от ЧСИ действие по налагане на запор на банковата сметка на длъжника е „техническо, с цел коригиране на допусната грешка“. Излага съображения, че дали дадено действие прекъсва погасителната давност не се определя от това дали е „техническо“, а съгласно задължителната практика е от значение единствено дали е извършено изпълнително действие. Поддържа, че изпълнителното действие от 03.07.2018г. е ново, поредно извършено от ЧСИ Г., с което е наложен запор, и поради това е действие, което не може да бъде игнорирано от страните и съда, в каквато насока е т.5 на ТР № 3 от 10.07.20217г. по т.д. № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Прекъсната ли е давността с предприемане на изпълнително действие – запор на банкова сметка, предприето от ЧСИ в рамките на определен изпълнителен способ, по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ?

2. Представлява ли действие по налагане на запор изпращането на запорно съобщение до банка, когато предходният запор върху банковата сметка на лицето за същото задължение до същата банка е бил преди това вдигнат от съдебния изпълнител? Ново, самостоятелно ли е това повторно налагане на запор на банкова сметка или по своя характер е „техническо“ и „представлява „служебно запориране“?

Касаторът твърди, че въпросите са решени в противоречие с т.10 на ТР № 2 от 25.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.5 на ТР № 3 от 10.07.2017г. по т.д. № 3/2015г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът Г. З. Г. не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че „Банка ДСК“ АД се е снабдила с изпълнителен лист срещу ищеца Г. Г., който е солидарен длъжник заедно със С. Л., и на 8.08.2014 г. срещу тях е образувано изп.д. № 1525/2014г., като с молбата за образуване взискателят е възложил на ЧСИ извършването на действия по чл.18 от ЗЧСИ, включващи и действия по определяне начина на изпълнение; че последното плащане по изпълнителното дело на ЧСИ е извършено на 21.07.2016г., когато е постъпила сума от 182,71 лв. в изпълнение на наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца; че с писма от 25.06.2018г. ЧСИ е поискал вдигане на запорите спрямо Г., като е посочено, че производството срещу този длъжник е прекратено, но с нови запорни съобщения от 03.07.2018г. (връчени на банката на 06.07.2018г.) отново са наложени запори върху банкови сметки на ищеца; че с протокол от 01.10.2021г. ЧСИ е предал на взискателя оригинала на изпълнителния лист срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД; че съгласно запорни съобщения, връчени на 06.07.2018г. на банките, Г. Г. дължи по изпълнителното дело сумата от 49 827,54 лв., включваща главница от 30 161,49 лв., законна лихва в размер на 16 259,79 лв. за периода от 06.12.2011г. до 03.07.2018г., и такси по изпълнението в размер на 3406,26 лв.

При така установените факти въззивният съд е приел, че по образуваното през 2014г. изпълнително дело на 21.07.2016г. е осъществено последното плащане от запорирани сметки на длъжника Г., като това действие е извършено след постановяването на ТР № 2 от 26.06.2015г. Посочил е, че за да е основателна претенцията, следва да се установи, че за срок от 5 години (увеличен с времето, в което сроковете не текат заради обявеното извънредно положение от 13.03.2020г. до 21.05.2020г., т.е. два месеца и 8 дни или до 29.09.2021г.) не са извършвани действия, които да могат да прекъснат давността. Взел е предвид, че между страните не е спорно, че освен действието от 03.07.2018г. до датата на връщане на изпълнителния лист (01.10.2021г.) други действия не са извършвани по изпълнителното производство.

Изтъкнал е, че спорното обстоятелство по делото е дали след вдигането на запорите от ЧСИ по отношение на Г. Г. новите запорни съобщения съставляват само техническа корекция (поради грешно вдигнати запори) или имат характер на същинско изпълнително действие. Намерил е, че не се установява вдигането на запорите по сметките на Г. да е обусловено от обективна причина, да е извършено по искане на взискателя и пр., поради което е приел, че това действие съставлява техническа грешка, доколкото ЧСИ е вдигнал запорите по отношение и на двамата длъжници, а наличните данни сочат, че само спрямо другия длъжник по изпълнението – С. Л., производството е прекратено. Приел е, че в много кратък срок след това (7 дни), съдебният изпълнител по своя инициатива отново е изпратил запорно съобщение до банката, което също сочи, че извършеното действие е корекция на допусната грешка. Изтъкнал е като решаващо обстоятелството, че по делото няма никакви данни за активност от страна на взискателя за предприемане на изпълнителни действия, а напротив – видно е, че след последното отчисление от заплатата на длъжника (21.07.2016г.) не са извършвани никакви правно значими действия по изпълнението, които да са годни да прекъснат давността. Намерил е, че изпратените до банката запорни съобщения от 3.07.2018г. (получени на 6.07.2018г.) не са същински изпълнителни действия, тъй като не отразяват волята на взискателя да поддържа висящността на процеса и не са демонстрация на неговото активно отношение към събирането на дълга, няма данни за изрично обективиране на искане до ЧСИ в тази насока. Изтъкнал е, че запорите на банковите сметки от 3.07.2018г. съставляват техническо продължение на съдържанието на вече предприетия изпълнителен способ и това „служебно запориране“ (за отстраняване на допусната грешка от ЧСИ) не е извършено по волята на взискателя, който е бездействал и следователно спрямо него е продължила да тече давност, считано от последното изпълнително действие. Отбелязал е, че с института на погасителната давност се санкционира неактивното за даден отрязък от време поведение на кредитора. В подкрепа на извода, че кредиторът не е бил деен при събирането на вземането си, е съобразил и обстоятелството, че изпълнителният лист му е бил върнат поради изтекла перемпция и няма данни за искане за образуване на ново производство.

Поради това въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.439 ГПК е основателен и следва да бъде уважен.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираният от касатора първи въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в т.10 на ТР № 2 от 25.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.5 на ТР № 3 от 10.07.2017г. по т.д. № 3/2015г. на ОСГТК на ВКС, според която прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл.508, ал.1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на запор, но длъжникът не отговаря за разноските по извършването му и те остават за сметка на взискателя. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Вторият въпрос по начина, по който е формулиран, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да има характера на правен въпрос, тъй като е обусловен от обсъждане на конкретните факти по делото. Поради това така поставеният въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 509,53 евро, равняващи се на 996,55 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение