Определение № 418 от 12.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 57/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. К. против постановеното на 18.10.2011 год. решение на Софийски градски съд по гр.д. № 8891 / 2011 год., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд, 62 състав от 26.05.2011 год. по гр.д.№ 7513 / 2011 год., с което е отхвърлен иска на касатора против „ Кю Би И Иншуърънс / Ю. / Л. „, / дружество учредено в съответствие със законите на Англия и У., с регистриран в България клон, по седалището на който е предявен иска /, за заплащане на застрахователно обезщетение, при настъпил застрахователен риск - случайно събитие, поставило застрахования в затруднение по време на пътуване / чл.222 ал.1 КЗ - застраховка „ Помощ при пътуване „ /, в размер на 10 672,92 евро. Касаторът оспорва правилността на решението, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Намира, че неприемането на Общите условия на застрахователя не влече нищожност на целия застрахователен договор и решението противоречи на чл.26 ал.4 от ЗЗД. Не е тълкувана волята на страните, в съответствие с нормата на чл. 20 ЗЗД и във връзка със събраните доказателства, свързани с поведението на застрахователя, потвърждаващи обвързваност по застрахователно правоотношение с ищеца. Счита, че решението не е съобразено с нормата на чл.211 от КЗ. Позовава се на необсъдени доводи, основани на чл.186 ал.5 т.4 от КЗ и чл.143 т.2 ,5 и 9 и чл.146 – 147 от Закона за защита на потребителите. В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване сочи хипотези на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. Ответната страна оспорва касационната жалба като намира, че касаторът, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК изобщо не е формулирал, а в хипотезата на чл.280 ал. 1 т.3 от ГПК, е формулирал въпроси, но не с характеристиката на правни, по смисъла на т.1 от ТР №1 / 2010 год. по тълк. дело №1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - включени в предмета на спора и обусловили решаващите изводи на съда. Приложената казуална съдебна практика страната сочи като неотносима към конкретния спор, поради липса на идентитет относно въпрос, разрешен противоречиво между същата и съдебното решение. Счита, че позоваването на чл.280 ал.1 т.3 ГПК формално не кореспондира със задължителните указания на т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, доколкото правния въпрос се твърди значим единствено за точното прилагане на закона, не и за развитието на правото, макар двата елемента да формират обща предпоставка за приложимост на хипотезата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и е редовна с оглед изискванията на чл.284 ГПК, като е насочена срещу валиден и допустим въззивен съдебен акт. По допускане на касационното обжалване настоящият състав прецени следното: Ищецът Д. К. е предявил иск с правно основание чл. 193 ал.1 вр. с чл.222 от КЗ, за осъждане „ Кю Би И Иншуърънс Ю. Л. „ ,при твърдяно застрахователно правоотношение по застраховка „ Помощ при пътуване „, на основание полица № [ЕГН] / 15.12.2010 год.. Полицата се твърди изпратена по електронен път, поради което и неносеща подписи на страните, като възражението за нищожност на застрахователния договор, поради липса на писмена форма за действителност на същия, въззивният съд е преодолял, основавайки се на нормата на чл.293 ал. 3 от ТЗ. Този извод е в съответствие със задължителна съдебна практика - решение № 50 / 25.04.2012 год. по т.д.№ 95 / 2011 год. на ВКС, ІІ т.о.. В хода на производството, обаче, както и изрично във въззивната жалба ищецът, чрез процесуалния си представител, е оспорил получаването на Общите условия на застрахователя срещу подпис и приемането им. В съответствие с нормата на чл.186 ал.1 от КЗ и изхождайки от съдържанието на застрахователната полица, в която единствено е посочено сключването на застраховка от вида „ Помощ при пътуване „, събитията и условията за предоставяне на която се определят в застрахователния договор / чл.222 ал.1 КЗ /, въззивният съд е приел, че Общите условия не са станали част от съдържанието му, а същият не съдържа конкретизация на покритите рискове и условията на това покритие. Съдът е приел, че липсва съгласие по задължителното / естествено / съдържание на договора за застраховка, с оглед спецификата на предмета му, обуславящо неговата нищожност. Искът е отхвърлен на това единствено основание. В обосноваване допустимост на касационното обжалване, касаторът сочи казуална съдебна практика / решения на ВКС по реда на ГПК, отм. /, като без да формулира материалноправен или процесуалноправен конкретен въпрос, я отнася към приложението на нормите на чл.20 ЗЗД и чл.26 ал.4 от ЗЗД от въззивния съд. Дори да би бил формулиран конкретен въпрос, с оглед отнасянето му към приложението на посочените две норми, същият не би имал характеристиката на правен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК вр. с т.1 на ТР №1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не е приел конкретна договорна клауза за неясна или противоречива, нито е възникнал между страните спор относно тълкуването на конкретна договорна клауза. Към решаващите мотиви на съда не намира отношение нормата на чл.20 от ЗЗД, както и тази на чл.26 ал.4 от ЗЗД, тъй като не се касае за нищожност на конкретна клауза, преценима в контекста на целия договор, а за приета от въззивния съд липса на задължително съдържание на договора – насрещни волеизявления, материализиращи съгласие на страните по предмета на същия. Идентична неприложимост към предмета на спора и решаващите изводи на съда е налице и по отношение цитираната казуална съдебна практика относно „ изпълнението на задълженията по застрахователния договор „. Доколкото касаторът е формулирал конкретни въпроси в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, следва да се посочи, че същите отново не са правни въпроси, по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - не са обусловили решаващите изводи на съда. Така решението изобщо не е коментирало изпълнението на договора от страните и предпоставките за основателен отказ от заплащане на застрахователно обезщетение, вкл. съгласно чл.211 от КЗ. При това нормата предпоставя изрична договорна клауза за предварително обвързване на страните с последиците на отказ, при неизпълнение изрично визирани за застрахования задължения. По начало въпросите са непрецизни. Въпросът - „ Възможно ли е съдебното решение да допусне / вероятно в смисъл да не санкционира / неизпълнение на договор, признат от съда за действителен ? „ - не кореспондира с възприетата от съда „ нищожност на договора „. Що се касае до отхвърляне възражението на застрахователя относно нищожност, поради липса на форма за действителност на договора, то въззивният съд не е формулирал извод за неговата действителност, а се е позовал на специалната между търговци норма на чл.293 ал. 3 от ТЗ, в съответствие с горецитираната задължителна съдебна практика. При това отговорността за неизпълнение на облигационни задължения възниква само при действителен договор ,а и както се посочи по-горе, не е била предмет на правните изводи на съда. Въпросът, конкретизиран в съответствие с правомощието на настоящата инстанция, съгласно ТР №1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - „Може ли застрахователният договор да съдържа условия, създаващи възможност за злоупотреба с право от застрахователя, тъй като не променят стойността на застрахователното обезщетение, но създават неоправдани затруднения за застрахования ? – е неясен, като вероятно касае възражението на застрахователя за недължимо обезщетение, поради неспазени от застрахования инструкции, с оглед избора на медицинско заведение за оказване на спешната помощ, при настъпилата злополука / случайно събитие /. Мотиви по изпълнението на застрахователния договор не са излагани, с оглед основанието на което е отхвърлен иска. Правният въпрос е винаги конкретен, основан не на фактическите обстоятелства и доказателствата и възприемането им от съда, а на правните му изводи по приложението на закона и практиката .В случая, зададените от страната въпроси са относими към наличието на действително застрахователно правоотношение, което въззивният съд е отрекъл, поради което и правният въпрос предпоставя предмет, касаещ изводите на съда, досежно възприетата нищожност на договора, за която самият ищец е навел доводи. Действително, въззивният съд не е отчел противоречието в позицията на ищеца, който от една страна претендира застрахователно обезщетение, вкл. позовавайки се на Общите условия в кореспонденцията си със застрахователя, а от друга страна отрича да ги е получил и изрично приел. Това противоречие, въведено в първоинстанционното производство и поддържано с въззивната жалба, е обуславяло процесуални действия на основание чл.145 ал.2 ГПК, дължими от въззивния съд, при пропуск на първоинстанционния / така решение по т.д.№ 13 от 2010 год. на І т.о. на ВКС, реш. № 886 от 13.12.2010 год. по гр.д.№ 1553 / 2009 год. на І г.о. на ВКС и др. /. Касаторът, обаче, не е формулирал относим към приложението на процесуалния закон правен въпрос, при това не в аспект на правилност на процесуалните действия, преценими по същество и на основанията по чл.281 т.3 от ГПК, а настоящата инстанция няма правомощието да го замести. Водим от горното, Върховен касационен съд, второ търговско отделение