Определение № 1630 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3886/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на на И. Р., чрез адв. Г. Г. срещу въззивното решение на Окръжен съд Враца/ОС/ по гр.д. №333/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен като неоснователен искът на касатора срещу РС Козлодуй по чл.2б ЗОДОВ – за сумата от 950 лв./ като спорна пред въззивния съд част от първоначално предявена претенция с размер 5001 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от касатора – ищец поради нарушаване на правото му на разглеждане в разумен срок на гр.д. №870/22 г. по описа на ответния съд, ведно със законната лихва върху посочената сума. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът, според посоченото в жалбата, се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК по поставените в изложението към жалбата три правни въпроса: 1.Могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ: отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната за конкретния съд;съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд? 2. Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуалното и бързо разглеждане на дело от горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходна инстанция в случаите, когато е предявен иск по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ по отношение на делото, водено от нисшестоящата инстанция? 3. Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция, целия период от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция при преценка за спазването на разумния срок за разглеждане на делото? Намира, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на цитираната в касационната жалба практика на ВКС – решение по гр.д. №1610/19 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №2125/18 г. на трето г.о., р. по гр.д. №4482/17 г. на четвърто г.о. Цитираното определение по чл.288 ГПК не е практика на ВКС, съобразно разясненията в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с очевидното бездействие на първоинстанционния съд при разглеждането и администрирането на процесното дело за изпращането му на по-горната инстанция и с извода на въззивния съд, че съдът няма ангажименти относно сроковете по делото, след като се е произнесъл с решение по него. Според касатора това би означавало тотален произвол в действията на съда след постановяване на крайния акт. Противно на приетото от ОС касаторът изразява разбирането, че разглеждането на делото включва всички действия на съда от сезирането му до изпращането на делото на друга инстанция, като нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок включва и периода, следващ произнасянето на съда с окончателен за съответната инстанция акт при постъпила срещу акта жалба. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че при преценката за основателност на иска следва да се вземат предвид сочените в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ критерии - обща продължителност на производството, фактическа и правна сложност на делото, поведението на страните и техните представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други конкретни факти, които имат значение за правилното решаване на спора. В случая съдебното производство пред ответния съд е продължило 1 г. и 4 м., от подаването на исковата молба до постановяване на крайния акт. Според въззивния съд този период не може да се приеме за неразумен срок на разглеждане на делото с оглед на неговите специфики – първоначално съдът е сезиран с два главни и два акцесорни обективно съединени иска; привлечено е трето лице –помагач; след дадени указания за отстраняване на нередовности е приет за разглеждане обратен иск; от доводите на страните, отразени в проекто-доклада, е видно, че засегнатите правни въпроси са със значителна сложност; събран е значителен по обем доказателствен материал, допусната е съдебно –счетоводна експертиза. Тези отклонения във връзка с предмета и страните по делото обосновават по-дълъг срок на първоинстанционното му разглеждане в сравнение с делата, по които не са налице такива усложнения. В случая спорът е трудов, но претендираната неголяма част – 10 %, от допълнително възнаграждение, не сочи на първостепенно значение на бързината на производството за ефективността на съдебната закрила. Действително е налице един по-значителен период на бездействие на съдията по делото – от 25.01.23 г., когато е приключила размяната на книжата между конституираните страни, до 9.08.23 г., когато е постановено определението за насрочване на делото по реда на чл.140 ГПК. Този период обаче според въззивния съд не променя извода за разумна обща продължителност на съдебното производство. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС в подкрепа на извода си, че релевантна за отговорността по чл.2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство – от завеждане на исковата молба до постановяване на окончателния съдебен акт, като спазването на съответните инструктивни срокове за извършване на съдопроизводствените действия е без значение. В случая въпреки допуснатата забава на отделна част от производството, общата му продължителност е нормална и затова няма нарушение на чл.6, пар.1 от ЕКПЧОС. Освен това съдебното производство на този етап не е приключило с окончателен акт и констатираната забава може да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора от горните инстанции. Констатираният обективен факт на продължително / но не непрекъснато, а на периоди/ отсъствие на съдията – докладчик от общо 76 дни, не обосновава необходимост от процедура за преразпределение на делата му на останалите съдии в съда или за командироване на съдия от друг съд, предпоставена от продължително отсъствие на титуляра за няколко последователни месеца. При анализа на поведението на компетентните органи следва да се отчете и значителното повишаване на действителната натовареност на съдиите в ответния съд поради незапълнен съдийски щат, което го прави съд с висока натовареност. В обобщение въззивният съд е приел, че не е налице нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок, като предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ и искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с посочената в жалбата практика на ВКС по чл.290 ГПК не се установява: С първото от цитираните в касационната жалба решения на ВКС – по гр.д. №1610/19 г. на четвърто г.о., е даден отговор на въпроса за приложението на чл.2б, ал.1, вр. чл. 8, ал.2 ЗОДОВ и във вр. с § 8, ал.2, предл.2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. ДВ, бр.98/2012 г.), а именно: какво е правното значение на шестмесечния срок по § 8, ал.2, предл.2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ за допустимостта на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ и кои са допустимите доказателствени средства за установяване на началния момент на този срок. В обжалваното решение въззивният съд не е давал разрешение по тези въпроси. В конкретния случай предявеният иск е за обезщетение на вреди от нарушаване правото на разглеждане на делото в разумен срок по висящо производство, поради което допустимостта му не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл.8, ал.2 ЗОДОВ – да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета „а“ от ЗСВ и да няма постигнато споразумение. В мотивите на посоченото решение на ВКС е прието, че натовареността на съответната съдебна инстанция, както и периодите на съдебните ваканции, са ирелевантни за преценката дали следва да се ангажира отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ, тъй като последната е длъжна да вземе навременни и ефикасни мерки за справяне с натовареността и да организира съдебната система по начин, който може да осигури разглеждането на всяко дело в разумен срок и ако такива не са взети или са неефективни, държавата, респ. - процесуалните й субституенти не могат да бъдат освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок. Във второто от посочените от касатора решения на ВКС – по гр.д. №2125/18 г. на трето г.о., е посочено, че „релевантна е общата продължителност на делото с оглед неговата фактическа и правна сложност. Съдът установява осъществяването на отделните забавяния и причината, която ги е предизвикала, доколкото държавата не отговаря за забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна. Тя отговаря за всички останали забавяния, в т. ч. за тези вследствие поведението на вещите лица и насрещната страна по делото, защото е длъжна да установи правила, както и спазването им, за да бъдат осуетявани последиците от недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълняване на задължения“. В третото от посочените решения на ВКС – по гр.д. №4482/17 г. на четвърто г.о., е посочено, че „доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над "разумния" срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната (в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната: ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице), вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2 б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор.“. Даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос не противоречи на цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е отчел неголямата обща продължителност на производството пред РС Козлодуй, с оглед на характера и тежестта на спора, броя на заседанията по делото и значението му за ищеца, което не сочи на първостепенност и изключителност на бързината при разглеждане на делото. Останалите два въпроса не са от значение за спора на този етап, тъй като след приключване на делото с влязъл в сила съдебен акт ищецът може да заведе нов иск по чл.2б ЗОДОВ, като се позове на забавата при администрирането на жалбата срещу първоинстанционния акт и на конкретните действия на горните инстанции, като част от общата продължителност на приключилото дело. Не е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на решението. В практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №1468/20 г. на второ г.о. на ВКС, е посочено, че „като основание за допускане на касационното обжалване очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина "очевидна" се характеризира степента на проявление - квалифициран, особено тежък порок. В случая термина няма субективни измерения – за да се приеме, че е налице очевидна неправилност, не се изследва дали порока на съдебния акт е явен за всички. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.“ В случая въззивният съд е дал разрешение на спора, съответно на смисъла и целта на нормата на чл.2б ЗОДОВ – да противодейства на неразумните забавяния при разглеждане и решаване на делата. Преценката на въззивният съд налице ли е основание за ангажиране на отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ по висящото все още производство, е извършена въз основа на посочените в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ критерии и при съобразяване с практиката на ЕСПЧ, следвана и в цитираните от касатора решения на ВКС. Сочените от касатора основания за допускане на обжалването не се установяват и ВКС на РБ, трето г.о.