Определение № 1126 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3096/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 2063 от 24.04.2023 г. по в. гр. д. № 13635/2021 г. на Софийски градски съд, II-E състав, след частична отмяна на решение № 20156001 от 13.07.2021 г. по гр. дело № 61404/2020 г. на Софийски районен съд, 32 състав, е отхвърлен предявеният от К. П. Н. срещу Т. И. Б.-В. иск по чл.45 ЗЗД за сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразно поведение на ответницата, изразяващо се в разпространяване на обидни твърдения в интервю от 19.06.2019 г., публикувано в сайта www. Plovid-press.bg, със заглавие „Т. Б. пред P.-press: Н. нанесе тежък удар по репутацията на Б.“ и в интервю, публикувано на сайта www. marica. bg. на 09.09.2020 г. със заглавие „Ще има грозни манипулации, но всичко ще се реши на конгреса“, ведно със законната лихва от 09.09.2020 г. до окончателното плащане.

Първоинстанционното решение, в частта, с която искът по чл.45 ЗЗД е бил отхвърлен за разликата над 4000 до претендираните 20000 лв., е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е приел, че в интервюто, публикувано на 19.06.2019 г., ответницата е заявила: „Но да пускаш слухове, че този давал пари или онзи правил нещо друго, когато има толкова други важни неща, за които си заслужава да се води разговора в една партия, това е грозно поведение. Но това е изборът на г-жа Н.. Макар при нея да виждаме, че думите нищо не значат, утре може да се окаже, че нещо друго е казала“. Във второто интервю, публикувано на 09.09.2020 г., изказването е: „Г-жа Н. си прави изборите, натиска и мачка хората“.

За да отрече противоправния характер на двете изказвания, съдът е отграничил обидата от изказването на мнение. Прието е, че обида би била налице, ако написаното е унизително за честта или достойнството на ищеца /чл.146 НК/ като унизителният характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване. Без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. При обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел. За да е налице обида, следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични. Мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу някого, не осъществява престъпния състав на обидата. Следователно обидата е лично унизяващо отнасяне към някого, а мнението представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и събития.

Прието е, че при преценка основателността на предявения иск, касаещ твърдения за нанесена обида, на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай, че същите са неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране отговорността на ответника. Мненията и оценките от своя страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират отговорността на дееца, само ако представляват обида – решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., ІV ГО на ВКС; решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ІV ГО на ВКС и др.

Мненията също следва да са изградени върху някаква подкрепяща ги достатъчна фактическа база. Липсата на достатъчно фактическо основание в подкрепа на оценъчните съждения означава злоупотреба със свободата на словото, което е виновно и противоправно поведение (P. and Baadsgaard v. D. [GC], no. 49017/99, § 76, ECHR 2004 XI; J. v. A., no. 26958/95, § 43, ECHR 2001-II и решение № 369/2015 г. по гр. д. № 2098/2015 г. IV г. о. на ВКС). Съдът е длъжен във всеки конкретен случай да подложи на изследване и преценка дали конкретно изказване с негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт. Само при наличие на твърдение за факт, което е невярно, следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, дали съставлява злоупотреба с право извън горепосочените нормативно установени предели.

Съдът е обсъдил и съдебната практика във връзка със съотношението между доброто име на личността, по отношение на което в разпоредбата на чл.32, изр. 2 от Конституцията изрично е предвидено субективното право на защитата, и свободното изразяване, което също е правно благо, предмет на конституционна (чл.39, ал.1 КРБ) и международноправна защита (чл.10, § 1 от ЕКПЧОС). Във всички случаи изводът на съда дали е налице противоправно поведение при употреба или разпространение на слово (текст) следва да се основава на преценка за баланса между посочените по-горе две основни права - §§ 83 – 89 от решението на ЕСПЧ по делото Couderc et Hachette Filipacchi Associйs с/у Франция (жалба 40454/07). Съгласно практиката на ЕСПЧ изразяването на мнение винаги се състои от две части – излагане на твърдения за факти и оценъчно съждение, основано на тези факти ( § 46 от решението по дело Lingens с/у А., жалба № 9815/82; § 63 от решението по дело Oberschlick с/у А., жалба № 11662/85 и § 76 от решението по дело P. & Baadsgaard с/у Д., жалба № 49017/99). Оценъчните съждения сами по себе си не подлежат на проверка за вярност, тъй като такава не може да бъде проведена спрямо тях ( § 46 от решението по дело Lingens с/у А., жалба № 9815/82 и § 41 от решението по дело Petrina с/у Румъния, жалба № 78060/01). Въпреки това тези съждения, които претендират, че представляват логично заключение, изградено върху определени факти, подлежат на проверка на основание на това дали фактите, върху които се основава изразеното ценностно съждение, са установени или не, тъй като ако такава проверка не се направи, ще се позволи да се правят прекомерно засягащи твърдения (така § 76 от решението по дело P. & Baadsgaard с/у Д., жалба № 49017/99, и § 43 от решението по дело J. с/у А., жалба № 26958/95).

Прието е, че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, само те могат да ангажират отговорността на автора и само ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на автора, само ако представляват обида. Съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от автора, съответно каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл.39, ал.1 КРБ – решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. на ВКС, ІV г. о.; делото Lingens v. A..

Прието е, че свободата на словото е основно човешко право от фундаментално значение за съвременното демократично общество. ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата на словото е в „основите на демократичното общество и едно от базовите условия за неговия прогрес и реализацията на всеки отделен човек“ – делото Lingens v. A., ж. № 9815/82; Р. № 7/1996 г. Защитават се не само идеи, които са променливи, но и идеи, които „обиждат, шокират и притесняват“. Това са изискванията за плурализъм, толерантност и широкомислие, без които няма демократично общество – така делото Handyside v. T. U. K., ж. 5493/72 § 49. Съгласно правилото на чл.10, т.2 на ЕКЗПЧОС ограничението на свободата на словото винаги трябва да преследва поне една от следните легитимни цели – интереса на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, предотвратяването на безредици или престъпления, защита на здравето, на морала, на репутацията или правата на другите, предотвратяването на разкриване на секретна информация, гарантирането на авторитета и безпристрастността на правосъдието, като изброяването е изчерпателно. Ако свободата на словото засяга репутация и добро име, тя може да бъде ограничена в определени рамки. Това ограничение се налага, за да се защитят третите лица, когато се разгласяват неверни и позорящи ги обстоятелства или се засягат тяхното достойнство и чест. Но тук е необходимо внимателно да се балансира между това ограничение и свободата на словото като ценност за демократичното общество.

Прието е, че по конкретното дело ответницата не е извършила противоправно поведение, изразяващо се в обида. Използваните изрази представляват оценъчни твърдения, при които е изразено мнението на ответницата в качеството й на политолог. Изразена е личната оценка за дейността на ищцата като политическа фигура по отношение на актуални политически теми, доколкото политологията, като социална наука, изучава теорията и практиката на политиката, анализира политическите системи и политическото поведение на политическите партии и партийните лидери. Съдът приема, че в никой от процесните изрази не се съдържат неприлични, вулгарни или цинични думи - епитети, ругатни или такива, съдържащи унизителни съждения, поради което и в процесния случай не е налице обида.

Съдът е съобразил още, че ищцата К. Н. е политическа фигура - партиен лидер и че процесните интервюта и направените в тях изказвания са свързани с изразяване на политическа позиция и даване на оценка на провежданата от нея политика във връзка с ролята й на председател на политическа партия. Обществената и политическа дейност, извършавана от К. Н., поражда необходимост от притежаване на от по-голям праг на търпимост към критики, в сравнение с тази на обикновения гражданин. Статусът „публична личност“ се свързва със заеманата от лицето позиция, извършваната дейност, ролята и в обществения живот, влиянието върху обществените събития. Съдът се е позовал на § 7 от Резолюция 1165/1998 г. на СЕ, в която е посочено, че лица, заемащи обществени длъжности и/или използващи публични средства, както и в по-широк смисъл всички, които играят определена роля в публичния живот, било то в политиката, икономиката, изкуството, социалната или образователната сфера, спорта или всяка друга сфера, доброволно и преднамерено излагат себе си на общественото внимание и на вниманието на медиите. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. На още по-голямо основание това важи за политиците като публични фигури, при които контрол по отношение на дейността им се извършва в публичен интерес и съответно критериите по отношение на търпимата от тях критика следва да бъдат по-завишени - решение № 110/2017 г. по гр. д. № 2808/2016 г на ІV ГО, решение № 148/2015 по гр. д. № 6318/2014 г. на ІІІ ГО на ВКС.

Прието е, че доколкото не е налице противоправно поведение като обективен елемент на фактическия състав на чл.45 ЗЗД, то липсва и основание за ангажиране на деликтната отговорност на ответницата, затова е безпредметно обсъждането на показанията на разпитаните по делото свидетели за претърпените от ищцата неимуществени вреди.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от К. Н..

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Докъде се простират по-широките граници на допустима критика срещу политик, които надхвърлят рамката, очертана в чл.39, ал.2, вр. чл.41, ал.2 КРБ и чл.10 ЕКЗПЧОС за свободата на изразяването на мнения и разпространяването на информация и идеи.

2. Изявленията, съдържащи твърдения и оценки, които имат унизителен характер съобразно приетите в обществото морални норми за зачитане на честта и достойнството на определена личност, съставляват ли обида, когато обект е личност, имаща качеството на политик;

3. Какво означава да е засегнато достойнството на личността чрез нанасяне на обида; Липсата на фактическо основание в подкрепа на оценъчните съждения означава ли, че се касае до злоупотреба със свободата на словото;

4. Длъжен ли е съдът да обсъди всяко конкретно изявление на ответника, за което ищецът твърди, че съставлява обида или клевета спрямо ищеца и длъжен ли е съдът да посочи ясно, конкретно и мотивирано кои оценки счита за правомерно извършени и кои накърняват достойнството и доброто име на личността, кои обективират твърдение за злепоставящ факт;

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани и приети по делото доказателства и да изложи собствени мотиви по съществото на спора въз основа на самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на възраженията и доводите на страните.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 85 от 23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о., решение № 50118 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4583/2021 г., I г. о., решение № 110 от 25.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2808/2016 г., IV г. о., определение № 183 от 6.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3420/2017 г., IV г. о., решение № 369 от 26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2098/2015 г., IV г. о. и решение № 404 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2009 г., III г. о.; по втория въпрос – на решение № 85 от 23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о., решение № 129 от 11.08.2020 г. по гр. д. № 2704/2019 г. на ВКС, IV-то г. о. и решение № 50118 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4583/2021 г., I г. о.; по третия въпрос – на решение № 369 от 26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2098/2015 г., IV г. о., по четвъртия – на решение № 85 от 23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о., решение № 12 от 6.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 449/2012 г., III г. о. и решение № 484 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2009 г., III г. о.; по петия – на т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение решение № 183 от 16.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2624/2016 г., II т. о., решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 202 от 21.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 866/2012 г., I т. о., решение № 12 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2184/2015 г., III г. о., решение № 145 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 811/2018 г., II г. о.

Отделно се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, без да се излагат мотиви.

Ответницата в производството Т. И. Б.-В. оспорва жалбата. Счита, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

По въпрос № 1: Въззивният съд е отчел обстоятелството, че процесните публикации имат за предмет изразяването на оценка за една политическа фигура и е съобразил решението си с практиката на ВКС по подобни дела, решенията по които е цитирал - решение № 110/2017 г. по гр. д. № 2808/2016 г. на ІV ГО, решение № 148/2015 по гр. д. № 6318/2014 г. на ІІІ ГО на ВКС.

Обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС, посочена в изложението към касационната жалба. На първо място следва да се отбележи, че дадените от ВКС принципни разяснения по правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК винаги трябва да се отнасят към конкретния спор, по който се прилагат, като във всички случаи се преценяват спецификите на този спор и доколко дадените разяснения са относими към него. В конкретния случай със сочената от жалбоподателката практика на ВКС тя се опитва да насочи вниманието към правното положение, че макар допустимият праг на критика спрямо политиците да е по-висок, те не могат да бъдат обиждани, унижавани и оклеветявани, да се засягат честта и достойнството им, посредством изнасяне на невярна, неточна, необоснована и позоряща ги информация. В настоящия случай обаче, изхождайки от съдържанието на процесните публикации, съдът е достигнал до извод, че те не са обидни и че не съдържат невярна информация, а по същество представляват изразено от политолог мнение за една политическа личност, което е в рамките на допустимата критика. Макар да не е посочено изрично от въззивния съд, изразът в първото интервю на ответницата „Но да пускаш слухове, че този давал пари или онзи правил нещо друго“ не представлява клеветническо твърдение, а е реплика на изказване на самата ищца пред конгреса на Б. през 2019 г. „Затворете си портфейлите, уважаеми господа, Б. не е стока и не се продава“. Що се отнася до твърденията във второто интервю „Г-жа Н. си прави изборите, натиска и мачка хората“, то не е изолирано, а съответства на подобни оценки, дадени от други лица в публичното пространство, включително и в декларация на двама от кандидатите за председател на Б. К. Я. и В. Ж. от 08.09.2020 г. Въззивният съд е съобразил необходимостта от баланс между конституционно защитени права – правото на добро име и свобода на словото и по този начин е съобразил решението си с решение № 404 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2009 г., III г. о. Той не е отрекъл възможността политиците да могат да защитят репутацията си, когато са изложени на неоснователна критика - решение № 404 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2009 г., III г. о., но е приел, че в конкретния случай тази критика е в рамките на допустимите граници. Според решение № 50118 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4583/2021 г. най-важният критерий при преценката дали с дадено изказване са надхвърлени пределите на допустимата критика спрямо публична личност е доколко излагането на конкретни факти, мнение и критика е обществено значимо и необходимо, или се използва целенасочено за накърняване на доброто име на дадено лице. Въззивното решение напълно съответства на това разрешение на ВКС, тъй като в настоящия случай оценката на един политолог за ищцата в качеството й на политическа личност в навечерието на избора за председател на Б. през 2020 г. в никакъв случай не е самоцелно, за да накърни доброто й име, а е свързано с предстоящия избор за председател на Б. и в този смисъл изказването е обществено значимо. При такова изказване политолозите са свободни да дават прогноза за бъдещите събития, която може да почива и на негативна оценка на действащи лица в тези събития. В решение № 85 от 23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о., е прието, че „колкото и широки да са границите на допустима критика срещу един политик, те не включват правото той да бъде оклеветен; че правото на мнение не може да бъде използвано, за да се унижава достойнството на коментираното лице или да се засяга честта му с изнасяне на невярна и позоряща информация“. Обжалваното въззивно решение не противоречи на тези разяснения на ВКС, тъй като в конкретния случай в двете процесни интервюта нито са употребени неприлични, вулгарни или цинични думи - епитети, ругатни или такива, съдържащи унизителни съждения, както е приел и въззивният съд, нито се съдържа клеветническа информация по съображенията, посочени по-горе.

По въпрос № 2 – доколкото в процесните интервюта не се съдържат изрази, които според посочената от жалбоподателката практика на ВКС да са „неприлични, цинични или вулгарни“ - решение № 129 от 11.08.2020 г. по гр. д. № 2704/2019 г. на ВКС, IV-то г. о.; да са „изрази, използвани извън контекста на коментираните събития - решение № 85 от 23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о., то не е налице и противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК Другото решение, свързано от жалбоподателката с въпрос № 2 - решение № 50118 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4583/2021 г., I г. о., не съдържа принципни разяснения по въпроса за обидата, а разглежда наличието й в конкретното дело, поради което това решение не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По въпрос № 3 – в първата си част той е свързан с обидата и за него важи казаното по-горе. Във втората си част въпросът касае оценъчните съждения. В тази част въззивното решение не противоречи на посоченото от жалбоподателката решение № 369 от 26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2098/2015 г., IV г. о. В него е прието, че липсата на достатъчно фактическо основание в подкрепа на оценъчните съждения означава ... злоупотреба със свободата на словото“. В настоящия случай обаче оценъчните твърдения във второто интервю, изказани от един политолог, който наблюдава политическите процеси, синхронизират и на други подобни изявления в публичното пространство, за които по делото има доказателства, включително и мнение от членове на Б., кандидати за поста председател, което изключва възможността те да представляват злоупотреба със свободата на словото.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроси № 4 и № 5. Макар въззивният съд да е изложил лаконични мотиви по конкретния правен спор, решението му не противоречи на практиката на ВКС, свързана с четвъртия въпрос и изискваща съдът да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факти и каква – оценка, както и дали оценката е в рамките на допустимата критика. Въззивният съд общо е посочил, че изявленията и в двете интервюта не съдържат обидни изрази, че те представляват оценъчни съждения, в рамките на свободата на словото. При това съдът е отнесъл данните по конкретното дело към приложимата практика на ВКС, изхождайки и съобразявайки се с нея при разрешаването на конкретния правен спор. Излагането на пространни мотиви би могло да внесе уточнение в позицията на съда, но не и да доведе до промяна на резултата по делото. Освен това – въззивният съд не е обсъдил гласните доказателства за негативните изживявания на ищцата, но това не представлява противоречие с практиката на ВКС по въпрос № 5, а е резултат от решаващия извод, че ответницата не е действала противоправно и следователно изживяванията на ищцата нямат значение за изхода на делото.

При този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответницата сторените разноски за касационното производство в размер на 2500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 06.07.2023 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,