Определение № 507 от 03.06.2022 г. на ВКС по д. № 94/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „Лъч ауто” ЕООД, гр.София срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №8859/19 г. в частта за обезсилване на осн. чл.270, ал.3 ГПК на първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът на „Евростандарт” ЕООД, гр.Варна срещу касатора по чл.195 ЗЗД за сумата 12 000 лв. и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2, пр. последно ГПК. Твърди, че пред първата инстанция не са излагани фактически твърдения за неоснователно обогатяване на касатора и срещу него не е предявен евентуален иск по чл.59 ЗЗД, както е приел въззивният съд. Евентуалният иск по чл.59 ЗЗД е предявен едва пред въззивния съд и затова първоинстанционният съд няма как да се е произнесъл по непредявен иск и да дължи произнасяне по евентуалния. По евентуален иск съдът може да се произнесе, само ако е предявен главен иск и се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие той да е отхвърлен. ВКС намира следното по допускане на обжалването: във въззивното решение е прието, че след дадените от въззивната инстанция указания с определение от 7.12.20 г. / л.47- СГС/ ищецът е уточнил исковата си молба, като е посочил, че предпочитан ответник за връщане на сумата по разваления договор за продажба на автомобилен двигател е Л. М., с когото е сключен договорът. В случай, че искът срещу Л. М. бъде отхвърлен, ищецът е поискал касаторът да бъде осъден да върне сумата, тъй като е получил върнатия от купувача/ ищец/ двигател и с това се е обогатил неоснователно за негова сметка. Уточнението на исковата молба, видно от мотивите на определението на въззивния съд от 7.12.20 г., се е наложило поради неконкретизираност на основанието и петитума й спрямо двамата ответници, с оглед и на становище на ищеца №5001/23.01.18 г. пред РС Варна. В задължителната практика на ВКС – ТР №1/2013 г. ОСГТК, т.5 е посочено, че въззивният съд може да констатира нередовности на исковата молба и да даде указания за поправянето им с цел да обезпечи постановяване на допустим акт по съществото на спора. В случая въззивният съд е направил точно това. След уточняването на исковата молба от ищеца, въззивният съд е приел, че срещу касатора е предявен евентуален иск по чл.59 ЗЗД, който не е разгледан в предметните му рамки от първоинстанционния съд. Затова, след като е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на главния иск срещу Л. М., е обезсилил първоинстанционното решение, постановено срещу касатора по иск с пр. осн. чл.195 ЗЗД и е върнал делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения иск по чл.59 ЗЗД. В подобен смисъл е и практиката на съдилищата – напр. р. по т.д. №6182/18 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с опр. на ВКС, първо т.о. по т.д. №369/20 г. В практиката на ВКС – напр. р. по т.д. №820/18 г., първо т.о., трайно се приема, че когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, т. е. разгледал е иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо и след обезсилването му, делото се връща на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск. Основанието за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице само при разгледан непредявен иск, тоест, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Въззивното решение в обжалваната част съответства на тази практика и на даденото в нея тълкуване на процесуалния закон. Затова не е очевидно неправилно и не следва да се допуска до касационно обжалване. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.