Определение № 2786 от 28.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 816/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 372 от 09.11.2023 г., постановено от Окръжен съд – Пазарджик по в.гр.д № 565 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 877 от 27.07.2023 г., постановено от Районен съд – Пазарджик по гр.д. № 1403 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е осъден касатора да заплати на А. Н. А., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 5000 лв., представляваща разликата над 5000 лв. до общо присъдения размер от 10000 лева по главницата, частичен иск от 55 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки и страдания от ПТП, настъпило на 08.06.2019 г. на кръстовище, образувано от път III-8402 и главен път I-8 в общ. Септември, област Пазарджик, ведно със законната лихва, считано от 10.06.2020 г. до окончателното изпълнение на задължението, със законните последици по отношение на разноските в производството. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД и поради необоснованост. Оспорват се изводите на въззивния съд досежно справедливия размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Излага се, че в констативния протокол за процесното ПТП ищцата е записана като пострадала – леко ранена. Подробно се анализират събраните по делото доказателства /писмени и заключения на вещи лица/ за установяване на действителното здравословно състояние на ищцата и претърпените от процесното ПТП болки и страдания, подлежащи на обезщетяване. Касаторът намира определеното от съда обезщетение за силно /двойно/ завишено и противоречащо на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, несъобразено със социално-икономическата обстановка в страната, средната и минималната работна заплата към релевантния момент, несправедливо, противоречащо на морала и на обществените представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономически условия, и на създадения от съдебната практика ориентир. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения срещу касатора иск в частта му за сумата над 5000 лв. до общо присъдения размер от 10000 лв., със законните последици, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с критерия за определяне на „справедливо” по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на увредената при ПТП неимуществени вреди, е в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС № 4/68 година на ВС, макар и да е налице изрично позоваване на същата. Според касатора правният въпрос значим за конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е: „ Спазен ли е и приложен ли е принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, по конкретното дело, в съответствие с ППВС № 4/68 година; даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с критериите за определяне на „справедливо” по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди, е ли в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС № 4/68 година; правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане?“ По отношение на така поставения въпрос се твърди, че съгласно цитирана от касатора практика по чл. 290 ГПК въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, защото въззивният съд, макар формално да е посочил в мотивите си някои от критериите за прилагане на чл. 52 ЗЗД и ППВС № 4/68 година, но решението му е в противоречие със задължителната практика на ВС, като не са съобразени изцяло релевантните, според тълкувателната практика на ВС факти за прилагане на чл. 52 ЗЗД от една страна и от друга тези, с което формално е посочил да се е съобразил, не са приложени правилно според указанията в ППВС № 4/68 година. Настоява се, че решението относно размера на обезщетението е в противоречие и с практика на ВКС по чл. 290 ГПК, по прилагането на чл. 52 ЗЗД, във връзка с присъждане на обезщетения за сходни и по-тежки травми, като е присъдена прекомерно завишена сума. Независимо от предпоставките посочени по-горе, според касатора е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като въззивното решение е очевидно неправилно. Твърди се, че присъденото обезщетение няма нищо общо с реално репариране на вредата. Определената сума от 10000 лева е явно несправедлива за лека телесна повреда. Присъденото обезщетение многократно надвишава обезщетенията присъждани от съдилищата за по-тежки травми, като противоречи на практика по чл. 290 ГПК, посочено в основанията по чл. 281 ГПК. Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, процесуалният му представител претендира възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск в уважения му и с обжалваното решение размер, въззивният съд, като е препратил към мотивите и на първоинстанционното решение, е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение следното: Кредитирани са показанията на свидетел относно наличието на телесни болки и стрес, претърпени от ищцата след като са я докарали вкъщи след процесното ПТП, съобразно които показания ищцата всичко я боляло, болките се усилили и на другия ден – в кръста, ръцете, колената, и „започнало ходене по мъките“; ищцата постоянно била на легло, свидетелката я гледала, започнало ходене по доктори, лекарства, и в болница; пострадалата била водена на психолог, като всичко което й се случило й се отразило, както психически, така и физически; на легло е била повече от три седмици, като се е налагало да бъде обслужвана, първоначално била и на памперси, тъй като не е можела да става, защото я е болял кръста; след травмата пострадалата се променила, като преди била по-жизнена, а впоследствие - стресирана. Кредитирани са заключенията на съдебно-медицинската и съдебно-психиатрична експертизи, изслушани по делото, като неоспорени и даващи категорични данни относно здравословното и психично състояние на ищцата след претърпяното от нея ПТП. Приема се, че вещото лице по СМЕ в даденото от него заключение коментира, че обичайният оздравителен период е около няколко месеца, като за охлузванията и кръвонасяданията възстановителният период е по-кратък, но няма как се игнорира установеното, че макар и с по-малък интензитет и сила, болките и страданията са продължили и в по късен период от време. Акцентира се върху хроничните заболявания на ищцата, като се сочи, че същите действително са отпреди ПТП, но вещото лице твърди, че болките и страданията ще продължат и занапред, като вследствие на ПТП те са се обострили. Възприети са констатациите на вещото лице от съдебно-психиатричната експертиза, в насока установените психически увреждания на ищцата, които са две: Първото е, че първоначално стресовата реакция е преминала в посттравматично разстройство и второто - влошаване на подлежащото биполярно разстройство - нов тежък депресивен епизод. Сочи се, че нововъзникналото посттравматично стресово разстройство е с умерена тежест и би пречило на ищцата при адаптация към работни условия. Възприето е и твърдението на ВЛ, че констатираните разстройства намаляват качеството на живот на ищцата и адаптацията й в много сфери. Що се отнася до размера на обезщетението, дължимо от ответника за неимуществените вреди въззивният съд е изложил, че следва да се вземат предвид критериите, приети в задължителната за съдилищата съдебна практика. Цитирани са с главното им съдържание ППВС № 4/1968 г. и приемащи го за актуално, постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС, според които справедливостта като критерий за определяне на размера на обезщетението при деликт съгласно чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства - обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени в тяхната съвкупност, и приноса им спрямо увреждането. Прието е, въз основа на решение № 177 от 27.10.2009г. по т.д. №14/2009 г., II т.о. на ВКС, че обезщетението е онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите. Излага се, че според ВКС понятието „неимуществени вреди“ обхваща всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но и създаващи социален дискомфорт за определен период от време. Според съда критерият за справедливост е всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура /индиция за които са лимитите на застрахователно покритие, установени с § 27 ПЗР на КЗ-отм./ и от общественото му възприемане на даден етап от развитие на самото общество в конкретната държава. Въз основа на така принципно приетото, въззивният съд е изложил, че в конкретния случай ищцата е претърпяла телесни увреждания и стресово разстройство на психиката, както и неудобства и страдания във връзка с това: контузни рани и охлузвания в различни части от тялото, болки вследствие на тях, постъпване в болница, рехабилитационни услуги, като периодите относно физическите увреждания са по-кратки и те са установени по делото. Според съда обаче няма основание да се игнорират психичните травми, които продължават. Според съда в този аспект са обсъдените по същество данни, изведени както от свидетелските показания на разпитаната по делото свидетелка, така и от заключенията на съдебно-медицинската и съдебно-психиатричната експертизи. Изхождайки от тези конкретни обстоятелства въззивният съд е счел, че интензитетът на болките и страданията не е малък и размерът на обезщетението, който е определен като частичен от страна на районния съд няма основание да не бъде споделен като правилен. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт касаторът излага, че същият е очевидно неправилен, тъй като определеният с него размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, е явно несправедлив за лека телесна повреда. Така изложеното не е годно да обоснове извод за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Изводите на съда в изложената насока са изцяло базирани на конкретните обстоятелства по делото и установяващите ги доказателства. Правилността на същите е относима към правилността на решението, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната такава по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з., както белезите на същата са изяснени по посочения по-горе начин в практиката на касационната съдебна инстанция, и каквито белези, при прочит на обжалваното съдебно решение и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. По начинът, по който е формулиран, изцяло относим към правилността на решението, като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, е и формулираният от касатора в изложението му въпрос. В съдържанието му неколкократно се визира именно правилността на изводите на съда по конкретното дело, базирани на разглеждането и оценката от страна на съда, на обстоятелствата по делото, съобразно с критериите, формиращи понятието „справедливост“, и които са от значение за определяне на конкретния размер на процесното обезщетение. Схващана така, правилността на решението е възможен предмет на преценка само в производство по чл. 290 от ГПК и след евентуалното допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка наличието или неналичието на основания за такова допускане. При изложеното въпросът на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Дори и да се приеме обратното, за каквото приемане не е налице основание по делото, с оглед действителното съдържание на мотивите на въззивния съд, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, по отношение на въпроса не е налице и поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, и с практиката на ВКС, постановките и разрешенията в която практика по отношение критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, са съобразени и спазени от въззивния съд при постановяване на решението му. При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството, а процесуалният представител на ответника има право на претендираното на основание чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение, определено съобразно защитавания в производството материален интерес и действителната фактическа, и правна сложност на делото. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение