Определение № 50132 от 19.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1483/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби и от двете страни, като ответниците в производството Т. Л. Н. и С. Д. Н. са подали съвместна касационна жалба, чрез процесуален представител, против Решение № 260141 от 31.05.2021г. по в. гр.д. № 158/21г. на Окръжен съд – Враца в частта, с която е потвърдено Решение № 260122 от 13.10.2020г. по гр. д. № 3145/19г. на Районен съд - Враца в частта, с която на основание чл.422, вр. чл.79, ал.1,пр.1 ЗЗД вр.чл.430, ал.1ТЗ, вр. чл.9 ЗПК е признато за установено, че касаторите, ответници в производството, дължат солидарно на „Уникредит Булбанк“ АД сумата от 3 776.04 евро, представляваща непогасена главница по Договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 578/ 0254/ 29898758/22.08.14г. и Анекс № 1 от 20.03.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 01.03. 2019г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед № 532/07.03.2019г. по ч.гр.д. № 769/2019г. по описа на РС-Враца. Подадената от ищеца „Уникредит Булбанк“АД, чрез процесуален представител, насрещна касационна жалба е срещу останалата част на въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл.422,ал.1 ГПК за горницата до пълния предявен размер от 6 000.13 евро, както и в частта, с която са отхвърлени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.430, ал.2ТЗ, вр. чл.9 ЗПК, чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за признаване за установено, че Т. Л. Н. и С. Д. Н. дължат солидарно на „Уникредит Булбанк“АД сумата от 348.49 евро, възнаградителна лихва за периода 10.05.2018г. – 09.11.2018г.; сумата от 365.73 евро, лихва миграция за периода 10.05.2018г. - 09.11.2018г.; сумата от 196.97 евро, представляваща лихва за забава върху просрочената главница за периода от 10.05.2018г. до 27.02.2019г.; сумата от 19.28 евро, неустойка за забава върху просрочената лихва за периода от 10.05.2018г. – 27.02.2019г. и за сумата от 194.77 евро, неустойка за забава върху просрочената лихва за периода 10.05.2018г. – 27.02.2019г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 532/07.03.2019г. по ч.гр.д. № 769/2019г. по описа на РС-Враца.

В касационната жалба на ответниците Т. Л. Н. и С. Д. Н. се поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо по съображения, че при обявяване на договор за кредит за недействителен не може да се присъди чистата стойност на кредита в производството по иск по чл.422 ГПК, поради противоречие с принципа на диспозитивно начало в гражданския процес / чл.6, ал.2ГПК/. Оплакването е обосновано с довода за недопустимо прилагането на последиците по чл.23 ЗПК по почин на съда, без заявителят да е поискал връщане на чистата стойност, основано на недействителността на договора. Касаторите считат, че не е налице идентичност в предмета на заповедното производство и на иска по чл.422 ГПК, както и че подобно разбиране противоречи на целта на закона по смисъла на чл.2 ЗПК за осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит. В условията на евентуалност се поддържа неправилност на въззивното решение по горепосочените съображения.

Допускането на касационното обжалване касаторите-ответници обосновават с два въпроса, за които твърдят, че са значими за изхода на делото и покриват критериите по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Самостоятелно поддържат и основанието по чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК – недопустимост на решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК формулират следните въпроси:

1.Допустимо ли е съдът, сезиран с иск по чл.422 ГПК, да се произнесе по друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, без да е въвеждано това друго основание чрез предявяване на осъдителен иск в условията на евентуалност?

Критерият по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е обоснован чрез посочване практика на ВКС, на която обжалваното решение противоречи, а именно – т.11б от ТР № 4 по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и Решение № 428 от 19.10.2012г. по гр.д. № 358/2011г. на ІV г.о.; Определение № 84 от 08.02.2018г. по т.т. № 1691/2017г., І т.о.

2. Когато бъде установена нищожност на договор за потребителски кредит в производство по предявен иск с правно основание чл.422 ГПК, следва ли да бъде присъдена остатъчната стойност от главницата на основание чл.23 ЗПК или следва да бъде отхвърлен искът изцяло?

По втория правен въпрос касаторите се позовават на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обоснована с довода, че е налице противоречива съдебна практика.

Ответникът по насрещната касационна жалба – „Уникредит Булбанк“АД, представляван от редовно упълномощения си процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

В подадената от ищеца „Уникредит Булбанк“АД насрещна касационна жалба са изложени съображения за неправилност на решаващия извод на съда за недействителност на договора за банков кредит и анекса към него на основание чл.22 ЗПК, като противоречащи на чл.10, ал.2 ЗПК, чл.11, ал.1,т.10 ЗПК и чл.11, ал.1,т.12 ЗПК.

В представеното от касатора „Уникредит Булбанк“АД изложение по чл.284, ал.1,т.3 ГПК се сочи селективният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, без формулиран въпрос/и.

Ответниците по насрещната касационната жалба - С. Д. Н., действаща лично и като законов представител на Т. Т. Н., и И. Т. Н., действащ лично и със съгласието на своята майка и законов представител С. Д. Н. /конституирани като ответници по насрещната касационна жалба след смъртта на техния баща Т. Л. Н./ депозират отговор, с който оспорват наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация, както и по основателността на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното:

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, съответно чл.287, ал.2 ГПК за насрещната жалба, отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което се преценяват като процесуално допустими.

За да постанови обжалваното решение, сезиран с жалби и от двете страни, Врачанският окръжен съд е приел, че предявеният от „Уникредит Булбанк“АД иск за установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК дължимост на парично вземане съм ответниците Т. Л. Н. и С. Д. Н., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, е доказан и основателен в признатия от първоинстанционния съд размер от 3 776.04 евро, представляващ непогасената чиста стойност на кредита по смисъла на чл.23 ЗПК.

Въззивният съд е формирал изводите си за съществуването и за размера на част от спорното вземане след анализ и преценка на събраните по делото писмени доказателства и на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, назначена в производство пред първата инстанция. За безспорен е приет фактът, че по силата на сключен между страните Договор за потребителски кредит от 22.08.2014г. ищецът кредитор е предоставил на ответниците сумата от 7 600 евро, със задължение последните да я върнат, ведно с дължимите такси и лихви, съобразно обективирания в договора погасителен план. От заключението съдът е приел за доказано, че вноските по кредита не са внасяне редовно от ответниците, като по част от тях липсва погасяване. Последната вноска, по която е извършено частично плащане, е на 07.11.2018г., като в съответствие с чл.29 от ОУ към договора банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, чрез надлежно изпращане на уведомление до длъжниците на 25.01.2019г.

По възраженията на ответниците за недействителност на процесния договор за кредит на основание чл.22 ЗПК въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че същият не отговоря на изискванията на чл.10, ал.2 ЗПК, поради неангажиране на доказателства за предоставена на кредитополучателя преддоговорна информация за добавена застраховка „Кредитна протекция“ и начислени месечни премии. Изложени са съображения, че договорът за кредит не отговаря и на изискванията на чл. 11, ал.1,т.12 ЗПК, тъй като липсва информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. При установени при сключване на договора нарушения на императивни изисквания на ЗПК, решаващият съд е приел, че същият е недействителен на основание чл.23 ЗПК и потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи по кредита. Въз основа на установеното от експертизата, че ответниците са погасили общо сума от 3 823.96 евро, за основателен е приет искът за сумата от 3 776.04 евро, представляваща остатък от главницата. По съображения за приложимост в случая на разпоредбата на чл.23 ЗПК са приети за неоснователни претенциите за признаване същестуването на вземанията за лихви и неустойка.

По касационната жалба на ответниците Т. Л. Н. и С. Д. Н.:

Преди произнасянето по предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване следва да се извърши преценка дали съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, за което Върховният касационен съд следи служебно и в производството по чл.288 ГПК. Недопустимостта на въззивното решение касаторите обосновават с твърдение за произнасяне от въззивната инстанция извън предмета на иска, очертан с исковата молба по чл. 422, ал.1 ГПК. Считат за недопустимо прилагането на последиците по чл.23 ЗПК по почин на съда, без заявителят да е поискал връщане на чистата стойност на дълга, основано на недействителността на договора. Освен това, поддържат липса на идентичност в предмета на заповедното производство и на иска по чл.422 от ГПК, до която се стига в случай на приложението на чл.23 ЗПК и присъждане в полза на банката на чистата стойност на кредита.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице соченото в касационната жалба основание за недопустимост на въззивното решение, каквато не се установява и при осъществената служебна проверка. По въпроса за произнасяне извън предмета на спора, очертан с исковата молба, с последица обезсилване на решението, е формирана постоянна и непротиворечива практика на върховната инстанция, според която несъответствието между заявеното с исковата молба право и правото, на което е дадено защита с решението, представлява произнасяне по непредявен иск. Предявеният иск е за установяване на вземания по договор за заем, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК. Съдилищата са се произнесли по посочените с исковата молба обстоятелства, очертали предмета на спора, а именно установяване дължимост на вземания, произтичащи от процесния договор за кредит, като произнасянето е в рамките на заявения предмет и при обсъждане възраженията на ответната страна за наличие на неравноправни клаузи и недействителност на договора. Изразеното несъгласието с извода на съда за приложимост в случая на разпоредбата на чл.23 ЗПК, с което е обосновано присъждането само на остатъка от главницата след приспадане на заплатеното, противоречи на защитната теза на тези касатори за недействителност на процесния договор.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ответниците Т. Л. Н. и С. Д. Н..

Първият въпрос от изложението е относим към допустимостта на иска в разгледания по-горе аспект, по който съдът е изложил съображения.

Вторият въпрос не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е пряко относим към правилността на атакуваното решение в обжалваната от тези касатори част, която е извън предмета на преценка в селективната фаза на касационното производство. Въпросът е аргументиран с несъгласието на ответниците с извода за дължимост на вземане в полза на кредитодателя при установена нищожност на договора за кредит, при положение, че са усвоили кредита и е налице неиздължена част. Разпоредбата на чл.23 ЗПК е ясна и недвусмислено сочи, че при установена недействителност на потребителския договор за кредит, след отчитане на извършените от длъжника плащания, се дължи само непогасената част от главницата по дълга. О свен че касае правилността на изводите на въззивния съд, въпросът не удовлетворява и допълнителния критерий на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или неточни законови разпоредби или от промяна или осъвременяване на съществуваща практика с оглед промени в законодателството и обществените отношения. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.

По тези съображения касационно обжалване по жалбата на Т. Л. Н. и С. Д. Н. не следва да бъде допуснато, което обуславя оставянето без разглеждане на подадената от ищеца „Уникредит Булбанк“АД насрещна касационна жалба, съгласно чл. 287, ал.4 ГПК.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК