Определение № 1515 от 25.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2591/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 143 от 16.04.2025г. по гр.д. № 116/2025г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1571 от 11.12.2024г. по гр.д. № 4695/2023г. на Пазарджишки районен съд за допускане на съдебна делба между В. И. Д., С. И. Д. и Д. Н. Д. на недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], представляващ апартамент №4, на първия етаж, с площ 64,55 кв.м., с прилежащо избено помещение № 1 с площ 9,60 кв.м., изба № 14 с площ 9,60 кв.м. и с 9.9672% идеални части от общите части на сградата, при следните права: за В. И. Д. и С. И. Д. по 1/4 ид.ч. и за Д. Н. Д. 1/2 ид.ч. Касационната жалба е подадена от ответника Д. Н. Д. чрез пълномощника адв. К.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по правните въпроси: 1/ за задължението на съда да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, като основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства; 2/ може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите, събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. Посочено е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без конкретен въпрос, с наведено твърдение, че всеки конкретен случай следва да се преценява индивидуално и че не винаги позоваващият се на давностно владение сънаследник е владелец на собствените си идеални части и държател на частите на останалите сънаследници. Визира се противоречие с Решение № 202 от 08.04.2025г. по гр.д. № 1148/2024г. на ІІ г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без конкретна мотивировка. Ответниците по касационната жалба В. И. Д. и С. И. Д. молят да не се допуска касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за делба на жилище - апартамент. Установено е, че ответникът Д. Н. Д. е син на наследодателката Н. С. Д., починала на 16.03.2021г., а ищците В. И. Д. и С. И. Д. са нейни внучки - дъщери на сина й И. Н. Д., починал преди нея - на 23.11.2020г. На 26.01.1994г. наследодателката, която към този момент е била вдовица, е закупила с договор № 6470/26.01.1994г. за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ /отм./ процесния недвижим имот – апартамент № 4. В договора е отразено, че цената на имота е покрита със собствени средства, внесени с квитанция № 163/27.01.1994г. Поддържа се от ответника по иска Д. Д. възражение, че е придобил имота чрез давностно владение, което е започнало още от момента на покупката на имота, тъй като покупната цена е платена с негови средства, наследодателката и брат му са знаели това, той е считал имота за свой и никой друг не е имал претенции за него. Съдът е посочил, че за да придобие съсобствен имот по давност, владеещият съсобственик трябва да демонстрира явно и недвусмислено намерението си да владее цялата съсобствена вещ като своя и да отблъсне владението на останалите съсобственици. От доказателствата по делото не се установява да е налице отблъскване на владението приживе на собственика - наследодателката Н. Д. от сина й Д. Д.. Безспорно е, че купувачката по договора и негов собственик Н. Д. е живяла в имота от придобиването му и до смъртта си през 2021г. В имота са живеели и ответникът с неговото семейство. Съдът е приел, че те са били допуснати да живеят там със съгласието на собственика на имота, при което фактическата власт, която ответникът е установил, е такава на държател до смъртта на собственика. След смъртта на наследодателката държането е трансформирано във владение за придобитата от Д. Д. по наследство 1/2 ид.ч., но останалата 1/2 ид.ч. той е продължил да държи за останалите двама наследници - ищците по делото. Съдът е приел, че липсват доказателства той да е демонстрирал спрямо майка си, че е единствен собственик на имота в продължение на повече от 10 години, както и че такова негово намерение да владее за себе си е стигнало до знанието на собственика и той не се е противопоставил. Съдът е изтъкнал, че дори и да е предоставил на майка си паричните средства за закупуването на имота, съделителят Д. Д. не би могъл да стане негов собственик, тъй като не е страна по договора за покупко-продажба, а в този случай би могъл да има облигационни вземания към наследството, които сметки се уреждат във втората фаза на делбата. По тези причини не са кредитирани показанията на свидетелите Д., К. и М. в частта, представляващи правни изводи относно правото на собственост. Те не установяват наличието на действия от страна на Д. Д., които могат да бъдат квалифицирани като явна демонстрация на владение за себе си по отношение на собственика на имота. Същевременно, от датата на смъртта на наследодателката до датата на предявяване на иска за делба не е изтекла изискуемата се от закона 10-годишна придобивна давност, за да се приеме, че делбеният имот е еднолична собственост на съделителя Д.. С оглед така установеното въззивният съд е приел възражението на ответника за придобиване на имота чрез давностно владение за недоказано и е допуснал делбата при законните наследствени квоти. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение приема следното: Поставеният от касатора първи въпрос се свежда до задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност, както и да изложи в мотивите си конкретни съображения във връзка с тях. Въпросът обуславя решаващата воля на съда, но не е разрешен в противоречие с трайно установената съдебна практика. Доводите на касатора и сочените от него в жалбата процесуални нарушения, са базирани на собственото му субективно убеждение за начина, по който следва да бъде анализиран и преценен събраният доказателствен материал. Въззивният съд е изпълнил задължението си да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора, включително по възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност. След анализ на доказателствата по делото и елементите от фактическия състав на владението, съдебния състав е приел, че от придобиване на имота през 1994г. ответникът е живял в имота, подобрявал го е, но упражняваната фактическа власт не е била владение, а държане, защото по никакъв начин не е манифестирано явно намерението за своене спрямо собственика - негова майка. Съдът е приел, че ответникът е живял и ползвал имота със съгласието на майка си, което не означава, че е бил владелец. Тезата на касатора е, че фактическата му власт изначало е представлявала владение, поради това, че е платил цената за имота, имал съзнание, че е собственик, майка му и брат му знаели това и не са имали претенции. Тази теза съдът е отрекъл като неподкрепена от доказателствата. Не е установена ясно изразена воля на майката да предаде владението на сина, за да действа презумпцията на чл. 69 ЗС, не е установено и намерението за своене на касатора да е демонстрирано по ясен начин както пред майка му - собственик на имота, така и пред всички останали. Свидетелите Д. и М. считат, че касаторът е собственик на имота, защото го е платил, грижил се е за него и за майка си през всичките години. Според свидетеля К. наследодателката се е похвалила, че Д. й е купил апартамента. Владението следва да е явно, а то е такова когато се упражнява по начин, разкриващ ясно намеренията на владелеца да държи вещта като своя и позволяващ на всеки заинтересуван да научи за упражняваната фактическа власт. Обратно, владението е скрито когато се упражнява по таен начин, който не разкрива намерението на владелеца да държи вещта като своя. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение, спрямо което засегнатият собственик поради неведение не може да се брани. (В този смисъл е правната теория - В. Т., Владение, 1991г., стр. 15 и съдебната практика - Решение № 124 от 05.11.2018г. по гр.д. № 3569/2017г. на ІІ г.о., Решение № 744 от 10.12.2025г. по гр.д. № 3894/2024г. на ІІ г.о., Решение № 166 от 13.03.2024г. по гр.д. № 3950/2022г. на І г.о., Решение № 60 от 07.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017г. на І г.о.) Вторият въпрос почива на оплакване за неправилност поради необсъждане на свидетелските показания и неточното им интерпретиране, като се твърди, че това е довело до неправилно приложение на материалния закон. Въззивният съд не е извършвал подробно обсъждане на свидетелските показания, но е посочил на кои от тях не дава вяра, за кои конкретни обстоятелства и защо. По този начин се е съобразил с практиката по решение № 266 от 29.06.2011г. по гр.д № 1058/2010г. на I г.о., която касае гласните доказателства за установяване на придобивна давност и изисква съдът да прецени достоверността на свидетелските показания и да формира вътрешното си убеждение въз основа на анализа на всички доказателства. Не е допуснато отклонение и от соченото от касатора Решение № 248/16.11.2015г. по гр.д. № 1271/2015г. на ІІІ г.о., в което касационното обжалване е допуснато по поставения от касатора въпрос - може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите, но даденият отговор се отнася за преценката на заключение на вещо лице, каквато доказателство по настоящето дело не е приемано. Касаторът се позовава и на противоречие с Решение № 202 от 08.04.2025г. по гр.д. № 1148/2024г. на ІІ г.о., без да формулира конкретен правен въпрос. Решението дава отговор на въпроса: при иск, основан на придобивна давност, необходимо ли е ищецът да установи начина на завладяване на имота с оглед изискването владението да е явно. Този въпрос е релевантен за настоящия спор, както бе посочено по-горе. Прието е в касационното решение, че владението трябва да бъде установено явно спрямо собственика на вещта и фактът на установяване, както и моментът, в който е установено владението, трябва да бъде доказан по делото, тъй като именно с оглед начина на установяване на фактическата власт върху имота се извършва преценката дали владението е установено и поддържано явно или по скрит начин, дали е установено върху чужд имот без знанието на собственика или е било доброволно предадено. Въззивният съд е отхвърлил възражението за давност на ответника по иска именно поради неустановяване начина на завладяване на имота и конкретно на твърденията на ответника, че е владял приживе на майка си, без да е доказал, че владението е предадено доброволно от нея или че е манифестирал явно пред нея и пред всички намерението си за своене. При изложените от въззивния съд мотиви липсва противоречие с посоченото решение. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Тази квалифицирана форма на неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, довело до прилагане на закона в обратен, противоположен смисъл, до прилагане на несъществуваща или отменена правна норма; очевидна неправилност може да има и при явна необоснованост - несъответствие с правилата на логиката и опитните правила или при нарушаване на основополагащи правни принципи. Такива тежки пороци в обжалвания акт не се съзират. Касаторът е обосновал това основание с твърдение, че решението противоречи на действителното правно положение. Такова оплакване не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК. Предвид горното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. Разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева, равняващи се на 920,33 евро, са направени от ответниците В. И. Д. и С. И. Д. за отговор на касационната жалба и същите следва да им бъдат възстановени от касатора Д. Д.. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.