Определение № 3611 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4317/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 22719/23.06.2025 г., подадена от Р. К. Г., чрез адвокат В. Т., срещу решение № 526 от 07.05.2025 г. по гр. д. № 20255300500275/2025 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 260073 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 18930/2018 г. на Районен съд – Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. П. Т. срещу Р. К. Г. иск за прогласяване за нищожно, на основание чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН, саморъчното универсално завещание от 06.05.2016 г., вписано в АВ - СВ - Пловдив под акт № 20, том 5, дв. вх. рег. № 10786/21.04.2017 г., извършено от П. К. Т., починал на 02.07.2016 г., в полза на Р. К. Г., като вместо това въззивният съд е прогласил за нищожно, на основание чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН, посоченото по-горе саморъчно универсално завещание от 06.05.2016 г. (погрешно изписана в двете решения дата на завещанието 06.05.2024 г. – грешка, поправима по реда на чл. 247 ГПК) поради обективна невъзможност то да е съставено на посочената в него дата 06.05.2016 г. и неустановяване - от текста на завещанието - на датата на неговото съставяне; обезсилено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. П. Т. срещу Р. К. Г. евентуален иск с правно основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН – за унищожаване на същото саморъчно универсално завещание от 06.05.2016 г., и в частта, с която по евентуалния иск по чл. 30, ал. 1 ЗН същото е намалено до размер от 1/2 - за възстановяване запазената част на А. П. Т., възлизаща на 1/2, като въззивният съд е оставил без разглеждане така предявените евентуални искове.

Окръжен съд – Пловдив е съобразил, че производството пред първостепенния съд е образувано по предявени от А. П. Т. срещу Р. И. Г. обективно съединени главен и два евентуални иска, както следва: главен иск - за прогласяване за нищожно, на основание чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН, на саморъчното универсално завещание от 06.05.2016 г., вписано в АВ - СВ - Пловдив под акт № 20, том 5, дв. вх. рег. № 10786/21.04.2017 г., извършено от П. К. Т., починал на 02.07.2016 г., в полза на Р. К. Г.; първи евентуален иск – за прогласяване на същото завещание за унищожаемо на основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН – липса на способност у Т. да завещава към датата на съставяне на завещанието; втори евентуален иск – за намаляване, на основание чл. 30, ал. 1 ЗН, на завещанието до размер 1/2 ид.ч. за възстановяване на запазената част на ищеца от наследството в размер на 1/2.

Съдът е приел за безспорно установено по делото, че ищецът е единствен наследник по закон (син) на покойния завещател П. К. Т., а ответницата е сестра на последния. Представен е завещателният акт на Т. в полза на сестра му Г. - универсално саморъчно завещание, по отношение на който е установено, че формално съдържа всички задължителни за неговата действителност реквизити по чл. 25, ал. 1 ЗН и е подписано от завещателя (спорът по тези въпроси не се поддържа пред въззивния съд). Въззивният съдебен състав е визирал, че спорът по главния иск пред втората съдебна инстанция е само досежно въведеното от ищеца пред първоинстанционния съд възражение, че посочената в завещанието дата не е датата на неговото съставяне, т.е., че завещанието е антидатирано. Доводите са, че на посочената в завещанието дата на неговото съставяне - 06.05.2016 г., завещателят е бил в следоперативен статус в реанимацията на болница „Токуда“ в гр. София, а не в гр. Перущица - посоченото от завещателя място на неговото съставяне. Поддържа се, че несъвместимостта между датата и мястото на съставяне на завещанието сам о по себе си обосновава извод за неговата нищожност поради липсата на достоверна дата. Освен това, в реанимацията на болницата наследодателят е бил напълно обездвижен и е било обективно напълно невъзможно да състави саморъчното си завещание, като и не е разполагал с лист и химикалка за това, тъй като достъпът до него на всякакви лица извън медицинския персонал е бил забранен.

Съдът е посочил, че съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, ако завещанието отговаря на императивните изисквания на чл. 25, ал. 1 ЗН, както е в случая, но се оспорва с твърдението, че е антидатирано, установяването на това обстоятелство е в тежест на оспорващата страна (в случая това е ищецът), като тази страна, за да проведе пълно и главно доказване на оспорването си, следва да ангажира такива доказателства, които по несъмнен начин да изключват всяка възможност саморъчното завещание да е било съставено на посочената в него от завещателя дата на съставяне. Изложил е, че по делото е приета медицинската документация относно лечението на завещателя в болница „Токуда“, гр. София и са разпитани като свидетели двама лекари от болницата, непосредствено ангажирани с операцията и следоперативното му възстановяване – свидетелите д-р А. К. и д-р Д. Б.; назначена е и комплексна следсмъртна СМЕ и СПЕ. Съдът е приел, че от тези доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установява, че П. Т. е приет в болница „Токуда“, гр. София на 25.04.2016 г. и изписан на 14.06.2016 г. В болницата му е извършена оперативна интервенция както следва: „Митрално клапно протезиране с биологична клапна протеза… Ринганулопластика на трикуспидална клапа… Аорто коронарен байпас на четири коронарни артерии. Имплантация на система за ресинхронизираща терапия... Имплантация на интрааортна балонна помпа… Венозна хемофилтрация“. Т. е страдал още от хронична бъбречна недостатъчност – 2-ра степен, от анемия. Общото му физиологично състояние е било тежко увредено, бил е физически безсилен. На 06.05.2016 г. П. Т. се е намирал в реанимацията в болница „Токуда“, според отбелязванията на гърба на реанимационния лист, в който анестезиологът и кардиологът ежедневно са отразявали състоянието му – пулс, кръвно, температура, сатурация (в този смисъл - показанията на свидетеля Б.), и направените кръвни изследвания. Според показанията на Б. този пациент, предвид състоянието си след операцията и предвид хроничната бъбречна недостатъчност, е нямало как да излезе от реанимацията, тъй като е бил напълно обездвижен и не е могъл дори да „мърда“. Абсолютно невъзможно е било да бъде дадено съгласие от лекарите за домашен отпуск, нито самоволно да напусне, дори и с помощ от трети лица, защото дежурствата в реанимацията са постоянни, 24-часови и няма как отсъствието на пациента да не бъде забелязано от дежурния персонал. Няма искане от пациента за напускане на болницата. В същия смисъл са и показанията на свидетеля К.. Ответницата по исковата молба е ангажирала свидетеля А. Н., който е депозирал показания, че покойният П. Т. е бил негов пациент от 10 години, като го е посещавал в дома му за извършване на манипулации (инжекции, смяна на катетър и др.) във връзка със заболяванията му хронична бъбречна недостатъчност и анемия. За извършването на тези манипулации свидетелят посещавал Т. в дома му и през 2016 г., но не помни кога точно – месеци и дати, конкретно дали го е посещавал през месеците април и май 2016 г. Свидетелят твърди, че знае, че през 2016 г. П. е бил опериран в болница „Токуда“ в гр. София, не знае какъв е бил периодът на болничния престой, но си спомня, че кратко време след изписването му оттам е починал.

Въз основа на така установеното Окръжен съд – Пловдив е заключил, че ангажираните от ищеца доказателства провеждат пълно и главно доказване на факта, че на датата 06.05.2016 г. завещателят П. Т. се е намирал в реанимацията на болница „Токуда“, гр. София поради непосредствено извършена му преди това сърдечна операция; вследствие на тази операция и поради хроничните му други заболявания (бъбречна недостатъчност от 2-ра степен и тежка анемия, налагаща кръвопреливания) той е бил напълно обездвижен и същевременно физически безсилен. Така визираните местоположение и физическо състояние на датата на съставяне на завещанието по несъмнен начин изключват обективната възможност П. Т. да е съставил същото на посочената в него дата. Същевременно датата на неговото съставяне не може да се установи от текста на завещанието. Посоченото от завещателя място на съставяне „гр. Перущица“ би могло да означава, че то е съставено както преди постъпването, така и след изписването му от болница „Токуда“, но не и точната дата на съставянето. Ето защо съдът е намерил за основателен главния иск с правно основание чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че атакуваното от нея решение влиза в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди заключение на вещо лице по приети по делото експертизи.

По този въпрос се сочи противоречие с приетото в решение № 142/20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 113/28.02.2011 г. пo гр. д. № 1062/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 108/16.05.2011 г. пo гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и то в тяхната взаимна връзка (сочено противоречие с решение № 202/25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ВКС, І т. о. и цитираната в него многобройна практика на ВКС, вкл. задължителна);

3. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка. Следва ли когато някое доказателства се приема за недостоверно, съдът да изложи мотиви по това.

Относно тези въпроси жалбоподателката се позовава на приетото в решение № 17/03.04.2018 г. по гр. д. № 836/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 156/21.06.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г. на ВКС и др.

4. Какво е необходимото съдържание на саморъчно завещание, което да обуславя неговата действителност (визирано противоречие с решение № 85/17.02.2012 г. по гр. д. № 352/2011 г. на ВКС, I г. о.).

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По свързаните въпроси от № 1 до № 3 е налице изобилна непротиворечива съдебна практика, според която съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства, които са от значение за делото. Ето защо той е задължен въз основа на твърденията на страните да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. Затова по силата на чл. 12 и чл. 235 ГПК при постановяване на решението си съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт от значение за спорното право се е осъществил или не, при наличието на противоречиви доказателства в тази насока съдът ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Съдът е задължен да отрази дейността си по извършването на преценката на доказателствата в изискуемите се от чл. 236, ал. 2 ГПК мотиви към съдебното решение, в което трябва да посочи кои факти е приел за установени и въз основа на кои доказателства, а също така и при наличието на противоречиви доказателства за определен факт да посочи кои от тях приема и кои отхвърля, и да обясни защо приема едните и отхвърля другите.

В случая Окръжен съд – Пловдив не се е отклонил от горните задължения. Като е обсъдил релевантните за изхода на спора доказателства относно главния иск, в тяхната връзка и съвкупност, същият е направил мотивирани изводи. Несъгласието на жалбоподателката с тези изводи и направените в тази връзка оплаквания за необоснованост не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК по селекция на касационната жалба.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и последния въпрос от изложението. Не е налице соченото противоречие с решение № 85/17.02.2012 г. по гр. д. № 352/2011 г. на ВКС, I г. о., тъй като то е постановено при различна хипотеза и при допуснато касационно обжалване по въпроса дали е нищожно завещание, което е датирано с дата, различна от протокола за оставяне за съхранение при нотариус.

С оглед заявените доводи от А. Т., в случая е приложима практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана напр. в решение № 207/21.01.2016 г. по гр. д. № 1381/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 50061/27.06.2023 г. по гр. д. № 2875/2022 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 765/18.12.2025 г. по гр. д. № 3323/2024 г. на ВКС, І г. о. Систематизирано, в нея е прието, че саморъчното завещание е строго формален акт. Същото е действително само когато при съставянето му са спазени всички изисквания, установени в разпоредбата на чл. 25 ЗН - да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, на която е съставено, и да е подписано от него, като подписът се поставя след завещателните разпореждания. Именно защото датата е елемент от формата му, при саморъчното завещание въпросът за достоверна дата по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК не се поставя. Посочването на датата, на която е съставено саморъчното завещание, като елемент от формата за неговата действителност, следва да се приеме за спазено само когато посочената в завещанието дата съвпада с действителната дата на неговото съставяне, тъй като именно спрямо датата на съставяне на завещанието се извършва преценката дали то отразява последната воля на завещателя (предвид разпоредбата на чл. 38 ЗН, доколкото е възможно в същия период да е изготвено и друго завещание), както и дали завещателят е бил способен по смисъла на чл. 13 ЗН да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си. Поради това саморъчното завещание се приема за нищожно, когато се установи, че обозначената в него дата не съвпада с действителната дата на съставянето му. В подобна хипотеза, установяването на обстоятелството, че завещанието е антидатирано, е в тежест на оспорващата страна, която, за да проведе успешно това оспорване, следва да ангажира такива доказателства, които изключват всяка възможност саморъчното завещание да е било съставено на посочената от завещателя дата. Въззивното решение е съобразено изцяло с така цитираната практика на ВКС.

Същевременно атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на 1800 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС, възлизащи на 920.33 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,