Определение № 172 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1029/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 10627/20.12.2019 г. на М. Г. И., чрез адвокат А. Д., срещу определение № 620/29.11.2019 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 385/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 1638/04.09.2019 г. по гр.д. № 889/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е оставена без разглеждане молбата на жалбоподателката по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно и се моли за неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК по въпросите: длъжен ли е съдът да се произнесе по направено от страната искане за разглеждане на частната й жалба в открито съдебно заседание; допустимо ли е във въззивното производство по обжалване на определение по чл. 248 ГПК да се правят искания за доказване извършването на извънпроцесуални действия на съдебната администрация и за приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Ответната страна по частната касационна жалба – Д. М. П., чрез адвокат Е. Г., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, а по същество - за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение въззивният съд е намерил за недопустима подадената молба по чл. 248 ГПК на М. Г. И. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, като й се присъдят и 800 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно представения след постановяване на решението списък по чл.80 ГПК. Съдът е посочил, че списъкът е представен от страната като приложение към молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, а не към датата на приключване на последното по делото съдебно заседание. Като се е позовал на разрешението по т.9 (погрешно посочено като т. 8) от ТР № 6/2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, въззивният съд е намерил молбата за изменение на съдебното решение в частта му за разноските за недопустима и е потвърдил произнесеното в този смисъл първоинстанционно определение. За неоснователни са счетени доводите на жалбоподателката, че непредставянето на списъка за разноски до приключване на последното по делото заседание, се дължи на нередовното й призоваване. Прието е, че страната е била редовно призована за първото открито съдебно заседание, което се е провело на 26.03.2019 г., в което жалбоподателката е взела участие. Делото е отложено за 14.05.2019 г., в което с.з. също е участвала. Следващото заседание, за което е насрочено делото е 28.05.2019 г., в което страната и процесуалният й представител не са взели участие, като с.з. е отложено за 25.06.2019 г., когато е проведено последното съдебно заседание. За това заседание съдът е приел, че жалбоподателката следва да се счита за редовно призована, съгласно правилото на чл.56, ал.2 ГПК - страните, които са редовно призовани, при отлагане на делото не се призовават за следващото съдебно заседание, когато датата му е обявена в заседанието. В заключение, съдът е направил извод, че жалбоподателката е била редовно уведомена и е имала процесуална възможност да представи своевременно списъка по чл. 80 ГПК. Като не е направила това, са й присъдени разноските, за които е прието, че има представени доказателства, а подадената молба за изменение на решението по чл.248 ГПК се явява недопустима и правилно е оставена без разглеждане. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение. Съгласно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК допускането на касационното обжалване е възможно, доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивния съдебен акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност - чл.280, ал. 2 ГПК. В случая, въпросите в изложението са неотносими към решаващите изводи на съда и не обуславят касационното обжалване. Въззивният съд е основал извода си за редовността на призоваването на жалбоподателката за последното открито с.з. на правилото по чл. 56, ал. 2 ГПК, поради което никой от двата изведени въпроси няма претендираното значение за селекция на жалбата. Освен това, съгласно чл.278, ал.1 ГПК частните жалби се разглеждат в закрито съдебно заседание, а само ако съдът прецени за необходимо, може да ги разгледа в открито съдебно заседание. Законодателят не е установил задължително отделно произнасяне на съда по отправено до него искане за разглеждане на частната жалба в открито заседание за случаите, когато прецени подобно искане за неоснователно. С постановяването на крайния си акт (определение, разпореждане), съдът по същество изразява преценката си и фактически дава отговор на неоснователно отправено искане за разглеждане на частната жалба в открито заседание. За ненужно, с оглед извода за приложението на чл.56, ал.2 ГПК, е счетено и събирането на други доказателства, касаещи твърденията на страната за нередовното й призоваване за последното съдебно заседание, доколкото обратното се установява от книжата по делото. При липсата на формулиран правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал.1 ГПК, бланкетното позоваване на основанието по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да обоснове селектирането на жалбата. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, което е само цифрово посочено и без аргументация. Не се установява обжалваното определение да е вероятно нищожно или недопустимо. Не е налице и нито една от хипотезите, с които се свързва очевидната неправилност на съдебния акт – от съдържанието на определението не се установява значимо нарушение на материалния или процесуалния закон, на основни съдопроизводствени правила, или явна необоснованост на изводите на съда, поради грубо нарушение правилата на формалната логика. С оглед на всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение