Определение № 3961 от 26.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3740/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответниците Д. В. и Н. А. Б.-В. срещу решение № 684 от 23. 05. 2023 г. по в. гр. д. №2580/2022 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав, потвърждаващо решение № 260662 от 23. 02. 2022 г. по гр. д. № 15613/2019 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по предявените по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от Г. М. В., Х. И. Ч., Н. И. А., Н. С. П., М. С. В., Б. С. Д., Л. М. В., И. С. З., М. С. Х. и В. Р. Х. против Н. А. Б. и Д. В. В., положителни установителни искове за собственост, че ищците са собственици, на основание наследствено правоприемство и реституция по ЗСПЗЗ, общо на 96/114 идеални части от правото на собственост върху дворно място, находящо се в [населено място],[жк], [улица], с площ от 1830 кв.м., представляващ поземлен имот с идентификатор *по одобрената КККР на [населено място], който поземлен имот съставлява реална част от ливада от 5643 кв.м., м. „М.“, имот № *, к.л. ***от кадастралния план от 1950 г. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищците Г. М. В., Х. И. Ч., Н. И. А., Н. С. П., М. С. В., Б. С. Д., Л. М. В., И. С. З., М. С. Х. и В. Р. Х., чрез адв. Р. Р., с който се твърди липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

По делото е установено от фактическа страна, че ищците са наследници на С. Г. Б.. С решение № 6783/11. 06. 2010 г., влязло в сила на 1. 12. 2014 г., на наследниците на С. Г. Б. е възстановена собствеността върху процесния имот. Имотът е в регулация от 1980 г. Решението е издадено след спазване на процедурата по чл. 11 и чл. 13 ППЗСПЗЗ. Издадено е удостоверение по чл. 13, ал. 5 ППЗСПЗЗ и скица по пар. 4, ал. 1, т. 1 ПЗР ЗКИР. В удостоверението е посочено, че процесният имот попада в УПИ * – им. *, с площ от 1840 кв.м., в кв. *по КРП на[жк]от 1980 г., действащ и понастоящем, свободен от застрояване. В скицата към удостоверението, в скицата по чл. 13, ал. 6 ППЗСПЗЗ, в заповед № РДС-50-132/25. 09. 2007 г. на кмета на район „Витоша“, с която е одобрено решението на техническата служба на общината по 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, и скица към нея също е отразено, че УПИ *, в кв. *е свободен от застрояване. Процесният имот е идентичен с имота, възстановен на ищците по ЗСПЗЗ, с УПИ *, в кв. *по КРП от 1980 г. и с поземлен имот с идентификатор *, според заключението на съдебнотехническата експертиза и представените по делото писмени доказателства – удостоверение по чл. 13, ал. 3 ППЗСПЗЗ и скица към него, заповед на кмета по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ и скица към нея.

С договор за продажба, сключен с н.а. № 182/17. 03. 2004 г., лицата С. М. М., Е. С. К. и Р. С. К. са продали на ответниците Н. А. Б. и Д. В. В. процесния имот, заедно с построеното в имота дървено бунгало със застроена площ от 15 кв.м. Продавачите са се легитимирали като собственици на основание констативен нотариален акт за собственост, придобит на основание осъществено строителство № 36/1997 г., нотариален акт за дарение № 142/1997 г., удостоверение за наследници на С. К. М. от 10. 11. 2003 г. и договор за продажба на недвижим имот частна общинска собственост от 12. 03. 2004 г.

От заключението на вещото лице доц. д-р инж. В. К., изготвено след извършен оглед на място, е установено, че дървеното бунгало представлява 100 % дървена малка постройка върху бетонова основа и гол бетонен цокъл, с площ от 15 кв.м. Тя е необитаема, изоставена, нестопанисвана и неподдържана от години, напълно амортизирана и опасна за обитаване. Има външна метална ерозирала стълбичка до таванско помещение със силно скосение, достъпът до което е труден и опасен,. Постройката има само едно помещение с една врата и един прозорец, с изцяло северно изложение, като по силата на строителните правила и норми, действали в периода от 1970 г. (когато се твърди да е направена постройката) до сега е недопустимо вилна сграда само с едно помещение и само със северно изложение. Няма издадени строителни книжа и планове за построяването й, имотът не е захранен с ток и вода. Направен е извод, че бунгалото представлява незаконна постройка, напълно амортизирана и опасна за обитаване. Затова в плановете е посочено, че имотът е свободен от застрояване.

От правна страна и двете инстанции са приели, че процесният имот е собственост на ищците, които са го придобили на основание наследяване на С. Г. Б. и реституция по ЗСПЗЗ. Реституционното решение на е действително (постановено в писмена форма, от законен състав и при спазване на предвидената в ЗСПЗЗ процедура по чл. 11 и чл. 13 ППЗСПЗЗ). Не е постановено след изчерпване на материалната компетентност на административния орган, тъй като с предходното решение от 2006 г. само се признава право на възстановяване на собствеността – към постановяването му не е била проведена процедурата по чл. 11 и 13 ППЗСПЗЗ и не е бил индивидуализиран обектът на реституция. Не е налице пречка за реституция по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Процесното бунгало не представлява строеж по смисъла на цитираната разпоредба, изградено е незаконно – без отстъпено право на строеж, одобрен архитектурен проект, издадено строително разрешение и строителни книжа. Прието е, че ответниците претендират да са придобили собствеността върху имота след 1990 г., поради което не могат да възразяват, че наследодателят на ищците не е бил носител на правото на собственост към обобществяване на земята. Предоставянето на имота на трети лица от ТКЗС, ДЗС или други кооперативни организации не е пречка за възстановяване правото на собственост, съгласно чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, освен ако не е налице изключението по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. В случая пречка за реституция няма, тъй като процесното бунгало (определено като барака в КККР) не представлява законен строеж, довършен или започнал към влизане в сила на ЗСПЗЗ.

Ответниците не са придобили собствеността върху имота на основание договор за продажба, тъй като са купили от несобственици. За недоказано е прието и евентуалното придобивно основание – давност. Прието е, че съгласно чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ реституционното решение по ЗСПЗЗ се връчва на заявителя и не може да влезе в сила, ако е връчено на друго лице. Заявител по реституционната преписка, по която е постановено решението на ОСЗ, е Н. И. А., на която решението не е връчено (връчване е извършено на лицето А. Х. Б., което не е заявител, на 30. 06. 2010 г.). Поради това е прието, че решението е влязло в сила не на 15. 07. 2010 г., а на 1. 12. 2014 г., както е удостоверено на един от представените по делото екземпляри. Искът е предявен на 28. 11. 2019 г., към който момент не би могъл да изтече срокът по чл. 79, ал. 2 ГПК. Във връзка с евентуалното придобивно основание е разпитан свидетелят Я. П. К., който заявява, че познава ответника повече от 30 години, знае за закупуването на процесния имот на [улица]и когато са ходили на имота „никой не се е мяркал там“, ответникът „не се е оплаквал, че някой му оспорва нещо“.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Може ли ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че наследодателят му не е бил собственик на имота, предмет на решението на реституционния орган към момента на образуване на ТКЗС, ако самият ответник не заявява права върху имота към образуване на ТКЗС?

2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решаване на делото?

3. Длъжен ли е съдът да допусне допълнителна или повторна експертиза за установяване на релевантни за спора факти, за които са налице оплаквания във въззивната жалба?

4. Ако са налице два екземпляра от решението за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ с различни дати на влизането им в сила, коя дата следва да възприеме съдът за меродавна, след като не е установено кой е заявителят?

Първият и четвъртият въпрос са поставени във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а вторият и третият – във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос.

По въпроса е формирана практика на ВКС, обективирана в ТР № 9/2012 г. и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Приема се, че ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че ищецът или наследодателят му не са били собственици на възстановения им по ЗСПЗЗ имот към образуване на ТКЗС или че липсва идентичност между притежавания към образуване на ТКЗС имот и възстановения, ако самият ответник не заявява собствени или на наследодателя му права върху имота към образуване на ТКЗС. Ответникът може да противопоставя само собствени права, които изключват правата на ищеца. Това ограничение произтича от принципите на реституция по ЗСПЗЗ, целите на закона и особеностите на реституционната процедура. Принцип на ЗСПЗЗ, както и на другите реституционни закони, е имотите да се възстановяват на лицата от които са отнети, а целта на закона е да възстанови собствеността върху земеделските земи – т.е. да се възстанови положението, съществувало преди принудителното им отнемане. Това става чрез провеждане на специални процедури за установяване на стари реални граници на бившите имоти, като извършваната в административното производство преценка за идентичност между притежаван към образуване на ТКЗС и реституиран имот е комплексна, основана на информация за цялата местност или части от нея. Такава преценка в съдебното производство по спор за собственост на един конкретен имот е невъзможна. По изложените съображения е прието, че защитата на третите лица, претендиращи да са придобили права върху отнетия земеделски имот, по предявен срещу тях иск от реституираните собственици, следва да се ограничи само в рамките на противопоставимите им права.

Настоящият състав споделя така формираната практика и не счита, че същата следва да бъде променена като неправилна или неактуална.

Неоснователен е доводът, че създадената практика следва да бъде променена, тъй като същата лишава третите лица от възможност за защита на правата им, което противоречи на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията на Република България, според които разпоредби правото на собственост се гарантира и защитава от закона и частната собственост е неприкосновена. Защитата на третите лица срещу реституираните собственици по ЗСПЗЗ е в рамките на заявените от тях противопоставими права, в случая - налице ли са били пречки по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ за реституция на имота на ищците и, евентуално, придобили ли са ответниците процесния имот по давност, чрез упражнявано от 2004 г. до предявяване на иска владение.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос.

Въпросът е поставен във връзка с оплакването на касаторите, че въззивният съд не е обсъдил следните доводи и възражения на ответниците: че имотът никога не е бил внасян в ТКЗС, отнеман или обобществяван, поради което не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ; че възстановеният на ищците имот не е идентичен с процесния; че не са налице предпоставки за възстановяване на собствеността в стари реални граници и имотът не е индивидуализиран със скица.Въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. При разрешаване на материалноправния спор за собственост въззивният съд е обсъдил всички относими към същия и допустими доводи и възражения на ответниците. Липсата на съвпадение между изводите на съда и становищата на касаторите по спорните въпроси не е сред предвидените в кодекса предпоставки по чл. 280 ГПК.

Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че предпоставка за реституция по ЗСПЗЗ е земеделски характер на имота към образуване на ТКЗС, без значение дали същият е внесен в ТКЗС или не, което следва пряко и недвусмислено от редакцията на нормата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ – „независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации“. Обсъден е въпросът налице ли е идентичност между възстановения на ищците имот и процесния имот – такава идентичност е приета въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза и писмените доказателства по делото (заповедта на кмета по чл. 11 ППЗСПЗЗ и скици към нея, удостоверение по чл. 13 ППЗСПЗЗ и скица към него, представени скици на имота). Обсъдено е възражението, касаещо неспазване процедурите по чл. 11 и 13 ППЗСПЗЗ.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия въпрос.

Недопускането от въззивния съд на допълнителна или повторна съдебнотехническа експертиза не противоречи на формираната по въпроса практика, свързана с прилагането на чл. 201 ГПК, тъй като заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице В. К., прието в първоинстанционното производство, е обосновано, пълно, съдържа аргументирани и онагледени отговори на всички релевантни въпроси, за изясняване на които са необходими специални знания и не е имало необходимост от служебно допускане на повторна или допълнителна експертиза във въззивната инстанция.

Четвъртият въпрос не представлява основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

На първо място, въпросът не съответства на фактите по делото. Същият касае хипотеза на връчване на реституционно решение по ЗСПЗЗ на лица, за които няма данни да са заявители и без да е ясно кои са заявители по преписката, а по настоящото дело е установено, че заявител по реституционната преписка, по която е постановено решението на ОСЗ, е Н. И. А., на която решението не е връчено (връчване е извършено на лицето А. Х. Б., което не е заявител, на 30. 06. 2010 г.). Коментирана е и разпоредбата на чл. 18ж, ал. 1 ЗСПЗЗ, според която решението се връчва на заявителя, поради което не би могло да влезе в сила, ако не е извършено връчване на заявителя или упълномощено от него лице. Тоест, въпросът е зададен хипотетично, без съобразяване с конкретните факти по делото.

На следващо място, отговорът на въпроса не би повлиял на изхода на делото, доколкото не е доказано ответниците да са осъществявали владение върху имота в посочения от тях период, нито това обстоятелство е било отделено като безспорно от първоинстанционния или въззивния съд. Като безспорно е отделено обстоятелството, че след 1. 12. 2014 г. и до 28. 11. 2019 г. (предявяване на иска) ответниците са владели имота, който срок обаче е под минимално предвидения в чл. 79, ал. 2 ЗС. От ангажираните от ответниците гласни доказателства е установено, че свидетелят знае за закупуването на имота от ответника, че когато са ходили в имота никой „не се е мяркал там“, както и че ответникът не е споделял, че „някой му оспорва нещо“. Тези факти не са достатъчни, за да се приеме, че ответниците са владели процесния имот преди 1. 12. 2014 г.

По изложените съображения съдът намира, че не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Претенцията на процесуалния представител на ищците за присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно предоставената правна защита и съдействие на част от ищците пред касационната инстанция, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, не следва да бъде уважавана. По делото е представено само пълномощно, с което ищците упълномощават адв. Р. Р. да ги представлява пред касационната инстанция, но не е представен договор за правна защита и съдействие, от който да е видно договорено ли е и с кои от ищците безплатна правна защита и съдействие по настоящото дело пред касационната инстанция. Такива данни не се съдържат и в пълномощното. Представеният пред първоинстанционния съд договор и пълномощно овластява адвоката за осъществяване на процесуално представителство на ищците, за част от които при условията на чл. 38 ЗА, само до приключване на делото пред първата инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,