Определение № 2974 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3640/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. И., като законен представител на детето си М. Б. Д., в качеството му на наследник по закон на Б. А. Д., чрез адв. Л. Г., против въззивно решение № 114 от 01.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 734/2022 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград в частта му, с която е потвърдено решение № 368 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 1510/2021 г. на Районен съд - Благоевград в частта за отхвърляне на исковата претенция с правна квалификация чл. 215, ал. 1 КТ за горницата над присъдените с първоинстанционното решение 2006,67 лв. до пълния предявен размер сумата 9082,85 лв. /за сумата 7076,18 лв./, представляваща неизплатени дневни пари при командировка в чужбина на Б. А. Д. за 2019 г. и 2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 14.06.2021 г. до окончателното погасяване. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна „Транс Бове“ ЕООД е получила препис от касационната жалба, като не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд е изложил, че по делото не е било спорно, че Б. А. Д., приживе е бил на работа като шофьор в „Транс Бове“ ЕООД. На 11.08.2020 г. изпълнявайки курс Солун – София е починал край [населено място]. Спорно е било дали са му били изплатени командировъчни дневни пари в размер на 9082,85 лева за реализирани курсове в ЕС, за период 2019 г. – 2020 г. за изплащането на които са представени разходни касови ордери. Съгласно заключението на вещото лице по почерковата експертиза, изслушана пред въззивната инстанция, която съдът е кредитирал като компетентна, десет на брой РКО – от м. май 2019 до м. февруари 2020 г. са подписани от Б. А. Д.. Пет РКО – от м. март до м. юли 2020 г. не са подписани от него. Неподписани са РКО от 31.03.2020 г. за сумата 528,07 лв., РКО от 30.04.2020 г. за 316,84 лв., РКО от 31.05.2020 г. за 422,46 лв., РКО от 30.06.2020 г. за сумата от 211,23 лв. и РКО от 31.07.2020 г. за 528,07 лв. или общо сумата по посочените РКО е 2006,67 лв., за които не е установено по друг начин да са били изплатени на работника. За останалите командировъчни претенцията на ищеца е неоснователна, тъй като с представените РКО са подписани от наследодателя на ищеца и следователно е установено плащането им. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Нарушен ли е принципът на законност по чл. 5 ГПК, когато въззивният съд се позовава в своето решение на нормативен акт, който не съществува в правния мир към момента на постановяване на въззивното решение, не е бил обнародван и съответно никога не е влизал в законна сила?“; 2. „Очевидно неправилно ли е решението на въззивния съд, когато по иск с правно основание по чл. 215, ал. 1 КТ, въззивният съд е приложил нормативен акт, който не съществува в правния мир към момента на постановяване на въззивното решение, не е бил обнародван и съответно никога не е влизал в законна сила?“; 3. „При предявен иск по чл. 215, ал. 1 КТ, с който се оспорва точният брой на дните на командироване, следва ли въззивният съд да назначи служебно експертиза за установяване на истината по делото, съгласно принципа на чл. 10 ГПК?“ и 4. „Може ли въззивният съд да уважи възражение на въззиваемата страна за преклузия на доказателствено искане на въззивника, когато въззиваемата страна не е подала отговор на въззивна жалба по реда на чл. 263 ГПК?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – първият с определение № 411 от 20.05.2021 г. по гр. д. № 1092/2021 г. на ВКС, IV г. о., както и цитираните в него решение № 1050 от 30.05.2006 г. по гр. д. № 2884/2003 г. на ВКС, III г. о., решение № 1083 от 26.09.2006 г. по гр. д. № 2903/2003 г. на ВКС, III г. о., решение № 1089 от 04.07.2006 г. по гр. д. № 2923/2003 г. на ВКС, III г. о. и решение № 1241 от 11.02.2009 г. по гр. д. № 1457/2008 г. на ВКС, II г. о., третият с решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, IV г. о., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставените в изложението въпроси не могат да послужат като основание допускане на касационно обжалване. Първите два въпроси са с идентично съдържание и касаторът ги привързва с едни и същи оплаквания. Следва да се посочи, че действително след измененията на КТ – чл. 121 а и чл. 215 няма спор в съдебната практика относно това, че приложима в подобни на настоящия случай е Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина приета с ПМС № 115/2004 г., обн. ДВ, бр. 50/2004 г., доколкото този ред за регламентиране на тези правоотношения е предвиден в разпоредбата на чл. 121 а, ал. 8 КТ. В същия смисъл е посочената в изложението практика. Неправилното посочване в решението на Наредба за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници, обаче не обуславя различно разрешаване на въпроса изплатени ли са начислените от работодателя командировъчни за които са съставени процесните РКО, респ. дължи ли се заплащането им на наследника на починалия Б. А. Д.. По третия и четвъртия въпроси следва да се посочи, че с исковата молба ищецът е възразил за размера на начислените командировъчни и е поискал назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, но в последствие не е поставил въпроси на вещото лице, затова правилно ли са начислени съобразно относимата Наредба командировъчните пари. Спорен пред двете инстанции по същество е бил въпросът дали командировъчните са били изплатени на правоимащото лице приживе и РКО носят неговия подпис, каквото е твърдението на работодателя. Ето защо, с оглед изложените от въззивния съд мотиви за отхвърляне на претенцията поставените от касатора процесуални въпроси за служебното задължение на съда за допускане на експертиза и настъпилата преклузия са неотносими. В обобщение по повдигнатите в изложението четири въпроси не се разкрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се обсъждат сочените допълнителни такива по т. 1 и т. 3. Решението не е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение