Определение № 2250 от 13.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1347/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 276 от 27.04.2023 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.т.д. № 191 по описа на съда за 2023 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 260018 от 11.01.2023 г., постановено по т.д. № 567/2021г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-7 състав, е отхвърлен предявеният от „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД срещу ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, БУЛСТАТ:[ЕИК], осъдителен иск с правно основание чл. 499, ал. 5 от КЗ за заплащане на сумата 26000.00 лв., част от вземане в общ размер от 3664626.08 лв., представляваща застрахователно обезщетение по щета №[ЕИК]/15.10.2018 г., за травматичните увреждания на лицата П. П., молдовски гражданин, [дата на раждане] и Й. Б., молдовски гражданин, [дата на раждане] за претърпените от тях травматични увреждания, получени в резултат на ПТП (самокатастрофа), установено от компетентните италиански органи с доклад за ПТП, реф. № 19476/2018 г., номер от общия регистър 56704/18, настъпило на 28.08.2018 г. в Република Италия, в [населено място] на [улица]до кръстовището с [улица], със следното МПС, в което са били пътници: лек автомобил, марка „Фолксваген“, модел: „Голф“, с ДК [рег.номер на МПС], номер на шаси: WVWZZZ1JZYB079958, собственост по рег. талон на Л. И. Т., ЕГН: [ЕГН] и управляван от А. Кукус, молдовски гражданин, [дата на раждане], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.04.2021 г. до окончателно ѝ изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Твърди се, че въззивният съд правилно е приел, че по делото е налице хипотезата на чл. 499, ал. 5 от КЗ с оглед изискването за наличието/липсата на спор между страните, но неправилно е приел, че процесната застраховка не е нищожна и не е отговорил на въпроса противопоставима ли е нищожността на същата на ответника – застраховател с оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ. Оспорва се, като противоречащ на конкретните обстоятелства по делото, отразяващи спецификите на „сключването“ на процесната застраховка, решаващият за изхода на делото извод на съда, основан на разрешенията в ТРОСТКВКС № 1/2019 г. по тълк.д. № 1/2018 г. в насока на това, че е недопустимо по иск на застрахователя прогласяване нищожност на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, поради първоначално декларирани от застрахования неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал. 2 КЗ. Сочи се, че в случая има едностранно съставен договор за застраховка, по който няма насрещна на застрахователя страна, тъй като лицето, посочено като застраховащ е починало преди оформянето на полицата, а подписът на застраховащия по полицата е фиктивно положен, тъй като лицето, формално „подписало“ застраховащия, не е положило подписа му /ако въобще има реален подпис/, със съзнанието и волята да бъде страна по договора.

Претендира се нищожност на договора за застраховка на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД – поради липса на съгласие, тъй като липсва реална насрещна страна, която да иска да встъпи в застрахователното правоотношение като застраховащ по смисъла на КЗ. Изтъква се приетото в посоченото тълкувателно решение на ОСТК на ВКС, че: Потенциалната възможност по чл. 483, ал. 1, т. 1 от КЗ при наличие на застрахователен интерес трети лица, извън собственика на МПС да са страна по застрахователен договор като процесния, не изключва приложното поле на чл. 26, ал. 2 ЗЗД и не обосновава правен извод, че е недопустимо да бъде прогласена нищожността на такъв договор, поради липса на съгласие. Отсъствието на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е налице, когато не е направено валидно волеизявление от застраховащия или от застрахователя, както и когато волеизявленията, макар валидно направени и съвпадащи, някое от тях или и двете са дадени без намерение за обвързване. Липсва съгласие и когато застрахователният договор по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не е сключен от собственика на моторното превозно средство или от друго лице по чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ, което има застрахователен интерес.

Сочи се, че МПС се ползва в Италия и то от чужди граждани с адресна регистрация в Италия, което също навежда на извода, че застраховката е сключвана по документи, едностранно и дистанционно. Цитира се практика на ВКС, в която са разгледани условията за наличие на правен интерес, като условие за валидността на договор за застраховка в обосноваване на твърдението, че за такава валидност застрахователен интерес трябва да имат както лицата, чиито блага са застраховани, така и тези, които сключват договора, а законът предвижда задължителност на такъв интерес и когато се застрахова чуждо благо. Въз основа на изложеното се оспорва извода на САС за валидно сключен договор, в който застраховащият е посочил некоректни данни на застрахования собственик на МПС. Оспорва се приложимостта на чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ във връзка с изискването за правен интерес по чл. 349, ал. 3 и чл. 477, ал. 2 КЗ, като се сочи, че по делото не е установено кое лице е положило подписа за застрахован, като представител на собственика /според касатора така твърдяното от него е установено по делото със свидетелски показания, каквито по делото не са налични/, който собственик обаче към момента на сключването на договора е починал, не е правосубектен, не може да бъде и упълномощител. От всичко това според касатора следва, че полицата не е подписана и от ползвател на застрахованото МПС.

С уточнение, че САС не е разгледал въпроса за приложението на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, тъй като е приел, че застраховката е валидна, но в подкрепа на твърденията на касатора с оглед позицията му за нищожност на същата, в касационната жалба са изложени подробни съображения, главното от които е че тази разпоредба е приложима само в случаите на нищожност, поради неспазена форма за действителност, но не и при други пороци на сделката, като противоречие със закона или, както в случая – липса на насрещна страна. Поддържа се, че разпоредбата е приложима само по отношение на неизправната страна по сделката, каквато касаторът не е, тъй като веднага след узнаване на обстоятелствата, водещи до нищожност на застраховката, е отказал покритие по нея и е уведомил ГФ, който и не е страна по договора, за да може да се ползва от защитата по чл. 293, ал. 3 ТЗ. Настоява се, че в случая не става въпрос за сключване на сделка от мним представител, водещо до нейната висяща недействителност, а за изначална недействителност, която не може да бъде санирана чрез потвърждаване, тъй като насрещната страна е починала. По същите съображения се твърди, че е неприложима т. 2.б. от ТРОСТКВКС № 1/2019 г. по тълк.д. № 1/2018 г.

Твърди се, че в разрез със закона ГФ не е отразил нищожността на посочени в писмото на касатора полици в Информационния център, което е в нарушение и на нормативно установените му функции по поддържане на същия и въвежда в заблуждение.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му и уважаване на предявените от касатора искове в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като се възпроизвеждат значителна част от оплакванията в жалбата, се заявява наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като се поставят въпросите:

Процесуалноправен въпрос:

1.Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните? Касаторът счита, че съдът неправилно и едностранно е ценил събраните доказателства и доводите на страните по делото, както и че не е разгледал в нужната пълнота аргументите му за основателност на претенциите в заявените и уважени от първоинстанционния съд размери, в резултат на което е достигнал до погрешно заключение за неоснователност на исковете.

Претендира се противоречие с практика на ВКС / допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, обективирана в решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649 по описа на ВКС, IV ГО за 2010 г., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366 по описа на ВКС, ТК, II ТО за 2013 г., решение от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863 по описа на ВКС, IV-то г.о. за 2010 г., решение от 09.05.2011 г. по гр.д. № 421 по описа на ВКС, IV-то г.о. за 2009 г., решение от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761 по описа на ВКС за 2010 г. и др. Сочи се, че неразгледаните в нужната пълнота от САС доводи на касатора, обуславящи изхода на делото са във връзка с твърдяната нищожност на процесната застраховка и установените специфики на сключването й, както и за противопоставимостта на нищожността на застраховката на ответника с оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ.

Материалноправни въпроси:

1. При „сключена“ застраховка ЗЗГОА:

• с несъществуващ застрахован;

• с неизвестна насрещна страна;

• без каквито и да е налични индивидуализиращи данни за застраховащия и/или негов представител/пълномощник;

• с различни и неразчитащи се подписи за застраховащ по екземплярите на една и съща полица;

• с неизвестно лице „подписало“ за застраховащия;

• с неясни обстоятелства при които е издадена полицата и „сключена“ застраховката;

• за МПС, което отдавна се ползва в чужбина и от чужди граждани с адресна регистрация в чужбина,

налице ли е хипотезата на първоначално декларирани от застрахования неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал. 2 КЗ по смисъла на ТР № 1/07.03.2019 г. по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС?

2. Противопоставима ли е на ГФ нищожността на обявена в Информационен център към ГФ, ЗЗГОА?

3. При наличието на какви доказани факти и обстоятелства съдът следва да приеме обявена в Информационен център към ГФ, ЗЗГОА за нищожна, поради липса на насрещна страна по договора - застраховащ?

Сочи се, че основният аргумент, на който САС стъпва, за да постанови решението си е, че съгласно ТР № 1/07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, „... не е допустимо, по иск на застрахователя, прогласяване на нищожност на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” поради първоначално декларирани от застрахования неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал.2 КЗ“. Според касатора тук съдът в разрез с процесуалния закон не разглежда доводите му по отношение на спецификите при „сключването“ на процесната застраховка: че в случая има едностранно съставяне на договор за застраховка, без надлежна насрещна страна – застраховащ; че подписа за застраховащия по полицата е фиктивно положен, тъй като лицето формално „подписало“ застраховащия не е положило „подписа“ (ако изобщо имаме реален подпис) със съзнанието и волята да бъде страна по договора; че „подписа“ е положен формално, за да не е празно мястото за подпис на застраховащия в договора и същият да изглежда формално изряден а лицето положило подписа не е имало за цел да учреди и встъпи, като застраховащ (насрещната страна по договора съгласно пар. 1, т. 2 от ДР към КЗ) в застрахователни правоотношения с дружеството - касатор. Поддържа се, че за учредяването на валидно застрахователно правоотношение е нужен договор, т.е. две насрещни страни, които в случая съгласно КЗ са застрахователя и застраховащия, а в случая няма надлежна насрещна страна - застраховащ, поради което няма и валиден договор за застраховка, съответно - така „сключения“ договор за ЗЗГОА е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, поради липса на съгласие. Наред с това касаторът намира процесния договор за ЗЗГОА за недействителен и поради липса на застрахователен интерес по смисъла на чл. 349 от КЗ, по изложени в касационната жалба подробни съображения, пресъздавани и в изложението.

Поддържа се, че обявяването на ЗЗГОА в Информационен център към ГФ, не абсолютизира необратимо неговата действителност и е допустимо да се твърди и доказва нищожност на същия.

Касаторът сочи, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би допринесло и за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото в тази насока, като счита, че тук приносът в тълкуването би осигурил разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, които финални твърдения в изложението следва да се квалифицират като такива за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация Гаранционен фонд в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че по делото е безспорно установено настъпването на процесното ПТП на 28.08.2018 г. на територията на Република Италия. Към момента на настъпване на ПТП за МПС е представена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена между ищеца и собственика по рег. талон - Л. И. Т., чрез застрахователен брокер „К. Стандарт“ ЕООД, за която е издадена застрахователна полица № BG/08/117002703174, с период на застрахователно покритие от 00:00 часа на 11.10.2017 г. до 23:59 часа на 10.10.2018 г. По образуваната при ищеца щета е заплатено застрахователно обезщетение от страна на „Дженерали застраховане“ АД на НББАЗ в размер на 3664626.08 лв. От доказателствата по делото, а именно - писмо от МРРБ относно гражданското състояние на Л. И. Т. към 10.10.2017 г. се установява, че лицето е починало на 14.07.2014 г., за което има съставен акт за смърт № 116/15.07.2014 г. в [община], област Р.. Основният спор е сведен до валидността на застрахователния договор, обективиран в застрахователна полица за ЗЗГОА № BG/08/117002703174.

Възпроизвеждайки съдържанието на разпоредбата на чл. 499, ал. 5 от КЗ въззивният съд излага, че ищецът се позовава на плащанията, които е извършил към НББАЗ за възстановяване на изплатеното от Бюрото обезщетение на лица, пострадали от виновното поведение на водач на моторно превозно средство, чиято гражданска отговорност е била покрита от договора, сключен с ищеца с процесната полица. Фактът на извършеното плащане се установява от представените с исковата молба писмени доказателства.

По основния спорен въпрос относно действителността на застрахователния договор, въззивният състав е приел следното: От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че посоченият в застрахователната полица от 10.10.2017 г. като застрахован Л. И. Т. е починал повече от 3 години преди съставянето ѝ, поради което е очевидно, че подписът не изхожда от това лице, независимо, че на процесната полица е положен подпис. Същевременно, поради наличието на подпис е необходимо все пак да се установи дали е възникнало застрахователно правоотношение с друго лице, което да е породило правни последици. Въззивният съд е изложил, че изцяло споделя приетото с решение № 52 от 04.08.2022 г. по т.д. № 762/2021 г. на ВКС, II т.о., постановено при сходна фактическа обстановка и идентична правна квалификация. Сочи се, че между страните по делото не е спорно, че по процесната полица, сключена от името на Л. И. Т., починал на 14.07.2014 г., застрахователят е възстановил на НББАЗ общо сумата 3664626.08 лв. - заплатените от бюрото обезщетения по образуваната щета извън Република България, отнасящи се за моторното превозно средство, застраховано при „Дженерали застраховане“ АД към съответната дата, на която е станало ПТП, по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Основавайки се на посоченото решение на ВКС, Второ т.о., въззивният съд е изложил, че при сходна фактическа обстановка по спора, постановилият решението касационен състав, съобразявайки мотивите към даденото тълкуване в т. 2в от ТР № 1/07.03.2019 г. по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, а именно - че „не е допустимо, по иск на застрахователя, прогласяване нищожност на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, поради първоначално декларирани от застрахования неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал.2 КЗ“, е достигнал до извод за относимост на това разрешение изцяло и към хипотезата, при която застрахователният договор е сключен от името на починало лице. Според състава на ВКС това е така, тъй като сключването на застрахователен договор от трето лице, вписало в полицата името на починало лице, било то собственик на застрахованото МПС или не, представлява вписване на неверни данни относно самоличността на лицето по чл. 477, ал. 2 КЗ, което е сключило договора. Като е посочил, че изложеното напълно се споделя и от въззивния съдебен състав, последният е допълнил, че както е прието в посоченото тълкувателно решение, липсата на уредена в КЗ забрана за деклариране от застраховащия на неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал. 2 КЗ, само по себе си изключва свързването му с общото основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като единствената възможност, която законодателят е създал в този случай, е за прекратяване на застрахователния договор при съответните условия. Възпроизвеждайки част от мотивите на решението на ВКС и на цитираното тълкувателно решение на ОСТК на ВКС, въззивният съд е посочил още, че законодателят е отдал приоритет на запазване на застрахователното правоотношение и произтичащата от него гарантирана защита на пострадалите и увредените трети лица спрямо интереса на застрахователя да се освободи от правните последици на сключен с него договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, чрез прогласяване на неговата нищожност. Отделно, според въззивния съд следва да се има предвид, че /както е прието и в решенето на ВКС, Второ т.о./, законът не предпоставя валидността на договора за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със сключването му от собственика на моторното превозно средство. Според чл. 477, ал. 2 КЗ по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите застрахован е не само собственикът, но и ползвателя и държателя на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или ползването на моторното превозно средство на законно основание. Според чл. 483, ал. 1, т. 1, предл. 2 КЗ договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите може да сключи не само собственика, но и всяко друго лице, различно от собственика на моторното превозно средство. От посочените законови разпореди според въззивния състав следва, че меродавно за валидността на договора за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е идентифицирането в полицата на моторното превозно средство, за което се сключва договора, а не дали договорът е сключен от собственика или от друго трето лице /същото е прието и в цитираното решение на ВКС, Второ т.о./

При изложеното въззивният съд е приел, както това е приел и касационният състав, постановил решение № 52 от 04.08.2022 г. по т.д. № 762/2021 г. на ВКС, II т.о, че застрахователят не може да се позовава на нищожност на застрахователната полица, сключена от името на починало физическо лице, освен при уговорени специални условия, касаещи конкретно личността му. От събраните по делото доказателства според съда се установява, че в процесната полица, сключена от името на починало физическо лице, вярно са отразени данните на застрахования автомобил, както и че заплатените за него застрахователни премии, са преведени и осчетоводени от застрахователя. Установява се също, че чуждото национално бюро/кореспондент е отправило претенция до застрахователя за заплащане на вредите, която съдържа данни за датата на ПТП, регистрационния номер на автомобила и номер на полица, а щетата е заведена към съответната застрахователна полица, която се отнася за моторното превозно средство към съответната дата, на която е станало ПТП.

Според въззивния съд от всичко изложено следва извод, че застрахователят не е оправомощен да претендира на основание чл. 499, ал. 5, изр. второ КЗ от Гаранционния фонд възстановените суми на НББАЗ във връзка с процесната полица, поради което предявеният иск се явява неоснователен и недоказан, и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Доколкото е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки гражданскоправен спор, като относим към императивно законоустановените задължения на съда да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона, при което дължи преценка на ангажираните по делото доказателства за установяване на спорните по делото факти и връзките между тях, и на доводите на страните /чл. 12, чл. 153, чл. 235, ал. 2 и ал. 3, чл. 236, ал. 2 ГПК/, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Доколкото е приел, че процесният договор за застраховка е не нищожен, а валиден, съдът не е дължал преценка за обстоятелствата и доводите по чл. 293, ал. 3 от ТЗ, поради което и необсъждането им не съставлява противоречие с практиката на ВКС. Що става въпрос за необсъждането от въззивния съд на другите, подробно възпроизведени от касатора в жалбата и изложението му, негови доводи в защита на правните му тези по делото и подкрепящите ги според него доказателства следва да се посочи, че изискването към съда за преценка и обсъждане непременно на всички събрани по делото доказателства и изложени от страните техни доводи, не следва да се абсолютизира. Съобразно задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., в доразвиващите го ППВС № 7/27. 12. 1965 г. и т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., и приеманото в постоянната практика на ВКС, обективирана примерно, но не само, в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от мотивите на съда да може да бъде проверена правилността на решението, както и да се налага извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Такъв е и настоящият случай, видно от частично възпроизведените по-горе в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното му решение, поради което и настоящият касационен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Първият материалноправен въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Същият е базиран изцяло на фактическите и правни твърдения на касатора, и произтичащите от тях, обусловени негови защитни тези по делото, които не са споделени от въззивния съд. Въпросът е до голяма степен фактически и отговорът му зависи изцяло от установените по делото конкретни обстоятелства, относно фактите на които искът се основава. Поради изложеното въпросът и отговорът му са относими към правилността или неправилността на въззивното решение, последната схващана като основание за евентуалното му касиране по чл. 281, т. 3 от ГПК, преценката досежно която правилност обаче може да е предмет само на производство по чл. 290 от ГПК, след евентуалното допускане на касационно обжалване на решението, но не и на настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка само наличието или липсата на основания за такова допускане.

Вторият и третият от материалноправните въпроси на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същите са хипотетични и не става ясна връзката им с мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, и обективираните в тях конкретни изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Дори и да се приеме обратното /за каквото приемане не е налице основание/, по отношение на въпросите не е налице и общо заявеният от касатора, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Наличието в случая на цитираната както от въззивния съд в решението му, така и в настоящите мотиви, практика на касационната съдебна инстанция, включително задължителна за съдилищата такава, по отношение на която според касационния състав не се налага промяната й, като формирана в резултат на неточно тълкуване на приложимите към спора правни норми или осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, поначало изключва възможността за селектиране на касационната жалба по така поставените въпроси, и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение