Определение № 3665 от 23.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2208/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Фондация „Икономически и правни изследвания“, ЕИК[ЕИК] против определение №354/04.06.2025г., постановено по в.ч.т.д. №37/2025г. по описа на Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение №4296 от 07.11.2024г. по т.д. №1103/2021г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение е прекратено производството, като исковата молба на фондацията е върната на основание чл.130, изр. първо ГПК и е осъдена да плати по сметка на СГС сумата от 965 194.75 лева държавна такса. Жалбоподателят твърди, че с решение №117/18.07.2024г. по т.д. №586/2023г. на І т.о. на ВКС не е отречено със сила на пресъдено нещо съществуването на предявеното парично вземане на Фондацията. Изразява становище, че със сила на пресъдено нещо е установено единствено обстоятелството, че поради настъпилия ефект на погасителна давност вземането на Фондацията продължава да съществува в правния мир, но като естествено право, което в контекста на откритото производство по несъстоятелност не може да бъде принудително удовлетворено (частично или в пълен размер). В тази връзка поддържа, че при евентуално прекратяване на производството по несъстоятелност на „Кемира“ ООД (н), (например в хипотезата на сключено споразумение по чл.740, ал.1 ТЗ), материалноправното вземане на Фондацията няма да се счита за погасено, тъй като е било своевременно предявено по реда на чл.685, ал.1 ТЗ. Въз основа на изложеното заявява, че Фондацията има качеството на кредитор, с оглед на което разполага и с надлежна легитимация да участва като ищец в производството по предявения отрицателен установителен иск. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, обусловили изхода на спора: „1/ Дали кредитор в производството по несъстоятелност, за когото с влязло в сила решение в дело по реда на чл.694 ТЗ е признато, че вземането му е погасено по давност, запазва процесуалната си легитимация на ищец в производството по предявени от този кредитор отрицателен установителен иск спрямо оспорено вземане на друг кредитор?, като се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.; 2/ Дали при прекратяване на делото по предявен отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ поради отричане на процесуалноправната легитимация на ищеца последният следва да понесе отговорността за разноски?, като се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.; 3/ Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да разгледа, обсъди и да се произнесе по всички събрани доказателства и по всички наведени от страните твърдения и доводи, като изложи свои правни мотиви?- позовава се на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с цитираната съдебна практика: решение №91/05.11.2020г. по гр.д. №1040/2019г. на II т.о. на ВКС, решение №102/20.01.2021г. по гр.д. №4451/2019г. на I г.о. на ВКС, решение №35/13.07.2021г. по гр.д. №1783/2020г. на I г.о. на ВКС, решение №50194/21.11.2022г. по гр.д. №4738/2021г. на III г.о. на ВКС, решение №145/05.08.2021г. по гр.д. №1178/2020г. на IV г.о. на ВКС и др. Ответникът „Държавна Консолидационна Компания” ЕАД, ЕИК[ЕИК] оспорва жалбата, като счита, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Претендира сторените разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът „Кемира” ООД (н.), ЕИК[ЕИК] счита касационната жалба за основателна и доказана от фактите по делото, поради което моли атакуванато определение да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. С определение №4296/07.11.2024г. по т.д. №1103/2021г. по описа на СГС, след възобновяване производството по делото, същото е прекратено и като на основание чл.130, изр.1 ГПК исковата молба с вх. № 5113/18.06.2021г. на фондацията-касационен жалбоподател е върната и ищецът е осъден да плати разноските по делото в размер на 965 194.75 лева дължима държавна такса. Съдът, с оглед влязлото в сила решение №117/18.07.2024г. по т.д. №586/2023г. на І т.о. на ВКС, достига до извод, че със сила на пресъдено нещо е отречено качеството на ищеца на кредитор в производството по несъстоятелност, съответно същият не притежава процесуална легитимация да предяви иск по чл.694, ал.3, т.1 ТЗ. Предвид изложеното, решаващият състав намира, че предявеният иск е недопустим и производството по него следва да бъде прекратено. За да възложи разноските по делото на ищеца, съдът приема, че в случая ищецът е освободен от предварителното внасяне на държавна такса, но това не означава, че не дължи държавна такса при приключване на производството. Позовава се на съдебната практика, обективирана в определение №394/09.07.2018г. по ч.т.д. №1426/2018г. на ІІ т.о. на ВКС, определение №22/25.01.2013г. по т.д. №119/2012г. на І т.о. на ВКС, определение №1057/27.03.2017г. по ч.гр.д. №1190/2017г. на САС. С атакуваното определение №354/04.06.2025г. по в.ч.т.д. №37/2025г. на Апелативен съд- София определението за прекратяване на производството е потвърдено. Въззивният състав приема, че пред първоинстанционния съд е предявен от Фондация „Икономически и правни изследвания“ против „Кемира“ ООД /н./ и „Държавна консолидационнна компания“ ЕАД иск с правно основание чл.694, ал.3, т.1 ТЗ за признаване за установено несъществуването на приетото вземане на „ДКК“ ЕАД в размер на сумата от 96 519 475.40 лева. С решение №117/18.07.2024г. по т.д. №586/2023г. на ВКС е отхвърлен положителният установителен иск, предявен по реда на чл.694, ал.2, т.2 ТЗ, от Фондация „Икономически и правни изследвания“ срещу „Кемира“ ООД /н./ и при участието на синдика на „Кемира“ ООД /н./, за признаване за установено съществуването на парично вземане в размер на 50000 лева. С оглед установените факти, решаващият състав счита, че е отречено претендираното от ищеца субективно право и съобразно субективните предели на силата на пресъдено нещо решението е задължително за синдика, длъжника и всички кредитори на несъстоятелността. За тях в производството по несъстоятелност Фондация „Икономически и правни изследвания“ не е кредитор и този въпрос не може да бъде пререшаван. Въззивният съд достига до извода, че Фондация „Икономически и правни изследвания“ не притежава активна процесуална легитимация да предяви иска по чл.694, ал.3, т.1 ТЗ, поради което производството по делото правилно е прекратено като недопустимо. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Първият поставен правен въпрос отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол, тъй като е намерил отговор в мотивите на въззивното определение, респ. е обусловил решаващите изводи на съда. Касационният жалбоподател не обосновава допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г., по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касационният жалбоподател не сочи кои са неясните правни норми, нуждаещи се от тълкуване, нито твърди наличие на непротиворечива, но погрешна практика, която да подлежи на промяна или осъвременяване. Следва да се отбележи, че в съдебната практика няма спор, че право да предяви отрицателен установителен иск по реда на чл.694, ал.3, т.1 ТЗ има всеки кредитор в производството по несъстоятелност, който е оспорил с възражение по чл.690, ал.1 ТЗ съществуването на прието вземане на друг кредитор и чието възражение по чл.692 ТЗ е оставено без уважение. Целта на търсената с иска защита е да се отрече със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане или привилегиите/обезпеченията, с които то е прието в производството по несъстоятелност, за да се осигури удовлетворяване на приетото вземане на кредитора - ищец във фазата по осребряване на имуществото от масата на несъстоятелността. Както е разяснено в решение №50155/08.02.2023г. по т.д. №2167/2021 на ВКС- от посочената цел произтича правният интерес на кредитора от предявяване и поддържане на иска по чл.694, ал.3, т.1 ТЗ, като този интерес трябва да е налице не само към момента на предявяване на иска, но и към момента на постановяване на съдебното решение по спора за съществуване на отричаното вземане. Правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването и за надлежното упражняване на правото на иск, поради което при предявен иск по чл.694, ал.3, т.1 ТЗ правният интерес на кредитора - ищец се преценява самостоятелно, независимо от интересите на останалите кредитори в производството по несъстоятелност. Отричането на съществуването на вземането на кредитора- ищец по иска по чл.694, ал.3, т.1 ТЗ, поради погасяването му по давност, означава че същото не подлежи на принудително изпълнение, респ. не подлежи на изпълнение в производството по несъстоятелност на длъжника. В този смисъл, дори да се приеме тезата на жалбоподателя, че неговото вземане съществува като „естествено право“, за него не е налице правен интерес от водения иск поради невъзможността за неговото удовлетворяване във фазата по осребряване на имуществото от масата на несъстоятелността. По отношение на втория правен въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд, респ. не е обусловил решаващите му изводи. Този въпрос не кореспондира и с нито едно от оплакванията в частната касационна жалба. Следва да се посочи, че ищецът не е поискал в срока и по реда на чл.248 ГПК изменение на първоинстанционното определение в частта за разноските, нито въззивният съд е обсъждал правилността на определението за СГС, с което е осъден ищецът да плати държавна такса. Третият процесуалноправен въпрос отговаря на общата предпоставка за допускане до касационен контрол, но не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният състав е анализирал събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е доводите на страната, извършил е самостоятелна преценка на спорните въпроси. Несъгласието на страната с изводите на съда не може да обоснове допускането до касационен контрол. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд- София. На ответника „Държавна Консолидационна Компания” ЕАД не следва да се присъждат разноски поради липса на доказателства за сторени такива. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд