Определение № 319 от 19.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1571/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд със седалище в [населено място] срещу решение № 260431 от 25.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1756/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 753 от 28.02.2020 г. по гр. д. № 3185/2019 г. на Районен съд - Пловдив в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която Гаранционен фонд е осъден за заплати на А. Й. Б. сумата 12 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени при ПТП на 14.04.2017 г., ведно със законната лихва върху част от главницата в размер на 8 100 лв., считано от 28.12.2018 г. до окончателното плащане, и разноски по делото. Решенията са постановени при участие на А. Н. Е. в качеството на подпомагаща страна на ответника Гаранционен фонд. В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение като постановено по непредявен иск и за неправилност на решението поради необоснованост, нарушения на материалния закон - чл.52 ЗЗД, и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се прави искане за обезсилване на решението и за връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск, евентуално - за отмяна на решението и за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК - вероятна недопустимост на въззивното решение, и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по касация А. Й. Б. от [населено място], действащ лично и със съгласието на своята майка В. Д. И., е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от подпомагащата страна А. Н. Е. от [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд - Пловдив е приел, че е осъществен фактическият състав на чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ за осъждане на ответника Гаранционен фонд да заплати на ищеца А. Й. Б. обезщетение в размер на присъдените от първоинстанционния съд 12 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени при ПТП на 14.04.2017 г., реализирано виновно и противоправно от конституирания като подпомагаща страна на ответника А. Н. Е. в качеството на водач на превозно средство без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Преди да се произнесе по съществото на спора въззивният съд е разгледал оплакването във въззивната жалба на Гаранционен фонд за недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение като постановено по непредявен иск. След преценка на въведените с исковата молба фактически твърдения въззивният съд е направил извод, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, а е присъдил обезщетение за конкретни болки, страдания и преживян от ищеца психически дискомфорт вследствие на произшествието, за които е претендирано обезщетение с исковата молба и които са счетени за доказани от събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства. При разрешаване на спора за подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди и за размера на дължимото обезщетение въззивният съд е анализирал заключението на назначената от първата инстанция комплексна автотехническа и медицинска експертиза. От неоспореното заключение съдът е приел за установено, че произшествието е настъпило по време, когато ищецът е пътувал на задната седалка в лекия автомобил, управляван от водача А. Е. след употреба на алкохол; Инцидентът е станал в тъмната част на денонощието, като автомобилът се е преобърнал в движение; В резултат на произшествието ищецът е преживял силен стрес и е получил голяма разкъсно - контузна рана в лявата половина на лицето; Нараняването е наложило спешна хирургична обработка под местна анестезия с кръвопреливане, по повод на която ищецът е търпял умерени до силни болки и страдания и е престоял в болница седем дни; Оздравителният период е продължил в рамките на 2 - 3 месеца; След проведеното лечение е установен груб и неравен белег в лявата половина на лицето с дължина 12 см. и ширина 0.8 см., започващ от брадата и завършващ на местната висулка на лицето, който е довел до сериозно загрозяване на лицето до степен на обезобразяване и не се очаква подобряване на външния вид без методите на възстановителната и естетическата хирургия. Въззивният съд е обсъдил и показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели Н. Б. и В. И. - майка на ищеца, въз основа на които е приел за доказано, че преживеният инцидент и полученото нараняване на лицето с остатъчен белег са се отразили негативно върху живота и психиката на ищеца, който се е затворил в себе си, често отсъства от училище, ограничил е контактите си, чувства се несигурен, изпитва силен емоционален дискомфорт и нежелание „да се показва пред другите“ заради образувания белег на лицето. При обсъждане на показанията е отчетено обстоятелството, че свидетелите имат родствена връзка с ищеца, поради което доказателствената стойност на показанията е преценена според правилото на чл.172 ГПК, като не е възприето възражението на ответника за противоречие в тяхното съдържание. След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е формирал извод, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, което ищецът има право да получи като паричен еквивалент на претърпените по повод на произшествието неимуществени вреди, възлиза на сумата 18 000 лв. Размерът на обезщетението е мотивиран с възрастта на пострадалия към момента на настъпване на вредите - 13 г., с внезапния и шокиращ характер на увреждащото събитие, с естеството на увреденото благо - телесната неприкосновеност на пострадалия, с тежестта на увреждането и с претърпените по повод на него болки, страдания и неудобства. Поставен е акцент върху неблагоприятните остатъчни последици от увреждането - голям, груб и неравен белег върху лицето, който нарушава естетическия вид на ищеца и му създава усещане за емоционален дискомфорт, съпътствано от нежелание за общуване с други хора извън семейството. При определяне на обезщетението са взети предвид и обществено - икономическите условия в страната към датата на увреждащото събитие. В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е разгледал и оплакванията във въззивната жалба на ответника за допуснато от първоинстанционния съд нарушение при прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. За основателно въззивният съд е счел оплакването за необсъждане от първоинстанционния съд на твърдението в отговора на исковата молба, че ищецът е допринесъл за собственото си увреждане като е пътувал на задната седалка в лекия автомобил заедно с още петима пътници, което е нарушило стабилността на автомобила. След самостоятелен анализ на заключението на комплексната експертиза въззивният съд е направил извод, че соченото от ответника поведение на ищеца по време на реализиране на произшествието не се намира в причинна връзка с настъпването на произшествието и на вредоносния резултат и не предпоставя прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Изводът е мотивиран със съображения, че макар според експертите надвишаването на максимално допустимата маса да влошава принципно ускоряването и спирането на автомобила и да накланя силно купето при завой, в конкретния случай причина за настъпване на произшествието е единствено поведението на водача, който в пияно състояние е изгубил контрол върху управлението на автомобила. Ответникът е поддържал и възражение за наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД поради пътуване на ищеца без поставен предпазен колан, но след като е преценил, че по делото няма категорични доказателства относно възможността за предотвратяване на вредите в случай на използване на предпазен колан, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението. В резултат на самостоятелна преценка на доказателствата въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в които за основателно е прието единствено възражението на ответника, че ищецът е допринесъл за проявлението на вредите като съзнателно е поел риска да пътува в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над допустимите от закона норми /предвид констатираното след инцидента наличие на алкохол в кръвта на водача 0.87 промила/. С оглед релевантните за приложението на чл.51, ал.2 факти по делото въззивният съд се е произнесъл, че с посоченото поведение ищецът е допринесъл за собственото си непозволено увреждане в степен 1/3, което съставлява основание за намаляване на определеното по справедливост обезщетение от 18 000 лв. на 12 000 лв. В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната от Гаранционен фонд част, с която предявеният от А. Й. Б. иск с правно основание чл.557, ал.1, т.1, б.“а“ КЗ е уважен за сумата 12 000 лв. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Гаранционен фонд се е позовал на първо място на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, препращайки към оплакването в касационната жалба, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск като е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което в нарушение на чл.6 ГПК е присъдено „глобално обезщетение“, формирано при съобразяване на невъведени с исковата молба фактически твърдения за причинени на пострадалия допълнителни болки и страдания във връзка с възстановителния процес, довели до допълнителни неудобства и също подлежащи на „овъзмездяване“. Поддържаните доводи, с които е аргументирано основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, не насочват към вероятна недопустимост на обжалваното решение и не обосновават необходимост от допускане на касационно обжалване за проверка на процесуалната допустимост на решението по реда на чл.290 ГПК. От принципа на диспозитивното начало - чл.6 ГПК, произтича задължение за съда в исковия процес да се произнесе по спора, с който е сезиран, със съдържанието, очертано в исковата молба и в отговора на молбата. В случая с исковата молба, по повод на която е образувано гр. д. № 3185/2019 г. на Районен съд - Пловдив, ищецът А. Б. е предявил осъдителен иск срещу Гаранционен фонд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, основан на чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил фактически твърдения относно получените в резултат на произшествието телесни увреждания и произлезлите от тях неимуществени вреди, за които претендира обезщетение. Първоинстанционният съд се е произнесъл с решението си по предявения с исковата молба осъдителен иск и е присъдил на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, които е приел за доказани в хода на процеса и които кореспондират по съдържание с твърдените в исковата молба вреди. Отразеното в мотивите на първоинстанционното решение, че на обезщетяване подлежат и понесените от ищеца болки и страдания в хода на възстановителния процес, не насочва към произнасяне по недопустим иск, доколкото от съдържанието на исковата молба е видно, че ищецът е претендирал обезщетение за всички болки, страдания и неудобства, които е претърпял непосредствено по време на самото увреждане и в процеса на последващото възстановяване. Обемът и съдържанието на предоставената с първоинстанционното решение съдебна защита съответства изцяло на търсената с исковата молба, поради което няма основание да се предполага, че решението на въззивния съд за неговото потвърждаване е процесуално недопустимо като постановено по непредявен иск. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователно е искането на Гаранционен фонд за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касаторът Гаранционен фонд не е обосновал нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, изведени в практиката на ВКС, а е изложил абстрактни съждения за съдържанието на понятието „очевидна неправилност“ и неконкретизирани доводи за „несъответствие на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на ВС и ВКС“. Развитите в изложението /и в касационната жалба/ съждения и доводи във връзка с приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не разкриват очевидна неправилност на въззивното решение и тъй като в рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно, не намира основание да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По отношение на обжалваното решение не е осъществено и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият въпрос, за който се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си, да обсъди всички доказателства и данни по делото“. Въпросът е зададен хипотетично, без да се сочат конкретни „доказателства и данни“, които са останали необсъдени от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. В мотивите към решението въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства - както доказателствата, относими към механизма на реализиране на произшествието, поведението на пострадалия ищец и проявлението на вредите, така и доказателствата, относими към релевантните за приложението на чл.52 ЗЗД факти. С оглед съдържанието на мотивите поставеният въпрос не може да се квалифицира като обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разрешаването му от въззивния съд не противоречи на посочената в изложението практика на ВКС /решение № 103/09.11.2020 г. по т. д. № 2546/2019 г. на ВКС, II т. о./, с която е обоснована допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Вторият въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за определения размер на обезщетението и за приложението на чл.52 ЗЗД“, а също и въпросът „Може ли съдът при определяне на обезщетението само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е посочил и ценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди“ са относими към решаващите изводи на въззивния съд за справедливия размер на присъденото на основание чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ обезщетение, но не е доказано твърдението на касатора, че същите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, І т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 97/13.11.2017 г. по гр. д. № 60239/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 9/07.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 229/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 49/27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост - чл.52 ЗЗД, като при прилагане на принципа за справедливост съдът се ръководи от критериите, указани в т.11 от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд. Възприятието за справедливост е различно на всеки етап от развитието на обществото, поради което в практиката на ВКС е прието, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчитат и обществено - икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите. Когато претенцията за обезщетение на неимуществени вреди е основана на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като ориентир за обществено - икономическата конюнктура в страната служат действащите към момента на настъпване на вредите нива на застрахователно покритие. С постановено по реда на чл.290 ГПК (редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. състав на ВКС, I т. о., се е произнесъл, че лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но в качеството им на ориентир за обществено - икономическата конюнктура към момента на проявление на вредите следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Съобразяването на обществено - икономическите условия гарантира, че присъденото от съда обезщетение ще осигури точен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди и по този начин ще се постигне най-пълно удовлетворяване на изискването за справедливост, заложено в чл.52 ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, след като е обсъдил всички установени по делото правнорелевантни факти, които според указанията в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС формират съдържанието на понятието „справедливост“. Като релевантни за размера на обезщетението са взети предвид възрастта на пострадалия ищец към момента на настъпване на увреждащото ПТП, внезапния и шокиращ характер на събитието и преживения по повод на него стрес, характера и тежестта на получената при произшествието телесна увреда, особеностите на лечебния и възстановителен процес, интензитета и продължителността на понесените болки и страдания, цялостното негативно отражение на събитието върху психоемоционалното състояние на ищеца и начина му на живот. Въззивният съд е преценил като особено значимо за размера на обезщетението обстоятелството, че в резултат на увреждането върху лицето на ищеца има груб остатъчен белег, който според мнението на вещите лица може да бъде премахнат единствено с помощта на естетическата и възстановителна хирургия и по причина на който ищецът изпитва притеснения и дискомфорт в общуването с други хора. Съобразени са и обществено - икономическите условия в страната като фактор, който има значение за определяне на точен паричен еквивалент на дължимото обезщетение. Правните изводи на въззивния съд относно размера на справедливото обезщетение са формирани изцяло в съответствие с практиката на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, поради което не е налице твърдяното в изложението противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а несъгласието на касатора с размера на определеното обезщетение не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Въпросите „Могат ли изводите на въззивния съд да се основават на предположения; Длъжен ли е въззивният съд да посочи в решението си какво приема за установено относно фактическите положения, кат посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства той идва до тази фактическа обосновка; При наличие на разноречиви доказателства въззивният съд трябва ли да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите; Длъжен ли е въззивният съд да основе съдебния си акт на всички събрани по делото доказателства и на тяхната обективна и цялостна оценка“ са зададени хипотетично и не кореспондират с мотивите към обжалваното решение. Въззивният съд не е основал изводите си за тежестта и съдържанието на понесените от ищеца неимуществени вреди, за които е присъдено обезщетение, на предположения, а на конкретни доказателства, които са обсъдени поотделно и в съвкупност в мотивите към обжалвания съдебен акт. Процедирайки по този начин, съдът е постановил решението си в съответствие със сочената в изложението практика в решение № 22/02.07.2019 г. по т. № 587/2018 г. на ВКС, І т. о., а не в противоречие с нея, както неоснователно поддържа касаторът. При постановяване на решението въззивният съд не е констатирал „разноречиви“ /вероятно се има предвид противоречиви/ доказателства, а в съответствие със задължителните указания в Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС е основал изводите си на всички събрани по делото доказателства, след като е извършил самостоятелна преценка на доказателствената им стойност и на относимостта им към релевантните за спора факти. Предвид изложеното, обсъжданите въпроси не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулираните в изложението въпроси „При прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички отделни действия с които пострадалият е допринесъл за вредоносния резултат, заявени с възражението за съпричиняване; Следва ли определеният като справедлив размер на обезщетението да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП“ са свързани с произнасянето на въззивния съд по релевираното от ответника - сега касатор, възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия ищец като предпоставка за намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Въпросите са включени в предмета на спора, разрешен с обжалваното въззивно решение, но посочването им като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е лишено от логика, доколкото в мотивите към решението въззивният съд е обсъдил подробно и се е произнесъл по всяко едно от действията на пострадалия, релевирани като форма на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД в отговора на исковата молба, и е намалил определеното по справедливост обезщетение съразмерно на степента на приноса, приет за установен от доказателствата по делото. Произнасянето на въззивния съд относно наличието на принос и значението му за размера на дължимото обезщетение е съобразено с константната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, в т. ч. и с цитираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите „Длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на доводите на жалбоподателя Гаранционен фонд за наличието на обстоятелствата по чл.172 ГПК по повод свидетелските показания и относно наличието на вътрешни противоречия в свидетелските показания и логическите им несъответствия; Длъжен ли е въззивният съд да подходи със засилена критичност при преценката на свидетелските показания по чл.172 ГПК“ не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване по повод на тях - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е посочил изрично в мотивите към решението си, че поради съществуващата родствена връзка между ищеца исвидетелите Н. Б. и В. И. преценява свидетелските показания според правилото на чл.172 ГПК и че при обсъждане на показанията не констатира противоречия в съдържанието им. Интерпретацията на свидетелските показания, направена в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, както и доводите в изложението за погрешно възприемане и за неправилна оценка на показанията от страна на въззивния съд, не обосновават наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на сочената от касатора практика на ВКС, с която е аргументирано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Като значими за изхода на делото касаторът е поставил и въпросите „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, наведени във въззивната жаба, както и по всички събрани по делото доказателства относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка и да изложи мотиви по отношение на тези доказателства, доводи и възражения; Длъжен ли е въззивният съд за извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респ. на установените чрез тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК“. С оглед мотивите към обжалваното решение и констатациите на настоящия състав на ВКС по повод осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност, съобразена с практиката на ВКС по приложение на процесуалните разпоредби на чл.235, ал.2, чл.236, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК, посочените въпроси не удовлетворяват критериите на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1756/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът Гаранционен фонд следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация А. Й. Б. разноски в размер на сумата 800 лв. - адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, платено в брой на основание приложения към отговора договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,