Определение № 2693 от 19.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1525/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на К. И. К. срещу определение № 519/20.02.2025г. по в. ч. гр. д. № 161/2025г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 372/06.08.2024г. за прекратяване на производството по гр.д. № 141/2024г. на Окръжен съд – Видин, както и по частна касационна жалба на Гаранционен фонд срещу същото определение на САС в частта, с която е отменено определение № 52/ 30.10.2024г. на Окръжен съд – Видин по гр.д. № 141/2024г. за осъждане на ищеца да заплати на ответника над сумата от 1000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.

По частната касационна жалба на ищеца К. И. К.:

Частният касационен жалбоподател – ищецът К. поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Счита за неправилни изводите на съда, че с предявения осъдителен иск срещу Гаранционен фонд се цели пререшаване на иска за правото на застрахователно обезщетение за ПТП от 24.09.2016г., възникнало на територията на Република Унгария, и че е недопустимо да се разглежда отново иск за същото право на обезщетение, обосновано със същите правопораждащи факти, каквито били заявени в гр.д. № 323/2018г. на Окръжен съд – Видин. Поддържа се, че не е налице субективен и обективен идентитет между двете производства, което да налага приложението на чл.299 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател, позовавайки се на хипотезите на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, поставя следните въпроси:

1. Произнесли ли са се окръжният и въззивният съд по търсената по исков ред защита на субективното право по чл.122 от ЗЗД и съществува ли идентитет между претенциите по чл.432, ал.1 от КЗ и чл.122 от ЗЗД?;

2. Следва ли да се прекрати процесното производство на осн. чл.299 ГПК след като исковата претенция е насочена срещу друг ответник – солидарен длъжник и по делото са представени доказателства, които ангажират отговорността на различен от първоначално осъдения ответник?;

3. Длъжен ли е въззивният съд след като е разгледал всички събрани по дeлото доказателства да изложи собствени мотиви към постановеното от него определение по всички своевременно въведени с въззивната частна жалба доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно определение?

За обосноваване допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК частният касатор сочи практика на ВКС, а този по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е заявен бланкетно.

Ответникът – Гаранционен фонд, депозира отговор, с който изразява становище за липса на основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, както и за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да потвърди обжалваното определение, с което първоинстанционният съд е прекратил производството по делото поради недопустимост на иска, въззивният съд е констатирал, че с исковата молба ищецът К. И. К. твърди, че: С влязло в сила решение № 32 от 17.06.2019г. по гр.д. № 323/2018г. на Окръжен съд – Видин му е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на територията на Република Унгария, в размер на 50 000 лв., за които по предявения пряк иск е осъден застрахователят на виновния водач – „Застрахователна компания Олимпик“ АД – Кипър; В периода от постановяване на решението до влизането му в сила е било образувано производство по несъстоятелност от вида принудителна съдебна ликвидация с номер на делото 656/2018г. в Окръжен съд в Никозия по отношение на посочения застраховател; Същият действал на територията на България чрез клон - „Застрахователна компания Олимпик – клон България“ КЧТ, пред който К. И. К. депозирал предвидения за целта формуляр на 26.09.2019г., с който поискал да му бъде изплатено присъденото застрахователно обезщетение; Последният не бил получил плащане по заявената претенция, като от служители на клона в България разбрал, че те са предали претенцията му на Гаранционен фонд с мнение за плащане, каквото по неизвестни за него причини му било отказано.

Отговорността на българския ГФ ищецът е обосновал със следните обстоятелства: Във връзка с процедурата по ликвидацията си „Застрахователна компания Олимпик“ АД – Кипър следва да ангажира отговорността на кипърския Гаранционен фонд съгласно разпоредбите на Конвенцията за правото на регрес между гаранционните фондове от 1995г., който да поеме отговорност по отношение на застрахователните договори, сключени със „Застрахователна компания Олимпик – клон България“ КЧТ. Ищецът счита, че според Конвенцията в случай на неплатежоспособност на застраховател със седалище в друга държава членка на ЕС, който извършва дейност при условията на правото на установяване или свободата на предоставяне на услуги, увредените лица се обезщетяват от гаранционния фонд по седалище на застрахователя. Във връзка с откази на Кипърския ГФ да изплати задълженията си към лица, имащи право на застрахователно обезщетение от „Застрахователна компания Олимпик“ АД – Кипър, действащо чрез „Застрахователна компания Олимпик – клон България“ КЧТ, българският ГФ е образувал срещу ГФ на Република Кипър арбитражно производство пред Съвета на бюрата. В решението по същото е постановено, че Конвенцията от 1995г. за правото на регрес между гаранционните фондове е приложима за конкретния казус и Кипърският ГФ е отговорен по отношение на застрахователните договори, сключени чрез българския клон на „Застрахователна компания Олимпик“ АД – Кипър. Във връзка с арбитражното решение било сключено Техническо споразумение, с което е предвидено, че разплащанията по вземанията следва да бъдат извършвани от Българския ГФ, а изплатените от него суми да бъдат възстановявани от Кипърския ГФ.

При така заявените от ищеца обстоятелства въззивният съд е споделил възприетите от Видинския окръжен съд възражения на ответника, изложени в отговора по чл.131 ГПК, че отговорността на ГФ не може да бъде ангажирана на основание чл.565, ал.1,т.2 КЗ, тъй като ЗК“Олимпик-клон България“КЧТ, чрез който е действала на територията на България ЗК“Олимпик“АД, не е клон на застрахователна компания от трета държава, а е застраховател, регистриран в държава членка – Кипър. Наред с това е възприет и доводът, че съгласно Окончателното решение по арбитражната процедура Конвенцията от 1995г. е приложима за несъстоятелността на ЗК“Олимпик“АД, но обхватът й е ограничен само до събития, възникнали на територията на Република България, поради което за събития, настъпили в друга държава членка, какъвто е настоящият случай, Българският ГФ не е надлежен ответник.

Като самостоятелен довод в подкрепа на извода за недопустимост на иска, съставът на САС е приел, че претендираните права на обезщетение и на лихва за забава вече са признати на ищеца с решението по гр.д. № 323/2018г. на Окръжен съд-Видин. Според въззивния съд, оценката на заявените факти в исковата молба на К. К. и на формулирания в нея петитум водят до извод, че с предявените осъдителни искове за главница и законна лихва се цели пререшаване на спора за правото на застрахователно обезщетение за процесното ПТП, което е недопустимо поради забраната в чл.299 ГПК.

Споделен е крайният извод на първоинстанционния съд за недопустимост на производството, тъй като ЗК“Олимпик“АД – Кипър не е застраховател в несъстоятелност от вида на посочените в хипотезите на чл.565, ал.1,т.1 и т.2 КЗ, за чиито задължения изпълнение дължи Българският ГФ. Изложено е, че съгласно посочените норми при условията на КЗ се гарантират вземанията по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при несъстоятелност на застраховател със седалище в Република България и на клон на застраховател от трета държава, регистриран в Република България, само за извършваната чрез клона дейност в страната. Обявената в несъстоятелност ЗК“Олимпик“АД – Кипър не е със седалище в Р България, а клонът й е клон на държава членка по Конвенцията от 1995г., а не клон на застраховател от трета държава, т.е. на държава извън ЕС.

По тези съображения съставът на САС е приел, че Българския ГФ не отговаря за заплащане на обезщетение за вреди, дължими от Кипърския ГФ на самостоятелно основание, тъй като такова задължение не е уредено в материалноправна норма. Фондът има качеството само на посредник, който технически прави възможно изпълнението на задълженията на Кипърския ГФ, който е длъжник по претенциите за заплащане на застрахователно обезщетение на намиращата се в производство по ликвидация ЗК“Олимпик“АД – Кипър.

Настоящият състав намира следното по приложното поле на касационното обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите два от формулираните от частния касатор въпроси не попадат в обхвата на основния селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като не съответстват на мотивите на въззивния съдебен акт и правната воля на съда. И двата въпроса изхождат от защитната теза на частния жалбоподател, че ответникът – Българският ГФ, отговаря солидарно с несъстоятелното застрахователно дружество, осъдено по риска „Гражданска отговорност“ по иск за обезщетение за претърпените от ищеца, настоящ частен касатор, неимуществени вреди от процесното ПТП. Решаващи за приетата недопустимост на иска са споделените от въззивния съд изводи на първоинстанционния съд за това, че ЗК“Олимпик-клон България“ КЧТ, чрез който е действала на територията на България ЗК“Олимпик“АД, не е клон на застрахователна компания от трета държава, а е застраховател, регистриран в държава членка – Кипър, т.е. не попада сред посочените в чл. чл.565, ал.1,т.1 и 2 КЗ застрахователи, за които да се ангажира отговорността на ГФ в случай на обявяването им в несъстоятелност. Наред с това е налице позоваване на Окончателното решение по арбитражната процедура между Българския Гаранционен фонд и Бюрото на автомобилните застрахователи /Кипър/ относно приложимостта на Конвенцията от 1995г. за регрес между Гаранционни фондове, постановено в контекста на несъстоятелността на ЗК “Олимпик“АД, с което е прието, че обхватът на споразумението е ограничен само до събития, възникнали на територията на Република България. С арбитражното решение е постановено също така, че последица от прилагането на Конвенцията от 1995г. е изводът, че чл.565 от КЗ не е задължителен по своя характер, т.е. че този закон не пречи на Ищеца да обезщетява увредените страни във връзка с несъстоятелността на Олимпик, но предвид териториалния й обхват, за събития, настъпили в друга държава членка, какъвто е настоящият случай, Българският ГФ не е надлежен ответник. Отричайки наличието на законови предпоставки или на такива по Конвенцията от 1995г. за ангажиране отговорността на ГФ, инстанциите по същество не са обсъждали стоящата и в двата въпроса теза за солидарност в отговорността на осъдената с влязлото в сила със съдебно решение ЗК “Олимпик“АД, чрез клона й в РБългария, и ответника по настоящото дело – българският ГФ, съответно не са излагани мотиви за идентитет между претенциите по чл.432, ал.1 от КЗ и чл.122 от ЗЗД /по първия въпрос/ и за това дали исковата претенция е насочена срещу друг ответник – солидарен длъжник /по втория въпрос/. Всъщност и двата въпроса са предпоставени от несъгласието на частния касатор с извода на въззивния съд за недопустимост на иска поради забраната в чл.299 ГПК. Видно от мотивите към обжалвания акт, изложените в тази връзка съображения са допълнителни, т.е. не са единствените, обусловили приетата недопустимост на претенцията. Въпрос, насочен към решаващите изводи за приетата недопустимост на иска с оглед даденото с арбитражното решение разрешение на правоотношенията във връзка с последиците от несъстоятелността на кипърския застраховател, не е поставен. Неустановяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание, което да препятства искания достъп до касационно обжалване.

Третият процесуалноправен въпрос удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото задължението на въззивния съд да се произнесе по своевременно въведени с въззивната частна жалба доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно определение е от принципно значение за всеки спор. Не се установява обаче допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като обжалваното определение не е постановено в противоречие с посочената от частния касатор практика на ВКС. Пропускът, на който се позовава частният касатор, е за това, че въззивният съд не е съобразил квалификацията на правния спор и обстоятелствата и доказателствата, неотчетени от първоинстанционния съд, без обаче да ги конкретизира. Приетата недопустимост на иска с оглед изложените от инстанциите по същество съображения препятства неговото квалифициране чрез подвеждането му под съответна законова разпоредба. За правна яснота следва да се отбележи, че нормата на чл.122 ЗЗД урежда правата на кредитора при солидарност между длъжници, но не и основание, въз основа на което да се ангажира отговорността на длъжник, за който се твърди, че е солидарен. Следователно, и този въпрос не може да обоснове искания достъп до касационно обжалване на въззивното определение.

Основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е заявено бланкетно, което е достатъчно да препятства допускане на определението до касационно обжалване.

По частната касационна жалба на ответника Гаранционен фонд:

По съображения, че възприетият от САС за обоснован размер на адвокатско възнаграждение, който ищецът дължи да възстанови на ответника, не съответства на фактическата и правна сложност на делото и на действително положените усилия на защитата, се иска отмяна на определението в обжалваната от този жалбоподател част.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с критерия по чл.280, ал.1 ГПК с цитиране на практика на ВКС по следния, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, въпрос: Следва ли съдът, при своевременно заявено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, да определи справедливо и обосновано възнаграждение на адвоката за действително положения от него труд, като изложи конкретни мотиви относно преценката за фактическа и правна сложност на делото и извърши конкретен анализ на обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие?

Ответникът по частната касационна жалба – ищецът К. И. К., депозира писмен отговор, с който излага становище за недопустимост на жалбата поради липса на приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – съображения за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба на ГФ е подадена от надлежна страна срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. В изпълнение на указанията на администриращия съд, в указания срок, частният касатор е представил изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, поради което възражението на насрещната страна за недопустимост на частната касационна жалба е неоснователно.

За да достигне до обжалвания резултат и да измени постановеното от първоинстанционния съд определение по чл.248 ГПК, с което в полза на ГФ е присъдено изцяло претендираното адвокатско възнаграждение от 5 580 лв., въззивният съд е изложил следните съображения: Процесуалната активност на адвоката на ответника се е ограничила само до подаване на отговор на исковата молба; Последният, макар да е обстоен и изключително компетентно обоснован, не е ангажирал адвоката да събира и представя доказателства и да се явява в открити съдебни заседания, да прави анализ на събрани в хода на производството доказателства и други; Защитата на ответника по допустимостта на иска е стандартна и спорът не се различава като фактология от заведени искове във връзка с уреждане на отговорността на обявения в несъстоятелност застраховател, в каквато връзка е налице и казуистична практита на съдилищата; Пълномощникът на ответника обективно е можел да придвиди развитието на производството, за което съдът прави извод именно от доводите в отговора на ИМ; Поради това, ищецът не следва да репарира пълния размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от ответника, който размер е съответен за развило се производство по същество. След като се е позовал на задължителното за съда решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С -438/22г., съгласно което съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските размери, посочени в НМРАВ, въззивната инстанция е установила несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, поради което е намалила дължимите от насрещната страна разноски спрямо договорения адвокатски хонорар на 1 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от частния касатор въпрос се свежда до критериите за определяне на адвокатското възнаграждение при заявено възражение по чл.78, ал.5 ГПК и обстоятелствата, които се преценяват от съда. Същият е обуславящ с оглед разрешения от въззивния съд с атакуваното определение въпрос относно дължимия размер на адвокатското възнаграждение, поради което удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Налице е и соченото от касатора основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението.

Трайно в практиката на ВКС, застъпена и в посочените от частния касатор при обосноваване на допълнителния критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК – т.3 от ТР №6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, определение № 2361/ 12.05. 2025г. по ч.гр.д. № 4695/2024г. на, І г.о. и определение № 260/28.01.2025г. по ч.т.д. № 762/2023г. на І т.о., се приема, че за да се произнесе по размера на дължимото във всеки конкретен случай адвокатско възнаграждение, съдът следва да изходи от разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 в първата му част вр. ал. 1 ЗАдв ., според която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и то трябва да е справедливо и обосновано по размер. Приема се, че съдът следва да го определи в съответствие с възприетите в съдебната практика критерии за преценка на фактическата и правна сложност на делото и обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие - явявания в съдебни заседания, техният брой, представените писмени защити и пр. Същите критерии са залегнали и в т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което е посочено, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.

При постановяване на обжалвания в разглежданата част акт правилно въззивният съд е съобразил решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С - 438/ 22г., според което съдът не е обвързан императивно с фиксираните в НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения. Следва да бъде споделен и изводът на решаващия съд, че представеният от ГФ отговор на исковата молба е обстоен и компетентно обоснован. Освен по допустимостта на иска, с със същия са изложени съображения по основателността на спора и по заявените от ищеца доказателствени искания, като са приложени международни актове, вкл. в превод, несъобразено от въззивния съд при преценка обема на осъществената от адвоката защита. Видно от представените по делото пълномощно и фактура, установяваща заплащане на възнаграждение от 5 580 лв. с ДДС, същото е договорено за процесуално представителство пред ОС-Видин, т.е. не само за изготвяне на отговор на исковата молба. Незаконосъобразен в тази връзка е изводът на съда, послужил като основание за намаляване на адв. възнаграждение, а именно, че пълномощникът на ответника обективно е можел да предвиди развитието на производството, т.е. да договори размер на възнаграждението само за изготвяне на отговор на исковата молба. Подобен извод не намира основание нито в закона, нито в съдебната практика, като в решаващата си дейност съдът не следва да изхожда от предположения. Като непрецизен се приема и изводът, че защитата на ответника по допустимостта на иска е стандартна и спорът не се различава като фактология от заведени искове във връзка с уреждане на отговорността на обявения в несъстоятелност застраховател, доколкото в практиката на ВКС липсва произнасяне по казус с идентични на настоящия случай обстоятелства.

Предвид гореизложеното разрешението на въззивният съд, с което е определено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., при цена на исковата претенция от 50 000 лв., при отчитане на извършените действия по производството, положения от адвоката квалифициран труд, както и фактическата и правна сложност на делото, съдържащо международен елемент, е несъответно по размер. Настоящият съдебен състав намира, че следващото се адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от 2 400 лв., с включен ДДС. Този размер се явява справедлив и обоснован с оглед критериите за определяне на адвокатско възнаграждение в конкретния случай, като се съобразява както предмета на делото и сложността на спора, така и положения от адвоката труд и извършени процесуални действия.

С оглед горното, съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение в разглежданата част, като същото се отмени в частта, с която е отменен актът на първоинстанционния съд за присъждане на разноски за размера над 1000 лв. от 2 400 лв., и се присъди допълнително сумата от още 1 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение в полза на ГФ.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение