Определение № 503 от 29.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 8/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 91 от 11. 07. 2019 г. по в.гр.д. № 106/2019г., Силистренски окръжен съд, след като е отменил решение № 19/ 21.01.2019г., постановено по гр.д. № 25/2016г. по описа на РС Дулово, в частта, с която се отхвърля иск на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, по чл.430, ал.1 ТЗ, във вр.с чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД срещу Й. Ц. К., за осъждане на ответника да заплати сумата от 7 095, 73 лв., представляваща просрочена главница по Допълнителното споразумение към Договора за кредит от 17.02.2011 г., е осъдил Й. Ц. К. да заплати на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД /като правоприемник-цесионер на „Банка ДСК“ ЕАД - цедент/, сумата от 7 095, 73 лв., представляваща просрочена главница по Допълнителното споразумение към Договора за кредит от 17.02.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението. Със същото решение Силистренски окръжен съд е потвърдил решение № 19/ 21.01.2019г., постановено по гр.д. № 25/2016г. по описа на РС Дулово, в останалата част като правилно и законосъобразно.

От Й. Ц. К., чрез адв. В. В., е подадена касационна жалба против решение № 91 от 11. 07. 2019 г. по в.гр.д. № 106/2019г. на Силистренски окръжен съд, в частта, с която като краен резултат е осъдена по предявения иск да заплати на ищеца сумата 7 095, 73 лв., представляваща просрочена главница по Допълнителното споразумение към Договора за кредит от 17.02.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Приложено е към жалбата изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, в което се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3, и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски за настоящата инстанция.

В изложението си касаторът сочи, че в противоречие на практиката на ВКС / чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ и очевидно неправилно /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/ съдът се произнесъл по обобщения от съда процесуалноправен въпрос: Съдът следва ли да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, както и да обсъди всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото ? Твърди противоречие с приетото по въпроса в решение № 447 от 18.11.2011 г. по гр.д. № 1964/2010г. по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС; решение № 126 по гр.д. № 421 за 2009 г. на IV ГО, решение № 217 по гр.д. № 761 за 2010 г. на IV ГО, решение № 27 от 28.02.2013г., по търговско дело №410/12 г., ТК, второ отделение.

На следващо място в изложението си касаторът поставя въпросите: „ - Съдържа ли предмет и основание договор за цесия, при липса на индивидуализация на вземането и основанието от което то произтича към датата на прехвърляне, и правно валиден ли е такъв договор ?

• Съществуването на вземането и основанието от което то произтича условие ли е за действителността на договора за цесия към датата на прехвърляне ?

• По-късното посочване на предмета на договора може ли да санира недостатъка - липса на предмет и основание?

• Годен ли е предметът на договор за цесия и основанието от което предметът произтича, респективно може ли да се приеме за съществуващо вземането, индивидуализирано въз основа на невлезли в сила заповед за изпълнение и изпълнителен лист, които в последствие са обезсилени ?

• Какво правно действие произвежда договор за цесия, чийто предмет и основанието от което предметът произтича не са съществували във вида - договорен към датата на прехвърляне ?

• По какъв начин се отразява към правното действие на такъв договор за цесия фактът, че книжата въз основа на които са индивидуализирани предметът и основанието от което предмета произтича, в последствие са обезсилени ?“ Във връзка с тези въпроси поддържа основанието по чл.280 т.1 ГПК като се позовава на Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о., ТК, и Решение № 161 от 08. 02. 2016г по т.д.1153 / 2014г на ВКС, II т.о. Счита, е съдът се е произнесъл и очевидно неправилно. Посочва също, че :„Част от въпросите са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в хипотезата на чл.280, ал.1, т.З ГПК, тъй като отговорът по тях ще допринесе пълнота в разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл. 5 ГПК принцип.“ Не конкретизира във връзка с кои точно въпроси сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

На трето място в изложението си касаторът повдига въпросите:

„ - Предоговарянето на договора за кредит, чрез подписване на анекс към същия, санира ли нищожността на неравноправната клауза в същия и предпоставя ли дължимост в така установения размер ?

• Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор ?“

• Предоговарянето на договора за кредит, чрез подписване на анекс към същия, предпоставя ли автоматично извод, че оспорените като неравноправни, по смисъла на чл.143, ал. 1 З., клаузи от договора се приемат за индивидуално договорени?

• Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне на просрочените задължения за лихви към размера на редовната главница представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД?

• Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и на таксата за управление?

• Прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 от ЗПП?

• Какво трябва да е съдържанието на такива клаузи и как трябва те да се тълкуват от съда съобразно чл. 147, ал. 1 и ал. 2 от ЗПП?“

Счита, че по тези въпроси съдът се е произнесъл очевидно неправилно и в противоречие с Решение № 65 от 06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, 1-во ТО, ТК, Решение № 146 по т.д. № 2615/2016 г. на I т.о. на ВКС, Решение № 77 от 22.04.2015г. на ВКС по гр.дело № 4452/2014г., 3-то г.о., Решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.дело № 1899/2015г. по описана ВКС, 4-то г.о., Решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г.

Според касатора основанието по чл.280 т.1 ГПК е налице и във връзка с въпросите:

„- Обективното настъпване на условията за предсрочна изискуемост, има ли значение за определянето на момента от който цялото вземане е станало изискуемо и оттам - началната дата на наказателни лихви и/или на погасителна давност и пр.” ?

• Предоговарянето на условията на кредита, вкл. съвпадащи волеизявления на страните по договора за кредит, относно размера на дължимото от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправни клаузи на договора за кредит, санира ли нищожността на неравноправната клауза в същия и предпоставя ли дължимост в така установения размер ?

• Произвежда ли действие споразумение - относно размера на дължимото от кредитополучателя, сключено въз основа на неравноправни клаузи, както и въз основа на обезсилени в последствие заповед за изпълнение и изпълнителен лист, съответно въз основа на Договор за цесия - сключен въз основа на обезсилените в последствие заповед за изпълнение и изпълнителен лист ?

• Съставлява ли признание на дълга по смисъла на чл.116 б."а" ЗЗД за дължимостта за бъдещ период, съответно прекъсване на давността, сключването и частичното плащането по нищожно споразумение ?

• Какви са последиците относно погасителната давност при отхвърлен иск по чл. 422 ГПК ?“

Във връзка с поддържаното допълнително основание се позовава на Определение № 331 от 28.11.2008 г. на ВКС по ч. т. д. № 306/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 65 от 06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, 1-во ТО, ТК, т. 13 от ТР от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, т. 10 от ТР № 2 от 26 юни 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, Решение № № 285 от 06.10.2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г., IV г.о. на ВКС, Решение № 255 от 26.03.2013 г. по търг. д. № 145/2012 г. на ВКС. Посочва също, че „въпросите са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в хипотезата на чл.280, ал.1, т.З ГПК, тъй като отговорът по тях ще допринесе пълнота в разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл. 5 ГПК принцип.“

Ответната страна по касационната жалба „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, в представен чрез юрисконсулт Д. З. писмен отговор, изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Претендира присъждане на разноските, направени за юрисконсултско възнаграждение при разглеждане на делото пред настоящата инстанция в размер 300лв.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

„ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД е заявил претенции ответницата да бъде осъдена да му заплати изискуеми вземания по сключен на 04.06.2009г. Договор за кредит за текущо потребление между нея и Б. АД и допълнителни споразумения към него, придобити от него с договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 25.06.2013г., включващи дължимата и непогасена главница в размер на 9 143, 88 лв. и уговорената редовна лихва за периода от 15.11.2013г. до 15.06.2019г. в общ размер на 3687, 23 лв. Претендирал е и присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението.

Ответникът е оспорвал активната легитимация на ищеца с доводи, че вземането на Б. АД по процесния договор за кредит е извън обхвата на сключения между дружествата договор за цесия, в който е посочено, че средният размер на вземанията е с диапазон между 4 500 лв. и 8 500лв. Посочил е, че счита, че предсрочната изискуемост не може да се обяви от ищеца / небанкова институция/ с исковата молба. Изтъкнал е, че договорът за кредит и споразумението към него са недействителни, тъй като са сключени без необходимата представителна власт; че клаузите за лихви, които са незаконосъобразно и едностранно завишени, са неравноправни, което води до нищожност на целия договор за кредит и на допълнителното споразумение. Посочил е също, че счита, че част от падежиралите вземания по договора са погасени по давност.

За да постанови посочения по-горе резултат, въззивният съд е приел, че между страните е безспорно, че на 04.06.2009г. е сключен Договор за кредит за текущо потребление между Б. АД и Й. Ц. К.; че банката е изпълнила задълженията си по Договора си за кредит, като е предоставила сумата в размер на 10 000 лв.; че на 17.02.2011 г. между Б. АД и Й. Ц. К. е сключено Допълнително споразумение към Договор за кредит за текущо потребление от 04.06.2009г., с размер на дълга 9 664,00 лв., споед което срокът за издължаване оставал 120 месеца, запазва се и обезпечението – поръчителство, а съгласно т. 1.4 от това Допълнително споразумение, лихвата по кредита, формирана при условията на Договора за кредит за текущо потребление от 4.6.2009 г., е в размер на 14,95 % и ГПР по кредита - 16,02 %.; че кредитополучателят е допуснал забава в плащането на уговорените месечни погасителни вноски; че липсват твърдения и доказателства кредитният дълг да е бил обслужван редовно.

Въззивният съд е приел за установен фактът на прехвърляне на вземането по кредита на Й. К. от Б. ЕАД на ищеца по силата на Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 25.06.2013г. и приемо-предавателния протокол към него. Посочил е, че в приложението е вписано изрично прехвърленото вземане, като от текстовото съдържание на договора не може да се изведе извод, че страните са изключили от обхвата му вземания с по – висок от посочения информативно в т.2.3 среден размер. Поради това е обосновал извод, че възраженията относно активната легитимация на ищеца, са неоснователни.

Приел е също, че възражението за привиден договор за цесия е въведено едва пред въззивния съд – с отговора на въззивната жалба, поради което е преклудирано и като такова недопустимо за разглеждане.

Във връзка с възражението на ответника, че договорът и споразумението към него са недействителни, като сключени без необходимата представителна власт, тъй като волеизявлението за сключване от страна на банката, не е извършено от лица, овластени да формират и изявяват волята на банката, съдът е приел, че е неоснователно. В тази връзка е посочил, че от нормата на чл.10, ал.1 от ЗКИ не може да се направи извод, че е налице императивно изискване, банката да се представлява във всеки един момент от най-малко две лица в отношенията си с трети лица, тъй като самата разпоредба предоставя възможността на банките „да упълномощават трети лица за извършване на отделни действия“. Отчел е, че възражения за липсата на съвместно упълномощаване на лицето С. Н. П. – Мениджър на ф.ц. С., която е подписала процесния договор за кредит – лисват, а наред с това, единствено мнимо представляваният разполага с правото да се позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като другата страна по договора и трети лица нямат правен интерес. Поради това е обосновал извод, че ответницата, като страна по договора, не може да се позовава на недействителност на процесния договор с довод, че посоченото в него лице, действащо от името на ищеца, не разполага с надлежно (евентуално) учредена представителна власт.

Във връзка с релевираните от ответната страна в отговора на исковата молба доводи за неравноправни клаузи, съдът е обосновал извод, че същите са ирелевантни, тъй като касаят неиндивидуално уговорени клаузи, каквито процесните не са. Приел е на практика, че клаузите за лихви в договора, а и в подписаното на 17.02.2011г. допълнително споразумение са индивидуално уговорени между страните - постигнато е съгласие за размер на лихвата по кредита към датата на сключването на споразумението, формирана при условията на договора– общо 14, 95 %, и това изключва основателност на възражението.

Въззивният съд е приел и това, че дадените в т.18 на Тълкувателно решение №4/2013г., на ОСГТК на ВКС, разрешения са относими само и единствено към заповедното производство, но не и към предявения осъдителен иск. Поради това е приел, че преминалото към цесионера право да обяви кредита за предсрочно изискуем е упражнено надлежно от него - изявлението на ищеца в този смисъл е достигнало до ответника с връчването на исковата молба по настоящото дело – дори с връчване на ИМ по гр.д.172/2015г. на Д. – производството по което е прекратено, на осн.чл.23, ал.1 ГПК; че исковата молба безспорно има характер на уведомление, отправено от кредитора до длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, поради което с връчване на препис от същата на ответната по спора страна, предсрочната изискуемост е обявена на кредитополучателя. Приел е също, че правото да се обяви предсрочна изискуемост на кредита е било прехвърлено изрично чрез договора за цесия; че то е принадлежност към правната сфера на ищеца като атрибут на придобитото чрез договора за цесия вземане; че цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности по чл.99, ал.2 ЗЗД т.е. с всички произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да обяви неговата предсрочна изискуемост; че и при липса на изрично делегирано право от цедента на цесионера да обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със сключването на договора за цесия върху цедента преминава правото да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Обосновал е и извод, че страните по договора за цесия не са дефинирали предмета му като присъдени, нито дори като предсрочно изискуеми вземания, а предмет са вземания по необслужвани (просрочени) договори за кредит, без разграничение дали за същите е налице надлежно обявена предсрочна изискуемост, респ. дали е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист или не, както и, че задължението за връщане на заемна сума не е бъдещо вземане, а е възникнало с усвояването на кредита вземане, чието изпълнение е разсрочено.

Съдът е приел и това, че тъй като фактите, относими към настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост са настъпили и като се има предвид и заключението на вещото лице по назначената в първоинстанционното производство експертиза и признанията на ищеца за извършени плащания от кредитополучателя общо от 2047, 50 лв. по сключеното между страните споразумение за разсрочени плащания на цедираното вземане от 28.08.2013г. / които не се констатира да са обект на анализ на експертизата/ – след приспадане на посочената сума остават дължими 7 095,73 лв. – главница. По отношение на претенцията за възнаградителната лихва е приел, че договорната лихва се дължи до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Ищецът обаче претендира вземането си по договор за цесия, а видно от представеното споразумение от 08.2013г. е, че вземане за договорна лихва за процесния период не му е прехвърлено. Предвид това е обосновал извод, че претенцията за присъждане на договорна лихва в размер на 3687,23лв. за периода 15.11.2013г. до 15.06.2019г. е неоснователна.

Съдът е приел за неоснователно и релевираното от ответната страна възражение за изтекла погасителна давност. В тази връзка е посочил, че задължението на ответника за връщане на главницата се погасява с предвидената в чл.110 от ЗЗД обща петгодишна погасителна давност; че началото на този давностен срок е уговореният краен падеж на цялото задължение или датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем; че ищецът претендира настъпване на предсрочна изискуемост на целия остатък от вземането по процесния договор за кредит и допълнително споразумение, считано от момента на депозиране исковата молба в съда; че за релевантен момент по този въпрос съдът възприема връчване на ИМ по гр.д.172/2015г. на Д.. С оглед така приетото е обосновал извод, че давността е започнала да тече от посочения момент – 21.03.2015г. /връчване на ИМ по гр.д.172/2015г. на Д./, поради което същата към момента не е изтекла. В допълнение към този си извод е посочил, че признанието на дълга от задълженото лице по приложеното споразумение от 08.2013г. има правното действие по чл. 116, б. „а“ ГПК - прекъсване на давността. Същото не е нищожно поради липса на предмет, тъй като подписването му не се основава на задължение, установено с обезсиления изпълнителен лист от 04.01.2013 г., а се основава на постигнато между страните съгласие за съществуването на задължение на ответницата към ищеца размер на 14 339,20 лв.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 и ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следние:

Изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК в преобладаващата си част съдържа касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение – постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, свързани с дейността и правомощията на въззивната инстанция при условията на ограничен въззив, изразяващи се в необходимостта от разглеждане на всички доводи на страните, въведени в спорния предмет като източник на права, в необходимостта въззивният съд да изложи собствени мотиви, като инстанция по съществото на спора, след анализ на всички събрани доказателства. Всички посочени доводи касаят правилността на решението, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК.

Такъв е и първият, поставен в изложението, процесуалноправен въпрос. По естеството си същият е касационно оплакване по смисъла на чл.281 ГПК, а не правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че не е налице и поддържаното допълнително основание. Съдът не е постановил в решението си, че не е длъжен да обсъди доводите на страните и доказателствата по делото по свое убеждение, нито фактически се е отклонил от изпълнението на това си задължение. Предвид това не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в правните разрешения на съда по този въпрос с правните разрешения, дадени с приложените съдебни актове.

Не са общо основание за достъп до касация и следващата група въпроси, свързани с предмета на договора за цесия. Тези въпроси, така както са формулирани от касатора, не са правно разрешени от съда и не обуславят решаващите му изводи. Привързани са към към становището на касатора относно релевантните за спора факти, а не към приетите за установени такива от съда. Същевременно въпросите са и фактически, тъй като по тях не може да се даде еднозначен отговор, а е необходима преценка на събраните доказателства и установените в процеса факти, която се извършва само във втората фаза на касационното производство ако обжалването бъде допуснато. Въпроси които са свързани с факти, макар и релевантни за спорното право, са фактически и не съставляват общо основание за достъп до касация. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания.

Не са правно разрешени от съда, не обуславят решаващите му изводи и поради това не са общо основание за достъп до касация и третата група въпроси по изложението. В по-голямата си част те са формулирани обощотеоретично, а не в контекста на решаващите изводи на съда. Видно от мотивите на решението, съдът не е приел за основателен довода на касатора за недействителност на клаузите за лихви в договора за кредит поради тяхната неравноправност, тъй като е формирал извод, че същите са индивидуално определени. В този смисъл е приел възраженията му в тази насока, в това число и досежно клаузите в допълнителното споразумение, за ирелевантни и не ги е обсъждал, съответно не е давал правно разрешение по тях, което да обосновава крайния резултат по спора. Поради това тези въпроси не са общо основание за достъп до касация, а при отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания.

По същите съображения не са обща предпоставка за допускане на касационото обжалване и последната група въпроси, повдигнати в изложението. Те са формулирани във връзка със становището на касатора относно установените в процеса факти, а не с оглед на приетите за установени такива от съда и неговите правни разрешения, обуславящи резултата по спора.

В обобщение с поставените въпроси не се обосновава извод за налиие на общо основание за достъп до касация, поради което и не следва съдът да се произнася налице ли са или не поддържаните допълителни основания. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че и те не са налице.

На първо място касаторът в изложението е поставил въпросите си, посоил е съдебни актове и извадки от тях, но не е обосновал твърдението си за противоречиво произасяне. Представените съдебни решения са постановени при различна фактическа обстановка – при тях клаузите за лихви не са индивидуално определени и е налице едностранно променяне от страна на банката на лихвения процент. Процесният казус не е такъв – клаузите са индивидуално определени, не е установено едностранно променяне на лихвения процент, единствената промяна е направена със споразумението, с участието на касатора. Изводите за характера на представените по делото договор и допълнително споразумение, в частност на оспорените клаузи, са направени след преценка на конкретното им съдържание, обективираната в същите воля на страните, както и на съществуващите между тях правоотношения, без принципно да е отречена възможността клаузи от споразумението за лихви да са недействителни поради неравноправост на клаузите за лихви от основния договор, както е прието с представените решения по чл. 290 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК. Това основание е посочено от касатора бланкетно, без обосновка и без изрично привързване към конкретни въпроси. Конкретни съображения в подкрепа на това основание касаторът не е посочил, нито се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. На следващо, по въпросите има задължителна практика, която по разбиране на настоящия състав не се нуждае от промяна или осъвременяване. Необосноваването в приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните правни въпроси.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за неправилност и необоснованост на решението. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

При този изход на делото разноски на касатора не се следват, но същият следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 300лв.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение